Ние, българите, имаме древна и славна история. Ровейки се в нея, лесно успяваме да намерим поводи за гордост. Макар да сме свикнали да ги търсим на бойното поле, те не идват единствено оттам. Величието на българина може да бъде открито в която и да е сфера. Една от тях е спортът. Макар днес той да е в окаяно състояние, не винаги е било така. Имало е години, когато наши сънародници са печелили десетки олимпийски медали. Тогава хората, седящи пред телевизионния екран, изпълнили залата или стадиона, са изпитвали истинско удоволствие от резултатите им. Постиженията на тези истински титани завинаги остават не само в нашата история, но и в историята на спорта. Една от дисциплините, която винаги ни е носила много отличия, радост и гордост, е вдигането на тежести. В следващите редове разказваме за един от най- изявените български щангисти, покорил най-високия спортен връх – олимпийската титла.
Неговото име е Андон Николов. Той е роден на 15 юни 1951 г. в София. Израства в бедно работническо семейство. Баща му работи първоначално в ТКЗС, а после в печатница, майка му гледа животни. Като дете той среща някои трудности заради своя характер, поради което натрупва много двойки в бележника. За да го вкара в правия път, учителят му по физическо го завежда в ЦСКА да се занимава със спорт. По това време Андон е вече 16-годишен – една късна възраст за начало на спортна кариера. Поради това желанието му да се занимава с атлетика остава неосъществено. Треньорите виждат в него потенциал за щангите. Така на 18-годишна възраст Андон започва да се занимава професионално с този труден спорт.
Още в началото той показва, че го очаква бляскаво спортно бъдеще. На първата си тренировка без никаква техника вдига 100 кг над главата си. Изглежда спортът наистина подобрява дисциплината му и не след дълго младежът заляга над учебниците и повишава своя успех. Усилените му тренировки в залата дават резултат и той участва на няколко републикански първенства, първото през март 1968 г. Доброто му представяне е причина да бъде забелязан от Иван Абаджиев, който по това време сформира своя първи випуск.
Трудностите за Андон обаче не спират. Поради безпаричие, след като завършва училище, той е принуден да работи в хладилния завод нощни смени, а през деня да тренира. Споделя, че много често у дома няма дори хляб. Има дни, в които му се налага да спи в залата, понеже няма 4 стотинки за трамваен билет да се прибере. Въпреки всичко младежът стиска зъби и влага всички сили в тренировките. Натоварва се повече от другите, остава след тях в залата и неминуемо това му помага да прогресира. Тежките тренировки обаче изиграват и лоша роля. Започва да усеща силни болки в коленете, но дори и те не са в състояние да го спрат.
Дългите часове, прекарани в залата, се отплащат. На европейското първенство в Констанца през 1972 г. Николов се добира до третото място при 90-килограмовите. Пред него остават легендата в световните щанги руснакът Давид Ригерт и българинът Атанас Шопов. Това, което го отличава от тях, е, че единствено Николов успява да направи 9 успешни опита. Този успех му осигурява участие на Олимпиадата в Мюнхен (1972 г.). По това време конкуренцията в българските щанги е толкова силна, че Абаджиев до последно се колебае дали да го включи в отбора.
Първите дни на Олимпийските игри в Мюнхен минават. Българските щангисти печелят медал след медал. Нораир Нуркиян и Йордан Биков завоюват злато, а със сребро си тръгва Младен Кучев.
Наближава денят, в който 90-килограмовите български щангисти трябва да покажат своите възможности пред света. Неочаквано събитие обаче е на път да ги спре и да остави невъзнаграден тежкиятим труд в залата. Олимпийските игри са пред провал. Единадесет членове на израелския олимпийски отбор са взети за заложници от палестинци. Похитителите настояват в замяна на живота на спортистите да бъдат освободени 250 палестинци от израелските затвори. До споразумение не се стига. Всичките заловени израелци са убити, а заедно с тях и палестинските им похитители. В крайна сметка след дълги обсъждания организаторите стигат до решението, че въпреки всичко игрите трябва да се проведат.
За Андон Николов настъпва денят на голямото състезание. Нито той, нито обществеността обаче очаква това, което се случва. За фаворит е смятан големият щангист Ригерт, а конкуренцията за останалите места е голяма. Николов, който попада в българския отбор за Олимпиадата в последния момент, не е разглеждан за един от основните претенденти за титлата.
Състезанието започва. Още в самото начало се случва нещо, което изненадва всички и отваря пътя към борбата за титлата на двамата българи,
състезаващи се в категорията – Андон Николов и Атанас Шопов. Ригерт прави няколко неуспешни опита в изтласкването и се оттегля с нула. Изглежда го съпътства лош късмет, защото тежестта, която се пробва да повдигне, никак не е голяма. Става въпрос за 160 кг, които той многократно е преодолявал. Някои казват, че можел да ги вдигне на тренировка, облечен в официален костюм. Започват опитите на Николов. Още първия път той изтласква 180 кг. Шопов също се представя добре и така борбата за титлата за изненада на всички се води между двамата българи. Андон прави втори опит със 185 кг, но не успява да се справи с тях. Тогава решава да рискува и слага 190 кг на третия си опит. Разколебан е от треньора Абаджиев, който го съветва да постави 185 кг, за да се подсигури. Междувременно Шопов се проваля с неговите 202,5 кг. Както по-късно става ясно, по време на състезанието той страда от стомашни болки. Николов прави успешен опит и с 525 кг в трибоя става олимпийски шампион.
Макар и изкачил най-високото спортно стъпало, той сякаш не усеща радост от постижението. За него това е просто състезание. Едва в родината разбира цената на отличието. На летището е посрещнат като истински герой, сцена, която той никога няма да забрави и за която споделя:
„Никога не бях виждал толкова много хора, събрани на едно място. Никога не бях виждал накуп толкова много признателност, събрана в хиляди човешки очи. Аз съм корав и суров, детството ми беше такова, то ме направи такъв, но тогава на летище София се разплаках. Без да се крия и без да ме е срам.“
За съжаление олимпийската титла от Мюнхен се оказва най-големият успех за талантливия български щангист. От тук насетне контузиите в коленете не престават да пречат на развитието му. От обезболяващите инжекции, които лекарите му поставят, за да притъпят болките, сухожилията му са безвъзвратно наранени. Следват серия от операции – шест на брой. Всички те се оказват неуспешни. Николов споделя, че две години му се налага да ходи с отворени рани, от които тече гной. Това за него се оказва истински кошмар, но не го спира да продължава да тренира. Последната, шеста операция напълно унищожава шансовете на щангиста да побеждава. До травмата се стига след игра на футбол на малки вратички, където той къса сухожилията на лявото си коляно. Андон е приет в московска болница за операцията. След нея при него пристига Ригерт, който се завръща в Русия от Олимпиадата в Монреал (1976 г.) като победител. При посещението руснакът го окуражава с думите, че очаква отново да се срещнат на подиума.
След операцията Николов продължава да тренира. Никой не вярва, че той може да постигне каквото и да е било. След интервенцията единият му крак е два пъти по-тънък от другия, което го прави фактически неизползваем за спорта. Андон продължава да дава всичко от себе си в залата. Не закъсняват и плодовете на неговия труд. На европейското първенство в чехословашкия Хавиржов (1978 г.) той става трети. Контузиите му обаче се задълбочават и скоро дори и желязната му воля вече не е способна да ги пренебрегне. Николов прави опит да се завърне на голямата сцена, като се включи в Олимпиадата в Москва през 1980 г. Преди състезанието той прави трезва равносметка, която го довежда до решението да се откаже от участие. Ето причините, принудили го да вземе това тежко решение:
„Направих опит да се върна на Олимпиадата в Москва през 1980 г. Тренирах здраво. За съжаление единият ми крак беше два пъти по-тънък от другия. Вдигах големи тежести – по 220 кг, но не можех да ги тласкам. Не успявах да направя подем с един крак. Другият ми служеше само за подпиране. Отказах се преди Олимпиадата. Бях разбит от травми. Имах тендовагинит на ръцете. Скъсах и мускул на крака.“
Така неговата спортна кариера приключва, но тя не е единственото, с което той е познат в България. Николов е известен и със своя силен характер. Той е един от малкото ни спортисти, които са си позволявали да се появят при Тодор Живков небрежно облечени. Мнозина го определят като „лошо момче“.
След края на състезателната си кариера, както се случва повечето пъти, Николов става треньор. Десетки години работи като помощник на Абаджиев в националния отбор. Той е един от малкото, които не се отричат от него до последно въпреки всички неща, изговорили се по адрес на Старшията.
За кратко Николов поема управлението от федерацията по тежести. През 2004 г. той е един от факлоносците, които носят олимпийския огън през България. Днес се занимава с бизнес отново е в сферата на спорта – строи малки терени за футбол.
Андон Николов е от златното поколение спортисти. Неговите успехи сме длъжни да познаваме, защото са повод за гордост. Той е един от българите, чиито постижения ни мотивират да не спираме да се борим, за да постигнем това, за което мечтаем.
