Стотици са паметниците у нас, символизиращи българския боен дух. От монумента, увековечаващ безсмъртния подвиг на опълченците при Шипка, през мемориалния комплекс „Бранителите на Стара Загора“, напомнящ ни за драматичните събития, разиграли се в града през 1878 година, до всички онези познати и непознати статуи, барелефи и скулптури, разположени на територията на страната.
Има обаче един паметник, който остава в сянката на всички останали. На малък площад пред видинската гара е разположен леко прилегнал, сякаш уморен войн, навел глава над оръжието си. Бронзовата фигура представя гренадирa, изстрелял току-що последния си патрон.
Някои определят този паметник за най-благородния в цяла България, а други, подобно на английския журналист Берлайн, считат, че той е без аналог в цяла Европа. Именно последният посещава България през 1919 година и отбелязва:
България има един паметник на победите, какъвто никъде в просветена Европа няма. Умиращият гренадир, макар и победител, съжалява за братоубийствената война със сърбите. На това себеотрицание само българинът е способен…
„Паметникът на скърбящия войн“ увековечава подвига на загиналите в Сръбско-българската война. Една война, която тогава е приемана от българския народ за братоубийствена, макар поводът за нея да е вражеската агресия, настъпила след Съединението.
Макар да звучи парадоксално, това е единственият военен паметник в България, носещ посланията на пацифизма. И то при положение, че той носи спомена за една война, която страната ни печели убедително. Нашият войник не тържествува, а съжалява. Той не изпитва радост, защото е осъзнал безсмислието на всяка една война, на всяка една дадена жертва, на всеки един убит противник. Това е онзи боен дух, който не се е самозабравил, въпреки опиянението от победата. Онзи боен дух, който познава и чувството от победата, и чувството от поражението.
Не е случаен фактът, че монументът се издига във Видин, тъй като крайдунавският град е арена на кървави сражения по време на самия конфликт. Тогава той е обсаден, води се жестока битка за превземане на крепостта, поверена на бележития български военен Атанас Узунов. В защитата се намесва и кораб, който успява да пробие блокадата и да достави боеприпаси за военните части.
През 1896 г., единадесет години след Съединението, видинчани решават да се издигне паметник на защитниците му, но избирането и одобряването на проекта става на 13 септември 1907 г.
Журито е председателствано от директора на рисувалното училище Ив. Мърквичка, членове са Ан. Митов, подполковник Динолов, Фингов, Ангелов, Нешев и Васил Атанасов. Те решават: „За първа премия да се даде на проекто-модела с мото „За Отечеството“, сума 1000 лв.“ След отваряне на пликовете, съдържащи имената на авторите се оказва, че негов автор е скулпторът Андрей Николов.
През 1930 година видинската управа преценява, че неговото послание е срамно и злепоставя българския войник. Техният основен довод е, че фигурата не буди патриотизъм и затова трябва да се махне. Единствено проявеното от гражданите благоразумие възспира властта от последвали действия. Общественото мнение спасява паметника от разруха, но той е преместен от централния на гаровия площад, където е и до днес.
Видин безспорно е град, притежаващ богато културно-историческо наследство. От антични останки, през средновековни крепости, до възрожденски постройки – той събира на едно място спомена за няколко епохи. Освен крепостта „Баба Вида“ и „Кръстата казарма“ обаче, има един самотен паметник , който не очаква нашето внимание, но пък го заслужава.
Материалът е редактиран и допълнен със съдействието на Светлана Кръстева, Държавен архив – Видин.
