Датата 16 юни 1913 г. – началото на Междусъюзническата война, е съдбоносна за оставената на сигурна смърт българска дружина в Солун. Това е трета дружина от 14 Македонски полк под командването на майор Велизар Лазаров. Срещу едва 1200 български бойци са съсредоточени цели две гръцки дивизии. Съотношението е 1 към 20 в полза на гърците.
На 17 юни неприятелят дават ултиматум българите да се предадат, майор Лазаров отказва да го стори и се разиграва един от най-кървавите и трагични боеве през Междусъюзническата война. Българите са обречени, но се сражават героично на 17 юни и през нощта срещу 18 юни. На 18 юни сутринта, за да запазят българското население от изтребление, дружината сваля оръжие. Майор Лазаров и офицерите на дружината, духовният водач на солунските българи архимандрит Евлогий, неговият секретар Христо Батанджиев (един от основателите на бъдещата ВМОРО), както и мнозина други видни солунски българи са качени на кораб и отведени в неизвестна посока.
Архимандрит Евлогий, Христо Батанджиев и част от българските първенци никога повече не са видени живи – те са изхвърлени в морето от гърците и са оставени да се удавят. Съдбата на войниците от българската дружина и на много българи от Егейска Македония не е по-различна – отведени на остров Трикери в залива на град Волос.
Месеци след края на войната, 1800 българи са взети от Трикери от български кораб и превозени до пределите на Царство България. Много от тях са живи скелети, изнемощели и с угаснал поглед. Това са оцелелите от общо 7000 души българи, въдворени на Трикери. Един голям приятел на българския народ – военният кореспондент Владимир Сис, предприема година по-късно пътуване до Трикери, а разтърсващата история за концлагера на остров Трикери е запечатана в книгата му „Гробовете на Трикери“, издадена през 1914 година.
Под прикритието на австрийския си паспорт, чехът успява да се качи на лодка, която с ходатайството на немския консул го откарва до Трикери. По пътя гръцките моряци сякаш равнодушно му разказват следното:
– Това са малките Трикери. Никой не живее там. Но ето онзи зад тях, големият – това е нашият Трикери, дето отиваме. Гледайте, вижда се манастирят!
– На тоя ли остров са били българските пленници? – питам наивно.
– Да, господине. Колко умряха там. Може да видите гробовете им. Но да не мислите, че това са всичките. Колко бяха удавени, колко… Нямат брой…
– Удавени?
– Разбира се. Сами няма да скочат в морето. Хвърляхме ги ние, още от солунското пристанище.
– Че защо?
– Как защо? Българи бяха и нищо повече. Хиляда-две хиляди по-малко – толкова по-добре за нас. Веднъж – виждате ли оня платан? Там стана това – веднъж там щяха да стоварят. Нашият капитан каза: „Хайде, момчета, да видим колко знаят да плават българите. Искаха море – нека го опитат”… Нарочно спряхме парахода в открито море, доста далеч от брега. И захвърляхме българите в морето. Имаше какво да се гледа, весело беше, да… Който знаеше да плува, стигна до брега, който не – на дъното. Гледаш го – блъска с ръце, задавя се, па изведнъж потъне и се изгуби, като че камък си хвърлил в морето…
Не след дълго те стигат до брега, където Сис чува следващата ужасяваща история:
Тръгнах по брега. Първото нещо, което ми се хвърли в очите, това бяха кръгли недълбоки ями, разсеяни навсякъде из жълтите пясъци на брега.
– Това са кладенци, които си копаеха тук българите – обяснява ми един рибар, който сам черпеше вода – На целия остров няма ни един извор.
Злочести пленници! Аз знаех тия приморски кладенци още от по-раншните си скитания из егейските острови. В току-що изкопаните ями отначало се събира доста добра вода, бистра и чиста, прецедена от земята. Но постепенно на тая вода се възвръща горчиво-соленият вкус и водата от тия кладенци не само че не уталожва жаждата, но още повече я разпалва. Едно остава – нов кладенец! Пих малко от водата: отвратителна и топла. Бедните пленници! Те са били принудени да пият само тая вода, защото друга в острова е нямало!
Поставени в нечовешки условия, без източник на прясна вода, българите са лишени и от храна – отначало идва гръцки кораб, който им носи хляб всеки ден. Хляб от най-долно качество, а за да отровят оскъдния залък на пленниците, гръцките моряци хвърлят чувалите с хляб в морето. Българите се хвърлят в морето, за да вземат и донесат на другарите си накиснатия в солената морска вода хляб. После корабът започва да идва все по-рядко.
Мъчени от непоносима жега, без вода и без храна, българите започват да измират. Пет дълги месеца те се грижат с братска обич един за друг, а смъртта на другарите и роднините им разкъсва душите им. Оставени да умрат, без надежда и без утеха, те погребват мъртвите си и поставят дървени кръстове.
Ходейки из острова, Владимир Сис се натъква на гръцки манастир, а една стара гръцка монахиня го завежда до гробищата на пленническия лагер. Гледката е потресаваща:
Спирам се вцепенен. Пред мене цяла гора от ниски дървени кръстове. Гробовете – един до други. Някои са оградени с дребни, събирани из долината камъни, а други – изгубени и обрасли с бурени и ниските храсти и само приведеният кръст показва, че тук тлеят останките на някой нещастник.
Но тук не са погребани само войници. На много кръстове аз чета само думите: „пленник от Струмишко”, … „от Гевгелийско”, и други подобни. Някои кръстове са без надписи. Може би заличени вече от времето? Може би тия, които са предавали на земята своя другар, не са знаяли да пишат? Може би никой не е знаял името на покойника?
Пред един кръст аз се спирам, учуден и изненадан. Единственият каменен кръст. С каква мъка, с какво трогателно търпение трябва да е бил издялан той! Чета: „Манол Станков от Заноге (околия Вратчанска)” – Редник, подофицер или нещо друго? Офицер не е, защото българските офицери бяха изпратени някъде в пелопонеските градове. Но тоя, който е положил толкова труд, за да издяла каменния кръст, той е обичал много, твърде много покойника.
Войната на Балканите беше една колосална, жестока война. И народът, който беше най-героичен и стихиен в своя полет, бeше и най-нещастен. Какви поразителни трагични случаи имаше в тая война. Боже мой, в тия буйни полкове се биеха рамо до рамо по няколко еднородни братя, баща със своя син – юноша, напуснал ученическата скамейка. Манол Станков! Може би това е единствен син на баща, също войник. Може би те наедно, под сянката на своето знаме, са видели не едно сражение и не една победа и най-после тук, в тоя пустинен остров, далеч от родний край, младият момък, крехкият, девствен живот е угаснал на бащините гърди…
Сис почиства няколко гроба, прави няколко снимки и си тръгва от Трикери, а думите му остават да кънтят и до днес в нашето национално съзнание:
Чувствувах неизразима скръб. Струваше ми се, че аз вървя из места, гдето са умирали мои собствени братя, умирали са от тъга за родния си край. Да, мои братя са наистина тия, които са гинали тука. Поклон пред техния прах! Ще доде ден и може би твърде скоро вие ще бъдете отмъстени. Аз вярвам това повече от всеки друг път, вярвам това именно тук, мястото на вашето страдание. Да, вас няма да забравят. Там някъде на бреговете на континента ще дойдат буйни полкове. Вие ще познаете техните знамена, техните тръби, техните ура… Сурови, но нежно любящи войни ще додат тук и върху вашите самотни гробове ще хвърлят по шепа родна пръст…
Днес островът е позната туристическа дестинация и се посещава и от много българи. Сигурно малцина от нас познават историята за пленническия лагер от 1913 година и за скъпите жертви на нашия народ, оставили завинаги своите кости на Трикери.
