Началото на стихотворението „Песен на песента ми“ активизира мотива за завръщането на блудния син („блудницата” е неговата муза), но и този за разкаялата се грешница. Аз – ът прави преоценка, равносметка, отричайки миналото (отказ от социални и национални мотиви). Мотивът за страданието е представен като извисяващо твореца, а мотивът за самотата като връх. Страданието е свързано с отчуждението на твореца, то е неговото перманентно състояние. Актът на отчуждение от другите е същевременно сливане в песента – бленувана цялост, това всъщност е единение в дисхармонията. Копнежът по съвършенството е свързан с изгарянето (огъня), който пречиства: неслучайно гърдите са му „пещ”, „храм”, събрало цялата вселена, а сърцето е „кивот”.
Песен на песента ми
Най-сетне ти се връщаш, блуднице несретна,
с наведена глава –
при мене, тук, в самотност неприветна.
Надире не поглеждай с тъмните слова
на уплах и тревога –
аз всичко знам…
Но знай и ти: умряха там
и дявола, и бога.
Ела при мен. Ела у мен. Кажи ми:
къде не беше ти, къде не бях
подире ти и аз?
Зигзаги вред неуловими…
Къде от ревност не горях
и в летен зной, и в зимен мраз?
На труженик ли дрипав, гладно леден,
в прихлупената изба ти не бе –
и него ли, кажи, не лъга, беден,
за празник, въздух и небе?
В полето ли при селянина груби
не беше ти,
край него дни ли не изгуби,
сама осмяла своите мечти?
Из дебрите на тъмните балкани –
посестрима хайдушка – и над гроб
ти сълзи ли не рони, великани
оплакваща наравно с жалък роб?
И пред развратница ли с просешка боязън
за поглед и усмивка не рида,
и пред невинността ли дума на съблазън
безсрамно ти не шепна,
без срам остала навсегда!
И ето че се връщаш уморена,
изплашена, отвърната, сломена.
…Уста пиянски не едни
в устата ти рубинови се впиха.
Ръце нечисти през ония дни
разплитаха, заплитаха, мърсиха
коприната на твоята коса.
В кървавите на кръвник обятия
нима веднъж се ти превива?
Разврата ли не чух невинността ти да осмива,
и невинността да те обсипва
с хули на проклятия?
И ето че се връщаш уморена,
наплашена, отвърната, сломена.
Надире не поглеждай – няма жив
на мъртъвците сред тълпата:
едни остаха там
безплътни през тишината
на спомена мъглив.
Разбойник същ, подире ти вървях
и питах аз:
какво тя мрази и обича?
Безсилен в ревност, силен в злобата си бях
и мислех аз:
какво я лъсти и увлича?
Гласа ти вредом стъпките ми заглуши.
Претърсвах аз,
претърсвах ги тогаз –
на миг пленените души.
Напразно търсих истина у тях,
създадена в лъжа и грях.
Напразно дирих и лъжата –
бог на вселената, душа в душата.
Страдание! Едно страдание безлично,
жалко, безразлично,
там негде по средата
на истината и лъжата…
И ей ме днес: погледай връх е – самота.
И те се върна, моя красота!
Че няма зло, страдание, живот
вън от сърцето ми – кивот,
където пепелта лежи
на всички истини-лъжи.
Че няма дух и няма вещ
вън от гърдите мои – пещ
на живия вселенен плам,
на цялата вселена храм.
И ти се върна! – празник ден…
Ще дъхна аз и с кървав пламък
ще пламне тук дърво и камък.
Бъди при мен – бъди у мен…
сред кървав пламък и през дим,
сред задух нетърпим,
небето в твоя поглед
дивно ще се отражава.
Душа за него ще копней!
Ти него гледай и ми пей
за хладния покой, за вечната забрава.
Сред пламъци и адски дим
ний двама с тебе ще горим,
красиви в мрачна грозота
и грозни в сяйна красота –
сред задух нетърпим,
в копнение за мир небесен,
ний двама тук ще изгорим,
ний двама с тебе, моя песен!