Всеизвестни са любовните прояви на Пейо Яворов (1878-1914), на които той дава израз в голяма част от своите творби. В началото на април 1905 година, привлечени от магията на твореца, двете 17 – 18 годишни студентки – Екатерина Ненчева и Дора Габе, посещават Народната библиотека. Изключителното внимание, с което Яворов обгражда смуглата 17 – годишна красавица Дора Габе още щом я вижда, е показно за любовта от пръв поглед, която пламва. Поетът е посветил редица стихотворения на нея, сред които и „Теменуги”.
В стихотворението „Теменуги” звучи един познат от модерната литература мотив за самотата, за невъзможността човек да разруши преградата между себе си и света. Поетът е категоричен за това, че мечтите не ще се сбъднат – „Напразно чакате!…”.Напразни са бляновете.
Оксиморонът „в надежда тихо безнадеждни” разкрива колко нелогични са човешките надежди. Яворов включва мотива за смъртта („вий мрете”) и я утвърждава като изход от страданието. В третата строфа авторът отново внушава усещането за преходноста на човешкото съществуване, на красотата, на нежността. В „Теменуги“ се преплитат чистите блянове и стремежи към нравственост ,нежна любов и пълно човешко щастие:
ТЕМЕНУГИ
Вас слънце ви не вижда – лъх,
зефирен лъх ви не допира;
сред тръни, скромни и без дъх,
дори пчела Ви не намира –
печални, бледни теменуги.
Печални чакате ръка,
сънувате и пръсти нежни.
Напразно чакате!. . . Така,
в надежда тихо безнадеждни,
вий мрете – болни теменуги.
Вий мрете – в храсти и бодил
от първи ден чела навели. . .
Желания в живот немил,
мечти неволни и несмели –
вий чезнете едни след други.
О бледни, болни теменуги!
