След така чаканото Освобождение на България, българският народ трябва да се справи с нелеките задачи да изгради свои собствени държавни институции и да създаде своя собствена конституция. И макар прекараните години под чужда власт да спират развитието им, българите се справят и изготвят своята първа конституция – Търновската, която несъмнено се превръща в онази стабилна основа, без която е немислимо развитието на България. Има събития, които оказват силно влияние върху изготвянето ѝ.
Подписването на Одринското съглашение за примирие между Русия и Османската империя на 31 януари 1878 година, както и на „Основите на бъдещия мир” са първите международни актове, с които се признава освобождението на българския народ от османско иго. Според тях България трябва да стане автономно и трибутарно княжество с християнско правителство. Последните преговори на граф Николай Игнатиев с османските представители за българските земи обаче са трудни, тъй като Османската империя е твърдо решена, че иска България да бъде автономна провинция в пределите на империята, а не княжество. Така на 3 март 1878 година в Сан Стефано е подписан прелиминарният мирен договор, с който се поставя началото на самостоятелното развитие на българския народ. Според член 6-11 на договора, българската държава се възстановява като автономно, трибутарно княжество с християнско правителство и народна войска.
Макар освободил се, пред народа стои тежкото изпитание да избере свой княз и част от българските първенци да изработят организацията на бъдещото управление, съставяйки един основен закон – Конституцията. Подготовката за изготвянето ѝ започва под ръководството на княз Александър Дондуков-Корсаков през април 1878 година и продължава до 16 април 1879 година, когато се приема Първата българска конституция – Търновската. Както става ясно, осъществяването на тази задача отнема много време и усилия, а има и трудности, през които българите отново трябва да преминат.
Една от тях е свиканият по настояване на западните Велики сили конгрес в Берлин на 13 юни. Те са недоволни от голямата територия на българската държава, вследствие на Санстефанския договор. Според взетите решения на Берлинския конгрес, България става самостоятелно трибутарно княжество под върховната власт на султана, с християнско правителство и народна войска, тоест васална държава със самоуправление.
Това се отразява и върху организацията по изработването на проектоустава, защото изрично се подчертава, че трябва да бъдат осигурени правата както на българите, така и на всички други народности. А по-късно, на съвещанията на Учредителното събрание през февруари 1879 година, именно решенията на конгреса в Берлин пораждат бурни дебати относно общобългарския въпрос.
Създаването на първоначалния проект за Органически устав се възлага на руския юрист Сергей Лукиянов. Като източници използват сръбския Органически устав от 1869 година и Румънската конституция от 1866 година, влияние също оказва и руското законодателство. Лукиянов се допитва и до мнението на видни български общественици и представители на християнското духовенство – екзарх Йосиф, митрополитът Антим, проф. Марин Дринов, Тодор Бурмов, Марко Балабанов, Драган Цанков. Всички те без изключение са за това Княжество България да бъде ограничена монархия и като цяло възгледите им са доста по-консервативни от тези на Сергей Лукиянов. Този проектозакон е изпратен в Русия, където на „Особено съвещание” го разглеждат и допълват, правейки го значително по-демократичен. С направените промени Органическият устав придобива цялостен и завършен вид, но той не е окончателен, тъй като последната дума принадлежи на българското Учредително събрание, което може да го коригира.
На 11 януари 1879 година княз Дондуков-Корсаков получава проекта, който е с известни изменения и го внася за обсъждане в Учредителното събрание. В Събранието стават оживени разисквания и се сблъскват две концепции за общественото и държавно устройство – това на либералното и на консервативното крило. В крайна сметка и двете страни допускат известни компромиси и се обединяват в името на каузата. Освен че достигат до единно мнение относно проектоустава, те решават, че вместо наименованието „Органически устав за държавно устройство на Българското княжество”, ще го заменят с „Конституция на Българското княжество”. Защото органически устави имат само страни, които нямат пълен суверенитет. Така се стига до 16 април 1879 година, когато е приета и самата Търновска конституция.
Тя съдържа 22 глави, някои от които са обособени в дялове. Търновската конституция отразява свободния и демократичен дух на българския народ. Заложени са идеите на либерализма, които по това време са получили признание в повечето действащи западни европейски конституции. Отделено е значително място и на правата и свободите на гражданите, както и на свободата на словото, вероизповеданията и неприкосновеност на частната собственост. Законодателната власт е предоставена на монарха и народното представителство, а изпълнителната принадлежи единствено на княза. Освен това той е и свещен и неприкосновен, като всичко това определя неговата фигура като център на политическия живот в България според Търновската конституция.
Имайки предвид, че тази конституция е приета само една година след петстотингодишното османско управление и при липса на всякакъв политически и демократичен опит е нормално специалистите да я определят като несъвършена. Въпреки това трябва да ѝ отдадем заслуженото, тъй като е достатъчно демократична за времето си, съобразена е с европейските стандарти и изиграва огромна роля при преодоляването на примитивните феодални отношения. Не на последно място Търновската конституция поставя началото на съвременната българска държавност, а бъдещите години и възходът на България доказват, че тя успява да изпълни своята задача.
