Годината е 1899-та. В Македония и Одринско постепенно се засилва напрежението между османските власти и четниците на ВМОРО. Сраженията се превръщат в нещо обичайно, а същевременно от вътрешността на българското княжество навлизат чети на Върховния македонски комитет (ВМК), които имат свои цели и допълнително увеличават натиска върху Османската империя.

Павел Шатев – един от основните движещи лица на Солунската група

По това време се формира легендарната Солунска група, станала известна по-късно като Солунските атентатори и Гемиджиите. В групата влизат Йордан Попйорданов (Орце), Константин Кирков, Павел Шатев, Димитър Мечев (Мечето), Илия Тръчков, Владимир Пингов (Владо), Милан Арсов, Димитър Кощанов, Георги Богданов и Тодор Органджиев. Всички те споделят модерните за времето анархистични възгледи, породени до голям степен от разочарованието към лабиринта от неосъществени реформи в Македония, създаден от Великите сили и Портата.

В тази обстановка възниква идеята да се взриви Отоман банк в Цариград като метод за нараняване на европейските капитали, което да предизвика действия на държавите, подписали Берлинския договор, които да доведат до истински промени в Македония. Самата идея обаче е дело на други революционери в лицето на Славчо Мерджанов, Петър Манджуков и Петър Соколов, като съдействие оказват Борис Сарафов и Гоце Делчев. Солунската група се включва активно в работата по организирането на атентата.

Организацията протича по следния начин: под самата банка трябва да се изкопае тунел, след което да се вкара достатъчно количество динамит, който да я вдигне във въздуха. Работата започва през 1900 година, когато Петър Соколов наема къща близо до банката, замаскирана като място за складиране на книги от печатницата на Нончо Стоянов. Доставени са няколко голрми сандъка литература и няколко празни, в които трябва да се прибира пръстта и върху които да се сложат още книги, за да не се будят съмнения. Паралелно с това Йордан Попйорданов се захваща с изкопаването на тунел под Отоман банк в Солун, но се взема решение този проект да бъде спрян до изкопаването на цариградския тунел.

От Солунската група тук активно се включва Павел Шатев, а финансирането на операцията се осигурява от Борис Сарафов, като според първия то достига от 1000 до 2000 лева. Първоначално работата върви бавно. Почвата под цариградската банка е доста твърда, не липсват и големи и здрави камъни, условията на работа са тежки, а същевременно не могат да се сменят повече от двама души от съображения за сигурност. Нощно време се спира всякаква работа поради близостта на къщата до банката и опасността часовите да разкрият операцията.

Към септември 1900 година работата става значително по-лесна. Стига се до по-мек слой почва, отместени са по-тежките камъни. Най-големият проблем остава набавянето на динамит. Представителят на арменския революционен комитет в Цариград Козаков успява да достави в османската столица обещаното количество. Динамитът попада в ръцете на турската полиция, която се усъмнява в двата куфара, поради извънредно голямата им тежест. За Солунската група не е намерено нищо. Оказва се, че конспирацията е разкрита вследствие на две събития. Първото от тях е свързано с турския шпионин от Русе – българинът Ганчев. Ето как Павел Шатев описва в спомените си този неочакван обрат:

„Нищо не се откри за нас. Козаков не откри нищо. Ние трябваше да търсим нов динамит. Убиха краля Хумберт в Италия и по повод това полицията се раздвижи. Ние се скрихме. Имаше един шпионин, българин, по име Ганчев, родом от Русчук. Той ни знаеше само така, съмнявал се за нас и ни предал та ни арестуваха“.

Борис Сарафов

Със съдействието на Борис Сарафов, който запознава Васил Радославов, в качеството му на вътрешен министър, със случая, затворниците са освободени. Това става след помощта на Радославов и княз Александър Батенберг. В крайна сметка турските власти не разбират за атентата, като според тях заловените са обикновени комитаджии. И тук историята заема онзи неочакван обрат, онзи момент, срещу който не могат да се вземат никакви мерки. Онази случайност, провалила и най-бележитите личности в техните начинания.

Ето как се развиват събитията: работата по тунела е преустановена вследствие на арестите, но се взема решение за продължаване на операцията. За Солунската група обаче завръщането в Цариград е невъзможно. Тук отново се намесва Борис Сарафов, който изпраща в турската столица съратника си Александър Кипров. По думите на Шатев, Кипров пожелава „от любопитство” да разгледа тунела докато изчака пристигането на своя другар Димитър Кощанов (по това време е интерниран в Горна Джумая и участието му остава неразкрито), с когото трябва да продължат операцията.

Като член на ВМОРО, Кипров решава да запознае организацията с приготовленията по атентата и шифровано описва подробностите около тунела в писмо до Централния комитет в Солун. Писмото е взето от Христо Матов. Точно тогава обаче, избухва Солунската афера, в резултат на която са арестувани редица от най-видните активисти на ВМОРО. Матов е сред заловените и у него е намерено писмото от Кипров. Шифърът е разгадан, а магазинът в който се копае тунелът, е незабавно запечатан от турските власти.  Арестувани са много, като сред тях са собственикът на магазина Калчо Стоянов и синът му Нончо (запознати с плана).

Телеграма от Йордан Попйорданов спасява Солунската група. Телеграмата е с шифър и гласи следното:

„Васковата невеста умря“ (под Васковата се разбира на Васил Стоянов, псевдоним на Славчо Мерджанов, като с това съобщение се разбира, че готвената акция е разкрита).

Мерджанов и Соколов се прехвърлят в Одринско, а Шатев се мести в Кюстендил. Така приключва опитът да се взриви Отоман банк в Цариград. В резултат на една случайност, няколкомесечни усилия пропадат заедно с 800 лири (пак по описание на Шатев). Въпреки провала, Солунската група не се отказва и подновява работата по солунския тунел, в резултат на което две години по-късно дейците ѝ ще получат прозвището Солунските атентатори и ще приковат вниманието на целия цивилизован свят към Македония.

Тунелът под Отоман банк

За действията и мотивите на атентаторите най-точна характеристика дава проф. Любомир Милетич:

„Те не преставали до последната минута да вярват, че тяхното дело ще принесе полза на освободителната идея, а за да не се усъмни никой в чистотата на побужденията им и за да се изтъкне по-силно пред света, че свободата, за която се борят, им е по- скъпа от живота, те преди покушението решават, че трябва и сами да загинат. И повечето от тях така геройски свършват, че човек не може да се начуди, от где се е взела такава душевна сила у тези младежи, как е възможно така доброволно да отиват те на смърт, когато и след покушението са имали възможност да спасят живота си.“

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Мартин Чорбаджийски
Мартин Чорбаджийски е бакалавър по „Международни отношения“ и магистър по „История“ в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Той е бивш председател на Студентския дипломатически клуб при Университета и бивш заместник-редактор и автор в студентските списания „International“ и „Международник“. Специфичен интерес има към историята на българското националноосвободително движение и историята на българската външна политика и дипломация.

1 коментар

Отговор