Заглавието на настоящия материал определено може да предизвика изненада и дори шок. Все пак става дума за проф. Александър Цанков, който като министър-председател на България води безкомпромисна борба срещу дейността на комунистическата партия и нейната идеология.
Но възгледите на един човек се менят през целия му живот и проф. Цанков не прави изключение. Определян от едни като „Кървавия професор” и като „спасител” от други, неговата личност действително е достатъчно сложна, свидетелство за което е историята за социалистическото му минало.
Не е много ясно когато точно става първият досег на Александър Цанков със социалистическите идеи. Според някои началото трябва да се търси по време ученическите му години в Русе и Видин, според други по-голяма роля има престоят в Бургдорф, Швейцария, където също се обучава. Интересно е сведението на неговия брат Хрисиан, който пише че братята му Александър и Асен биват изключени от Видинската гимназия поради своите социалистически идеи, което предизвикало ужаса на баща им, привърженик на Драган Цанков.
Бъдещият министър-председател също не говори много за този период от живота си и дори в неговите спомени информацията е оскъдна. Създава се впечатлението, че той не желае да коментира политическите си възгледи като по-млад, нещо напълно разбираемо, имайки предвид факта, че той се превръща в пълен противник на идеите, които някога е защитавал. Няма и пълно обяснение относно какво точно привлича Александър Цанков към социализма. Самият той обяснява, че това се е дължало на младежки увлечения и наивната вяра, че социализмът е лекарството за всички зарази.
Същинското приобщаване на родения в Орехово младеж към социалистическите идеи започва след като записва в Юридическия факултет на Софийския университет през 1900 година. Той се присъединява към Българската работническа социалдемократическа партия (БРСДП) и става сътрудник в списание „Ново време”, чийто редактор е Димитър Благоев – основателят на партията. Разглеждайки негови материали в списанието, не може да не се приеме оценката на изследователите, че по това време той е истински марксист. В една своя статия Цанков пише:
„У нас се захваща нов живот, пълен с борби на две класи за преуспяването на два идеала: или производството да стане комунистическо, т.е. средствата за производство да станат обществена собственост и тогава да се произвежда колективно от цялата маса, а това значи да се даде правото на онзи потиснат елемент, който крепи на плещите си настоящето и бъдещето на културата – пролетариата, или преуспяването на оная класа, която всякога се стреми да възвиши във форма на идеал човешкото робство.”
Разцеплението в редиците на партията през юли 1903 година оказва влияние и върху Цанков, който отхвърля вижданията на Благоев и Георги Кирков и застава зад широките социалисти начело с Янко Сакъзов. След това заминава на специализация в Германия, където определено преживява идеен прелом. Запознава се с идеите на Мюнхенската и Виенската школа, като не скрива, че там „За пръв път семето на съмнението към учението на Карл Маркс бе посято в мене”. След завръщането си се отделя от социалдемокрацията, но запазва своето гледище си за необходимост от социални реформи.
Промененото разбиране за социализма се забелязва в книгата му „Последствия от войната”, появила се през 1919 година. Професорът разсъждава, че социализмът „не е вече далечен идеал,а една належаща програма, която трябва да бъде осъществена. Той печели привърженици от всички обществени среди и става настроение на народните маси, на ония, които са против старото, против всичко отживяло времето си, против системата, която докара войната, и дирят нова, по-съвършена и по-сигурна обществена организация.”
Същевременно той отрича случващото се в Русия по това време и заключава, че широката популярност на социализма „клони да го профанира и да го обърне във верую на ония обществени елементи, които през време на войната загубиха моралната си устойчивост и които схващат новия обществен строй, който иде, като строй на неограничения интерес или строй, почиващ само на едностранчивите интереси само на една класа”.
За Цанков тази идеология трябва да се промени: „социализмът ще трябва да стане по необходимост малко буржоазен, а буржоазията – малко социалистическа. Едно разумно проникване на новите противоположни сили не е само желателно, но и наложително.” Той защитава частната собственост и личната инициатива , но смята че трябва да бъдат използвани за „обществените нужди и интереси…” Като последица от това мислене предвижда една по-голяма роля на държавата в икономическия живот.
Това обаче не краят на Цанковия досег с леви движения. Друг любопитен момент е шансът да се включи в редиците на…БЗНС! От дистанцията на времето това ни изглежда повече от парадоксално, но по онова време е напълно логично. Земеделският съюз е най-голямата партия, а част от идеите им не са чужди на Цанков, който е участвал в кооперативното движение заедно с Александър Стамболийски. Двамата установяват приятелски връзки и професорът не веднъж го посещава в затвора, където е хвърлен след показаната дързост пред цар Фердинанд.
Не е сигурно откъде започва сагата около членството в БЗНС. В спомените си Цанков твърди, че лично Стамболийски е отправил поканата, която той отказва. Според други инициативата е на професора, но молбата е отклонена по настояване на самия Стамболийски. Трета версия посочва, че Цанков има амбициите да влезе в ръководството на Земеделския съюз, на което Стамболийски е отговорил, че е възможно да бъде единствено редовен член.
Този кратък преглед показва, че Александър Цанков несъмнено е бил социалист. Няма и съмнение обаче, че към началото на 20-те години на ХХ век той вече е скъсал с предишните си виждания, от които остават само остатъци. В следващите десетилетия той ще води първия кабинет на Демократическия сговор, ще създаде Народното социално движение с идеята за “оздравяване на капитализма” и ще защитава създаването на една безпартийна система.
