Стамен Панчев е от онези българи, които през 1912 година от интелектуалци и културни дейци се превръщат в смели войни. Овладян от чувство на патриотизъм и себеотрицание той се впуска в боевете, но наред с бойния вик „Ура“ и желанието да отблъсне неприятеля, от неговото съзнание никога не изчезва човещината и любовта към ближния.
Именно на ужасa от войната Стамен посвещава почти цялото си творчество. В неговите стихове на преден план изпъква личната трагедия на обикновения войник, отделен от всичко любимо, но съпричастен със съдбата на своята родина.
В следващите редове ще ви представим едно от емблематичните стихотворения на Панчев – „Войнишки сън“.
ВОЙНИШКИ СЪН
Тъмна нощ покри полето бойно
и прекъсна почнатия бой.
Мяркаше се в мрака безпокойно
сянката на някой часовой.
Бях уморен, но ме сън не хвана,
гледах как мъжди далеч огън.
Спящия до мен внезапно стана
и разказа, развълнуван, сън:
– Братко, на добро ли е, на зло ли –
дрямнал-нездрямал, в тоя час
аз забравих днешните неволи
и се в сънища унесох аз.
Сън сънувам – връщам се дома си.
Спи градецът в слънчевия ден,
само птичка нейде се огласи;
в цвят овошки свеждат се над мен.
В тясна, прашна уличка, където
всеки камък зная, аз вървях,
трепна ми болезнено сърцето,
своя скътан дом кога видях.
Влязох в двора, кучето позна ме,
лавна и опашка завърте
и показа се тогаз жена ми
на ръцете с малкото дете.
Щом видя ме, тя уста отвори,
но задавена захълца с глас
и докато да ми проговори,
трепнах и събудих се тогаз. –
Млъкна той, съня си кат разказа.
Чух след време, че захърка пак.
Месец се през облаци показа
кат видение в среднощний мрак.
Буден бях, доде изгря зорница,
и в зори започна страшен бой.
Клетий – в сън видя жена, дечица,
в утринния бой загина той.
