В годините след Освобождението селското стопанство заема водещо място в българската икономика. В него е ангажирано 75 до 80% от населението. Мерките, които политическите партии взимат за подпомагане на икономическото развитие на страната, са насочени предимно към промишлеността. Аграрната политика на тогавашните партии има за цел да ограничи процеса на обезземляване на селяните и да подобри постъпленията в държавната хазна. Още в самото начало става ясно, че трябва да се създаде самостоятелна организация на селяните. Съществена роля за пропагандирането и реализирането на тази цел изиграва селската интелигенция в лицето на селски учители, агрономи, възпитаници на земеделски училища и други. През 90-те години на XIX в., започват да се издават вестници и списания, които не само разпространяват селскостопанските знания, но и широко пропагандират идеята за сдружаване и съдействат за политическо пробуждане на селските маси.
В средата на 90-те години се създават първите земеделски сдружения във Врачанско, Добричко, Великотърновско и Плевенско. Те имат политикопросветен, стопански и кредитно-стопански характер. Първите дейци, които пристъпват към обединение на съществуващите селски сдружения, и полагат основите на организираното земеделско движение са Йордан Пекарев, Янко Забунов, Димитър Драгиев и Ценко Церковски.
След предварителна подготовка от 28 до 30 декември 1899 г. в Плевен се провежда първия земеделски конгрес. На него се създава професионално-просветна организация на българските селяни – Български земеделски съюз. Първоначално тя си поставя за цел да се бори за подобряване на икономическото положение на селяните. Близо месец след основаването на БЗС, в Народното събрание е приет закон за натуралния десятък, който повдига масови протести в страната, които избухват навсякъде, но най-многобройни и яростни са в Североизточна България. Водачите на Българския земеделски съюз застават начело на част от тези бунтове.
В проведените през 1901 г. избори за XI Народно събрание Земеделският съюз печели 23 депутатски места. На 7 януари във в. „Земеделска защита“ е обнародвано „Възвание към земеделците в България“, в което Съюзът изявява желание за влизане в политиката. На Третия конгрес (11 октомври 1901 г.), Българският земеделски съюз е обявен за политическа организация под името Български земеделски народен съюз (БЗНС). След този конгрес БЗНС замира, тъй като отпадат голям брой негови привърженици, които не виждат смислена програма. На петия конгрес в Стара Загора, една година по-късно, Димитър Драгиев говори за изчезване на земеделските привърженици. Благодарение на личността на Александър Стамболийски БЗНС ще „получи“ доктрина, която ще допадне на селските маси и ще укрепи основното ядро на неговите членове. В основата на идеологията на съюза са заложени аграризмът и съсловната теория, която разглежда селото като единно цяло и отрежда на селското съсловие водеща роля в обществото.
Александър Стамболийски се превръща във водеща фигура в движението, като идейната му еволюция буди интерес. Тя се проявява за първи път в Земеделското училище в Садово, откъдето е изключен заради участие в демонстрация. Мести се в Държавния винарски институт в Плевен, където среща Янко Забунов, който му оказва голяма влияние и подкрепа. След като завършва института, той става учител през 1898 г. във Ветрен.
Стамболийски става делегат на Учредителния конгрес, но не играе особена роля, заради младостта си, той не взима и дейно участие в протестните акции срещу десятъка, но това му позволява в първата статия на в. „Земеделска защита“, да я озаглави „Неразумно партизанство е гибелно за селянина“, в която пише, че единствената цел на политическите партии е да се доберат до властта и че селяните с нищо няма да спечелят от участието си в партийни борби.
Във Ветрен Стамболийски среща своята съпруга – учителката Милена Даскалова, за която се жени през 1900 г. Благодарение на зестрата й, той заминава за Хеле, Германия, където през септември 1901 г. се записва във Факултета по агрономия. В Германия, Стамболийски посвещава времето си на изучаване на немски език и четене на политически и философски съчинения, които ще се отразят на неговия мироглед. Той се връща в България на следващата година, поради заболяването си от туберкулоза. След като се възстановява от 1903 г. до 1908 г. работи усърдно да възроди БЗНС, да насочи партията съобразно идеята за съсловна организация. През тези години в почти всеки брой от вестник „Земеделско знаме“ Стамболийски излага идеите си за аграризма или изхождайки от тези идеи, разглежда текущи проблеми.
След като става помощник-редактор започва да разработва идеята за „съсловна организация“. Той очертава целта на БЗНС като съвършено различна от тази на останалите политически партии. Според него те ще бъдат заменени от кооперативните или съсловните организации, които ще съставят главните професионални формации в страната в системата на функционалното правителство. За него кооперативните и съсловните организации са по-подходящи за модерния живот в България. Именно кооперациите трябва да освободят селяните от лихварството и дълговете. Също така Стамболийски застъпва мнението, че заместването на политическите партии от кооперациите и съсловните организации е неизбежна стъпка в еволюцията на обществото.
Той започва изложението на земеделската доктрина със значението на земеделието, което гарантира основните нужди на човечеството, и с окаяното положение на селяните. Според него причините за това несъответствие са политически на първо място, но те се коренят и в праисторически времена. Стамболийски е повлиян от американския антрополог Луис Хенри Морган и по-специално от неговата книга „Древно общество“, която се появява за първи път на български през 1897 г. В своята идеология лидерът на земеделците застъпва идеята за трудовата собственост, т.е земята трябва да принадлежи на тези, които я обработват. Следователно количеството земя трябва да се ограничи до размерите, с които едно семейство може да се изхранва.
Стамболийски изтъква и най-сериозните постижения на борбата между политическите партии – ограничената монархия, конституционното правителство, гражданските и човешките права. За да се „победи“ абсолютизма, лидерът на БЗНС смята, че конституционната държава трябва предприеме редица икономически и стопански реформи. Но първо политиката трябва да приспособи инструментите на властта, като съдебните органи, полицията и военните към принципите на конституционното правителство. Според Стамболийски абсолютната държава се крепи на империализма и материализма, но ако настъпи разоръжаване, то те ще бъдат унищожени.
За Стамболийски традиционните политически партии, се стремят да откъснат хората от реалните им проблеми като поощряват омразата към съседите, а оттук следва и война. Той дава „рецепта“ за излизане на обществото от тежкото положение, което според него е резултат от либералната демокрация – това е замяната на политическите партии от организации, които са по-подходящи за новите условия. Организациите преди всичко трябва да отразяват стопанските интереси на своите привърженици.
Лидерът на земеделците прави още едно разграничение между политическите партии и БЗНС, а именно това, че БЗНС се състои само от земеделци, които имат общи интереси, докато останалите партии имат разнородни членове, с различни интереси като по този начин им се налага да търсят баланс между тези интереси, за да могат да управляват. Също така за Стамболийски политическите партии подкрепят монарха, защото според него те разчитат на монарха, за да се доберат, а и за да задържат властта. Докато земеделците искат властта, за да преобразят страната.
„Новата държава“ според Стамболийски трябва да подобри човешките ресурси, трябва да поеме функциите свързани с всеобщото образование и с общественото здравеопазване. Също така тя е задължена да помогне за стопанския растеж, като се въведе подходяща данъчна и финансова система. Освен това държавата трябва да изгради също така транспортна и съобщителна мрежа и трябва да поеме отговорността за създаване на предприятия, но и да съблюдава и насърчава разумното използване на народните богатства.
Определението, което лидерът на БЗНС дава за съсловието е група от хора, имащи една и съща професия и общи стопански интереси. За него основните съсловия в България са земеделското, занаятчийското, работническото, индустриалното, търговско и чиновническото. Всяко едно от тях има противоположни политически и стопански интереси, като това им пречи да се обединят. Според Стамболийски единствените две съсловия, които имат сходни граждански и политически интереси са земеделското и това на наемните работници. Основните им виждания са, че те са за поддържане на мира, намаляване на военните разходи, ограничаване властта на монарха и други. Проблемът е, че тези съсловия имат различни стопански интереси. Поради това лидерът на земеделците смята, че тези различия трябва да станат обект на открит политически дебат.
Стамболийски се опитва да приложи голяма част от идеите си след 28 март 1920 година, когато БЗНС печели изборите с мнозинство. Трябва да се отбележи, че той се задържа твърде кратко на власт – до 9 юни 1923 г., когато голяма част от неговите сподвижници са или ликвидирани, или задържани от Военната лига, ВМРО и други техни политически опоненти.
БЗНС поема властта след Първата световна война, в която България само за няколко години губи хиляди човешки живота, производството на индустриални стоки и на селскостопански продукти е сведено до минимум. Страната е обхваната от глад, спекула и безработица. Също така тяе длъжна да поеме издръжката на съглашенските окупационни войски, които са настанени в определени стратегически райони на българска територия. Тази атмосфера позволява на БЗНС като партия, която е твърдо против войната, да събере в себе си протестната вълна и да спечели изборите през 1919 г., но тогава не успява да сформира кабинет на мнозинството. На изборите през 1920 г., БЗНС получава 350 000 гласа и 110 депутатски места – БКП (т. с.) получават 185 000 гласа и 50 места, останалите 69 места са разпределени – 24 – демократите, 14 – народняците, 9 – социалдемократите, 8 – радикалите, 8 – прогресивнолибералите и 6 – народнолибералите.
Въпреки неблагоприятните фактори, Стамболийски успява да приложи голяма част от своите идеи. Още в първите месеци се въвежда Закон за трудовата повинност, който има стопански, социален и трудововъзпитателен характер. Лидерът на БЗНС ясно е разбирал ситуацията, в която се намира България след Първата световна война и нейната изолираност от победителките. Този закон представлява не само задължаване на момчетата и момичетата да полагат задължителен труд (съответно 12 и 6 месеца), но и замества военната подготовка предвид ограниченията на Ньойския договор. Под натиска на съюзническата комисия е ревизиран през 1921 г. През същата тази година е въведен Закон за трудовата поземлена собственост. На едно семейство се разрешава ползване на работна земя до 300 дка, на собственик, който не оползотворява непосредствено земята си, се запазват 40 дка, ако е сам, и до 100 дка- ако има семейство. Земите над посочените размери се отчуждават и се използват за оземляване преди всичко на безимотните и малоимотните селяни, но отчуждените земи се заплащат от оземлените селяни по цени, които са определени от общинските комисии.
Поради многобройни затруднения, които се срещат при прилагането на тази реформа, в държавния поземлен фонд постъпват малко земи, а броят на оземлените селяни също не е особено голям – може да се каже, че тази реформа, е неуспешна.
Стамболийски реализира и подпомагането на кооперативното движение. По време на неговото управление значително се увеличава броя на различните видове земеделски кооперации, които се обединяват в Общ съюз на българските земеделски кооперации. Те се грижат за кредитното обслужване на селското население, за продажбата на произведената селскостопанска продукция, за доставка на необходимите потребителски стоки и други. Също така БЗНС въвежда прогресивно-подоходен данък, който Стамболийски застъпва още в годините преди войната, но този данък се оказва практически несъбираем.
Законът за народната просвета също е засегнат в идеите на Стамболийски преди войната. Той е гласуван през 1921 г., като включва: задължително 7-годишно основно образование, разширен е достъпът до средните училища. В началните, основните и средните училища обучението придобива практическо-приложен характер. Също така към Софийския университет „Св. Климент Охридски“, са открити четири факултета – Агрономически, Медицински, Ветеринарномедицински и Богословски. Прокарана е реформа, с която се опростява и правописът.
Въпреки републиканските възгледи на земеделците преди и по време на войните, монархията не е свалена, тъй като Борис III, който на 3 ноември 1918 г. се възкачва на престола след абдикацията на своя баща цар Фердинанд, не е заплаха за Стамболийски и БЗНС. От друга страна той е популярен сред българите, и това е още една от причините, поради които лидерът на БЗНС не се обявява открито срещу него, но пък по всякакъв начин показва пренебрежението си. Пример за това е приетия закон за устройството на войската, пограничната стража и жандармерията, като по този начин се отнема правото на монарха да бъде главнокомандващ. По този начин правителството поставя тези сили под свое ръководство.
Стамболийски осъзнава, че няма подкрепа от всички, а само от селското население. И за да укрепи положението си той създава собствена организация. Това е т. нар. „Оранжева гвардия“, която често се използва за репресии срещу политическите противници от страна на БЗНС. Цялостното управление на Стамболийски се характеризира с „терор“ над политически противници. Пример за това е т. нар ‚Народен трибунал“, който обвинява министрите от всички правителства след 1919 г. за поражението на България във войните. Лидерът на земеделците има обтегнати отношение и с голяма част от бившите офицери. Отношенията на БЗНС с ВМРО се обтягат след подписването на Нишкото споразумение с Кралство на сърби, хървати и словенци, като през есента на 1922 и началото на 1923 г. се стига да сериозна саморазправа в Пиринския край, когато ВМРО извършва атентат и срещу военния министър Александър Димитров, който е убит. В тази напрегната обстановка на 8 срещу 9 юни 1923 г. е организиран военен преврат от Военната лига, в който се включват и членове на ВМРО. Стамболийски е заловен във Ветрен, където започва кариерата си като учител, и където преди 24 години среща своята съпруга. Той е заведен в село Славовица, където се намира неговата вила и на 14 юни 1923 г. Стамболийски измъчван, бит и малтретиран издъхва на 44 години. В следващите години БЗНС се разцепва, като се оформят няколко фракции, сред които най-популярни са: БЗНС – Врабча 1 и БЗНС „Александър Стамболийски“.
Управлението на Александър Стамболийски се характеризира с множество реформи, но и със сериозни недостатъци, един от които е преобладаващата корупция, ширещата се некомпетентност поради липсата на административен опит и обучени кадри. Също така БЗНС се отклонява и от зачитането на конституционализма, като често излиза от рамките на закона. Стамболийски застъпва идеята за управление на народа т. нар „народовластие“, той се придържа към него и по време на своето управление. По време на своето управление той вярва, че представлява народа (селяните) и няма много време да чака останалите хора да възприемат идеите му. Това води до т. нар „Селска диктатура“, тъй като лидерът на БЗНС не е склонен да прави компромиси, и така настройва срещу себе си монарха, партиите, градското съсловие, военните, дори и комунистите. Александър Стамболийски е изключително противоречива личност. В българската историческа наука няма единно мнение по въпроса за Стамболийски и неговото управление, дали е „добро“ или „лошо“ за България, но едно е сигурно – Стамболийски е част от българската история, неговата личност, управление и идеология трябва да бъдат подложени на по-сериозни и задълбочени изследвания в съвременната българската историография.
Автор: Илиян Ценев
Библиография:
Бел, Джон. Д. Александър Стамболийски и Българският земеделски народен съюз 1899 – 1923. София. Детелина-6, 1993.
Даскалов, Р. Българското общество 1878 – 1939. Том 1. Население. Общество. Култура. София. ИК „Гутенберг“, 2005.
Каймакамова, М., Митев, П., Лалков, М., Огнянов, Л. История на България за кандидат-студенти и зрелостници. София. Стандарт, 2005.
Николова, В., Саздов, Д. Програми и програмни документи и устави на буржоазните партии в България 1879 – 1918. София. Наука и изкуство, 1992.
Daskalov, R. Agrarian Ideologies and Peasant Movements in the Balkans. – In: Entangled Histories of the Balkans. Volume Two: Transfers of Political Ideologies and Institutions. Edited by Daskalov, R., Mishkova, D. Liden Boston. Bril. 2014, p. 281 – 353.
