Всеки българин, а и не само, който се е запътил към Античния театър в Пловдив забелязва един паметник в непосредствена близост до него. Най- често следва репликата „Хайде да се снимаме“. На паметника е изобразен един слаб човек, седнал, държащ цигулка в дясната си ръка, облечен в елегантно сако и вратовръзка. Едва ли всички тези хора днес подозират каква тежка и трагична съдба е имал този спретнат и весел човек. Освен че е един от многото забележителни артисти и музиканти на Пловдив, човекът, изобразен на този паметник е и виден дисидент, чието противостоене на тоталитарната власт в крайна сметка струва живота му. Монументът в Стария град е изграден в памет на всички интелектуалци- жертви на комунистическия режим.
Името му е Александър Николов, но сред българските „арт“ среди през миналия век е по- известен като Сашо Сладура. Както може би се досещате, той живее през епохата на комунизма. Също така сигурно вече предполагате, че той никога не се съобразява с мисленето и разбиранията на тогавашните властимащи. Със сигурност нямаше да се съобразява и със сегашните Тези черти на характера, както и безспорната му музикална дарба го превръщат в любимец на свободомислещите българи. Прякорът му е следствие на характерното му закачливо и веселяшко поведение. Сладура обича да се шегува с всичко и с всеки, без оглед на социален статус или личностни характеристики.
Съдбата на този интелектуалец е доста интересна. Сашо Сладура е роден в Плевен на 15 септември 1917 година. Баща му е инженер и един от строителите на емблематичните паркове Борисова градина в столицата, Кайлъка в Плевен и Цар- Симеоновата градина в Пловдив. Интересна подробност за произхода му е, че майка му е чехкиня, а дядо му- швед . Завършва най- елитното учебно заведение в родината ни по това време- Френския колеж „Свети Августин“ в Пловдив, след което, открил своето увлечение към музиката, заминава за Прага, където е студент в консерваторията. След завръщането му в България започва работа в царския симфоничен оркестър, разформирован след 9- ти септември. Междувременно джазът навлиза стремглаво през Атлантическия океан в Европа и Сашо Сладура намира своя пристан като цигулар в столичното джаз трио „Овчаров“, вокалист на което е самата Леа Иванова. Бохемският начин на живот, примесен с неприемливият стил музика, който групата свири, превръщат музикантите в обект на наблюдение от страна на властта.
Легендите за вицовете и анекдотите, разказвани в присъствието на функционери на режима, са много. Сред най- популярните от тях например Вълко Червенков си тръгва от ресторанта, в който Сашо свири, а той му казва „Откога Ви чакаме да си тръгнете, г-н Червенков.“ В крайна сметка безобидни смешки от този тип обаче съвсем не оставят без последствия.
Сашо Сладура е заточен в най- страшния български концлагер- този край Ловеч, носещ саркастично звучащото име „Слънчев бряг“. Саркастично е, защото шансът човек да излезе жив от кариерата, ако целта е да отиде там, за да умре от „естествена смърт“, е минимален. Според официалната версия, музикантът е въдворен там поради склонността си да осмива властта, а конкретен повод става сравнението на парламента с изгорял цирк. Под ударите на хумора му попадат почти всички първи хора в държавата. Не са пощадени Вълко Червенков, Тодор Живков (тогава първи секретар на ЦК на БКП), Георги Димитров. Съвсем скоро музикантът се предава, а около смъртта му има много неясни обстоятелства, като дори причините за нея са противоречиви. Едно е сигурно физическите издевателства над него трудно биха били понесени от който и да е човек. Александър Николов става жертва на тоталитаризма едва 44- годишен само след 11 дни, прекарани в покрайнините на Ловеч. Нечовешките условия в лагера на смъртта го убиват без съд и присъда на 26- ти септември 1961 година. През трите години, в които лагерът съществува, същата съдба сполетява още цели 146 лагерници, сред които бащата на Богдана Карадочева Иван Карадочев и земеделският депутат Любен Боянов.
Въпреки това неговата висша форма на идеализъм- давайки живота си, но не предавайки свободния си дух го превръщат не просто в любим музикант, но и в идеалист, дал живота си за благородна кауза. А думите на режисьора Николай Корабов описват музиканта най- добре: „За мен Сашо Сладура олицетворява реализацията на свободния дух в едно несвободно, тоталитарно време“. Поредното доказателство, че нищо не е в състояние да пречупи свободния дух.
