Периодът на Студената война, доминиращ в международната политика в десетилетията след Втората световна война, се характеризира с непрекъснато съревнование между СССР и САЩ и техните политическите системи, включващо и съюзниците им.Надпреварата във въоръжаването, овладяването на космоса и разпространението на идеологията им сред развиващите се страни намира своето естествено продължение и на спортното поле.
Олимпийските игри се превръщат в място, където атлетите от Запада и социалистическия лагер влизат в директен спор за медали и международен престиж, който впоследствие бива използван за пропагандиране на превъзходството на съответния строй. Отделните идеологически победи (на баскетболния СССР срещу САЩ в Мюнхен’72 и на съставения от колежани хокеен тим на американците срещу съветските звезди в Лейк Плесид’80) скоро прерастват в открита конфронтация с политически оттенък, каквото е последователното бойкотиране на летните игри в Москва’80 и Лос Анджелис’84 от противниковите страни. В определени случаи обаче спортът може да се използва от дипломатите и като повод за разведряване на двустранните отношения. Такъв е случая с т.нар. пинг-понг дипломация от началото на 70-те години, при която размяната на състезатели по тенис на маса между САЩ и Китай бележи новия етап в политиката на двете страни, достигнал своята кулминация с посещението на американския президент Ричард Никсън в азиатската страна между 21 и 28 февруари 1972 г.
В сравнение с останалите социалистически страни, България сравнително късно осъзнава пропагандното значение на спорта и макар че първото решение на Политбюро на ЦК на БКП „за решително повишаване на спортното майсторство“ датира от 1952 г., реалните резултати идват десетилетие по-късно. Родните спортисти постепенно се изкачват в олимпийската ранглиста – от 18-то място в Мексико’68 с едва 9 медала (2 от които златни), на игрите в Монреал’76 те вече са седми с 22 медала (6 от които златни). Именно в този период българската държава осъзнава активите, които спортът може да донесе в идеологически план, и го включва като неразделна част от външната политика, както показва Заключителния акт от Хелзинки. Той е подписан на 1 август 1975 г. от ръководителите на 35 държави (33 от Европа, заедно със САЩ и Канада), които в продължение на две години участват в Съвещанието по сигурност и сътрудничество в Европа. На него са създадени групи за обсъждане на три типа въпроси, известни като трите кошници:
– въпроси на сигурността в Европа
– сътрудничество в областта на икономиката, науката, техниката и околната среда
– сътрудничество в хуманитарната и други области
Именно в последната, трета кошница, се включва и специален параграф, посветен на спортните контакти. В него се казва, че „с цел разширяване на съществуващите връзки и сътрудничество в областта на спорта на участващите държави ще се насърчават контактите и обмена от този тип, включително спортни срещи и състезания от всякакъв вид, въз основа на установените международни правила, разпоредби и практики.“ Финалният вид на този пасаж е оформен на база на проектите на българската и полска делегация, предложени съответно на 5 юли и 19 септември 1973 г. При срещата на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа в Белград България представя свое предложение за сътрудничество в областта на спорта на 11 ноември 1977 г., но думата „спорт“ не се споменава нито във финалния документ от 8 март 1978 г., нито на последвалата Мадридска среща (1980-83).
За новата обвързаност на българската външна политика със спорта говори и заповед на министъра на външните работи Петър Младенов от 3 октомври 1975 г., разпратена до всички посолства на страната в чужбина. В нея се посочва, че „във всяко посолство трябва да бъде определен дипломатически сътрудник, който да отговаря и по въпросите на физкултурата и спорта“. Неговите основни задължения са „да оказва всестранно съдействие за по-нататъшното разширяване и развитие на спортното сътрудничество на НРБ със съответната страна“, „да оказва съдействие за пропагандиране успехите на НРБ в спорта“ и „да оказва съдействие за изпълнение на дългосрочните договори, там където има сключени такива“. Не по-малко важни задачи са следенето и изпращането на информация по основни спортни проблеми, както и следенето на публикации за спорта в България в чуждестранната преса, които следва да попаднат в изпращани на всяко тримесечие бюлетини, изготвяни съвместно със служба „Информационни и културни дейности“. От тази гледна точка е създаден проучвателен план, в който съответния дипломат практически трябва да направи пълно разузнаване на съответната страна от спортна гледна точка – бюджет за олимпийска подготовка, форми за стимулиране на спортистите и резултати им в 12 вида спорт, където ще са пряка конкуренция на българите за медали. Не е пропуснат и чисто пропагандният момент, дефиниран в точката „при крупни прояви да съставя комплексни програми и да прави всичко необходимо, съобразно характеристиката на обстановката и възможностите в дадената страна за съчетаването на тези прояви с провеждането на ефективна информационна пропаганда и културна дейност“. За целия период до 1989 г. единственото посолство, което ще се стреми да изпълни напълно последната препоръка, е това във Виена, което се опитва да съчетае началото на зимните олимпийски игри в Инсбрук през 1976 г. с приемането на популярната Тракийска изложба, но техните усилия са безрезултатни.
По реда на приоритетите, спортната дипломация по нищо не се различава от тази на голямата политика – „близки връзки със СССР и останалите социалистически страни, добри отношения с балканските съседи и развиващите се страни, активизиране на контактите с капиталистическите страни.“ Началният етап на сътрудничество в областта на спорта е включването на тази област в спогодба, обикновено регулираща проблемите на културните и научни връзки между България и съответната страна. На базата на нея впоследствие се подписва Протокол за сътрудничество в областта на спорта, в който ясно се фиксират задълженията на двете страни. На базата на него се изготвят ежегодни планове за спортен обмен, където са посочени състезанията или двустранните срещи между тях. Основният стремеж, по подобие на плановете в останалите обществени сфери, е реципрочността, която в случая със спорта обаче става практически неосъществима.
Логично най-сериозните контакти на България са със СССР и останалите социалистически страни. Според плановете на БСФС от края на 70-те и началото на 80-те години средно между 62 и 66% от участията на български спортисти са свързани със страни от Източния блок. Една от най-разпространените форми в това отношение е провеждането на спортни прояви с участие на ведомствените спортни дружества – на министерство на вътрешните работи, министерство на отбраната, на студентските. железничарски клубове и др. По време на бойкота на олимпийските игри в Лос Анджелис през 1984 г страните от социалистичския лагер организират алтернативните състезания Дружба, провеждащи се в 9 държави. България е домакин на турнирите по волейбол (жени), свободна борба, художествена гимнастика и лека атлетика и завършва на трето място в генералното класиране със 75 медала (21 златни, 25 сребърни и 29 бронзови). Решението за неучастието на СССР е обявено официално на 8 май 1984 г., а само ден по-късно на свой пленум Българския олимпийски комитет става първата спортна организация, подкрепила бойкота на Москва. Като основна причина за това се посочва, че „в Лос Анджелис се създават условия, при които се активизират различни политически, екстремистки, религиозни, в т.ч. и антибългарски групировки, които със своята враждебност срещу СССР, Народна Република България и другите социалистически страни създават заплаха за сигурността на спортистите и ненормална обстановка за провеждане на игрите.“ Развоят на събитията обаче вече е предопределен, след като близо месец по-рано ЦК на КПСС изпраща писмо до българските си колеги, в което анонсира предстоящото си решение, очаквайки тяхната подкрепа.
Нормативните документи за сътрудничество между България и останалите социалистически държави са оформени непосредствено преди или след Заключителния акт от Хелзинки – 1973 – с ГДР и Румъния, 1974 – СССР, Полша, Куба, Виетнам и Югославия (част от Движението на необвързаните държави), 1975 – Монголия, 1976 – Унгария, 1978 – Чехословакия, 1979 – Лаос. С изключение на азиатските страни и Югославия във всеки един от останалите случаи се създава Смесена комисия от двете сътрудничещи си страни, която в регламентиран от спогодбата период се събира, за да определи следващия спортен обмен. Генералната политика на социалистическия лагер по отношение на спорта се решава на Съвещания на ръководителите на спортните организации. Главната цел, която е поставена пред функционерите, е да заемат колкото е възможно по-голям брой ръководни постове в отделните международни спортни федерации. На форумите се обсъжда и политиката на Източния блок към „реакционните“ ръководители, както и отношението им към определени държави. В определени случаи тяхното лоби успява да наложи своето решение, както става с недопускането на ЮАР до Световното първенство по спортна гимнастика във Варна през 1974 г. заради политиката на апартейд от страна на управляващото бяло малцинство. В навечерието на домакинството на България на Универсидата през 1977 г. външната политика се сблъсква с вътрешния ред на спортните организации. По поръка на въшния министър Петър Младенов е направено всичко възможно до игрите да не бъдат допуснати Южна Корея, Чили, Нова Зеландия и Тайван, като в първия случай под въпрос са поставени отношенията с КНДР. Ръководството на БСФС обаче получава недвусмислено предупреждение от президента на ФИСУ (Международната федерация за университетски спорт) Примо Небиоло, според което всички страни, членки на организацията, трябва да вземат участие, като недопускането им от организаторите води до автоматично отнемане на домакинството. При това положение всички проблемни страни все пак са допуснати до надпреварата.
Тъй като данните на БСФС за международния обмен са разделени на социалистически, капиталистически и развиващи се страни е трудно да се определи точния спортен обмен със съседните страни. За 1976 г. е отбелязано, че балканските страни са 26,38% от международния обмен, от които по 18,04% са за Румъния и Югославия, а 8,34% включват Гърция и Турция (в оригиналният документ към тях е добавен Кипър). Системата на Балканските първенства в дадените спортове има своите традиции още преди Втората световна война, като още тогава тя надхвърля рамките на чисто спортното състезание и се превръща в инструмент за пропаганда. Сближаването с Гърция, Турция и Югославия в началото на 60-те години съвпада с възстановяването на някои балкански турнири като футболното първенство за клубни отбори (1962 г. ), което стимулира двустранните спортни отношения. Стимулират се и проявите между съседни селища от двете страни на границата, както и побратимени градове. В цялостен спортен план България превъзхожда своите съседи, поради което след успешното представяне на олимпийските игри в Монреал’76 турската преса чистосърдечно признава, че системата на спорт в нейната северна съседка може да служи за пример. От своя страна Гърция става една от първите страни, където е позволено на български футболисти да играят в чужбина след навършване на 28 години. Ситуацията се променя в средата на 80-те години след Възродителния процес. В резултат на него няколко български спортисти от турски произход успяват да станат „изменници на родината“ и да избягат в родината на предците си. Най-популярен е случая с щангиста Наум Шаламанов, известен с прозвището Джобния Херкулес, който постига най-големите си успехи за Турция под името Наим Сюлейманоглу. Бягството му е използвано от премиера Тургут Йозал, който осиновява спортиста, като част от антибългарската пропаганда, а единствения дивидент на България от случилото се е платените от турската страна 1,75 млн. долара за получаване на състезателните му права. Показателни за турските настроения срещу България е Европейското първенство по свободна борба в Анкара през май 1989 г., където публиката през цялото време освирква и провокира българските борци.
Задачата за активизиране на отношенията с капиталистическите страни бива изпълнявана без усложнения и в началото на 80-те години те заемат близо 35% от спортния обмен. Тук следва да се отбележи, че в някои случаи БСФС поддържа паралелни контакти както с официалните ръководни местни органи, така и с организациите, занимаващи се с работнически спорт – ТУЛ във Финландия, ФСЖТ във Франция, УИСТ в Италия и др. Изпращането на волейболни специалисти в Италия през 70-те години поставя началото на българското присъствие на Запад, като в началото на следващото десетилетие към него се включват и представителите на другите популярни колективни спортове – футбол и баскетбол. Според регламента обаче фирмите „Техноимпекс“ и „Спорткомерс“, осигуряващи одобрението на дадена кандидатура за съответната страна, трябва да договорят условия, според които дадения спортисти или специалист не може да взима заплата, по-голяма от тази на българския посланик в дадената държава, като разликата отива в БСФС. В много случаи чуждестранните клубове не са запознати с тази практика и трябва да раздават на спортистите допълнителни пари под формата на премии, които не са част от договора. Показателен е случая с американският баскетболен Финикс Сънс, който през 1985 г. привлича българинът Георги Глушков и превежда цялата му годишна заплата в България.
Макар да заемат незначително място на общия фон (приблизително 3% в началото на 80-те години), развиващите се страни най-ярко илюстрират цялостната насока на спортната политика на България. Обикновено основните пунктове в тези договори гарантират размяна на треньори и спортисти, специалисти в спортната медицина, както и помощ при строежа на спортни съоръжения в случая с някои африкански държави. Още на пръв поглед е видно, че тази постановка устройва предимно ответната страна по договора. В резултат на обмена в развиващата се страна обикновено заминават треньори по „българските“ спортове борба, вдигане на тежести или художествена гимнастика, а чуждестранните специалисти пристигат в страната само на стаж. Въпросът със спортистите е съшия, тъй като те няма как да се състезават в България, а могат единствено да се готвят за големи спортни състезания на територията на страната. По тази линия в навечерието на олимпийските игри в Москва’80 в страната са приети спортисти и треньори от Алжир, Либия, Тунис, Мароко, Сирия, Ангола, Мозамбик, Нигерия, Танзания, Етиопия, Гана, Бенин, Того и др. Част от тези спортисти получават и възможност да се лекуват безплатно в български болнични заведения. Особено чувствителен е въпросът със снабдяването на нуждаещите се страни със спортна екипировка. Според данни на БСФС от 1976 г. само арабските страни са получили спортни пособия за 500 000 лв., като са удовлетворени едва 10% от молбите. В същото време самата БСФС има проблеми с набавянето на спортни уреди и екипировка за собствените си спортисти, като според отчета за 1979 г. за внос на уреди от социалистически и капиталистически страни са дадени 888 586 лв., а за екипировка – 846 825. Този епизод неминуемо води до сравнения с политиката на самата БКП през 1989 г. Тогава в период на все по-засилващи се икономически затруднения с решения на Секретариата на ЦК са отпуснати финансови помощи на комунистическите партии в Еквадор (5000 долара), Индия и Чили (по 8000 долара), както и на Министерство на вътрешните работи на Никарагуа (251 000 лв.)
Разбира се тази щедра подкрепа от българска страна има своята изгодна за политиката на Комунистическата партия страна. Именно в развиващите се страни честването на важни за режима годишнини като 1300 години България, 40 години от 9 септември и 100 години от рождението на Георги Димитров могат да се разгърнат в пълен пропаганден мащаб. Така например по повод на последното събитие през 1982 г. във Венесуела се провеждат специални спортни състезания. По повод 1300-годишнината от основаването на българската държава пък в Шри Ланка се провежда волейболен турнир между местни отбори. В някои страни успява да се реализира идеята за Дни на българския спорт, а изкачването на първия осемхилядник от българин (Лхотце от Христо Проданов на 30 април 1981 г.), преминало под знака на „1300 години България“, става възможно след тежки преговори с правителството на Непал. Сред залегнатите мероприятия в плановете са предоставяне на изложби за успехите на българския спорт, специализирана литература и филми на спортна тематика. В материален план най-голяма възвращаемост на вложените средства страната има по линия на Българския спортен тотализатор. Благодарение на активната си международна дейност, организацията успява да създаде игри на сходен принцип в Сингапур (1968), Малайзия (1969) и Судан (1975). На базата на решението на Секретариата на ЦК на БКП от 16 януари 1973 г. за реализирането на конвертируемата валута за нуждите на БСФС, тотализаторът засилва контактите си в редица африкански страни като Гана, Нигерия и Етиопия, като дори неговия френски еквивалент иска справка за досегашната му дейност с цел сътрудничество.
Периодът на 1975-1989 година се характеризира с активното използване на успехите на българския спорт за нуждите на външната политика, водена от БКП. В резултат на Заключителния акт от Хелзинки международните контакти на ръководния спортен орган БСФС се увеличават и в навечерието на 10 ноември 1989 г. са подписани договори за спортни сътрудничество с над 100 страни. В същото време благодарение на авторитета си в чужбина и съгласуваната политика с останалите социалистически държави, България има 89 представители в различните международни федерации. Липсата на реципрочност в контактите с развиващите се страни дава краткосрочно добри резултати, но години след идването на демократичния режим същите тези държави вече инвестират сериозни средства в спорта и немалко от тях вече са задминали България в световната йерархия.
