Обширна е Тракия, а още по-обширен е смисълът, който тя носи. Това не е само плодородна земя и история. Тракия е и емоция, която е достигнала до нас благодарение на незабравимите тракийски песни и танци. Много от тях са живи и до днес. Изпълняват се от млади и стари, като обогатяват не само българската, но и световната култура.
Тракия е област, чиито политически и географски граници не съвпадат. Днес тя е поделена между три държави – България, Гърция и Турция. Тракийци се наричат всички хора, населяващи земите ѝ, независимо от етноса, към който принадлежат. В чисто географски смисъл северните ѝ граници достигат Стара планина, а западните – Шоплука, Рила и Пирин. Южните и източните ѝ брегове се мият от водите на три морета – Егейско, Мраморно и Черно. Климатът е благоприятен, а почвата е плодородна. Областта е богата на история и хора, които са преживели не една или две трагедии. Нека да насочим вниманието си към Беломорска Тракия. През 1913 година вследствие на Междусъюзническата война турци и гърци извършват едно от най-големите престъпления на XX век. Само за няколко месеца от родните им места със сила са прогонени над 300 000 българи, от които близо 60 000, предимно жени, деца и старци, са избити по най-жесток начин. Живите са принудени да бягат към България. Макар скоро масово да се завръщат по домовете си или каквото е останало от тях, десетина години по-късно трябва окончателно да ги напуснат. Малцина са онези, които в периода 1941-1944 година, когато тази област е под българско управление, са в родната си земя.
Въпреки всички мъчения и тегоби, тракийци успяват да се съхранят. Запазват едни от най-ценните си качества – човечността и трудолюбието. Успешно се реализират в обществено-политическия живот на България, като никога не забравят откъде са дошли. Пазят своята култура, която се изразява в множество песни, хора и обичаи. Имат късмета душевността им да попадне в ръцете на истински професионалисти, които успешно я разпространяват по света и у нас.
В беломорския фолклор има нещо много специално, което го отличава от фолклора на останалите области. Това е характерното за редица села слядно хоро. Свързва се най-вече с Черничево. То е село в Южна България. Намира се в община Крумовград, област Кърджали. В миналото е носело името Дутли. С него е вписано в книгата на академик Любомир Милетич „Разорението на тракийските българи през 1913 г.”
КНИГАТА НА ЛЮБОМИР МИЛЕТИЧ „РАЗОРЕНИЕТО НА ТРАКИЙСКИТЕ БЪЛГАРИ ПРЕЗ 1913 Г.”
Негов източник за случилото се там през кървавото лято на 1913 година е управителят на Земеделската банка в Ортакьой (днешен Ивайловград) Костадин Нефтянов. Той посочва, че са избити близо 90 мъже и жени. Виновниците са не само турци, но и местни помаци. Едно от най-големите им зверства е към българките в селото. Освен че ги обезчестяват дълго време, те пъхат в очите им запалени свещи. Трагедията е неописуема. Дори пет години след нея царяла всеобща тъга. Академик Милетич пише: „Сега там песен се не чува, гайда не свири, сватбите минават тъжно, защото нямало жена необезчестена. Играели един особен жален танц, нещо много старовремско. Този танц преди се играел само веднъж в годината.” Именно това е слядното хоро.
Може би никой от нас не си и помисля, че някъде се играят хора в деня, на който е разпънат Иисус Христос. Но в Черничево не е точно така. Всяка година на Разпети петък се е изпълнявало вече посоченото слядно хоро. То не е като другите – при него няма отсечени стъпки, краката се влачат по земята. Участниците се нареждат един след друг сякаш са вързани с робска верига. Мъжете застават отпред, като дясната им ръка е поставена на рамото на човека пред тях, а лявата стои на кръста им. Жените са след тях, като всяка държи с дясната си ръка лявата на стоящата пред нея. Има и специални песни, които съпровождат самото хоро. Едната от тях е „Илю пуд смоква сидеше”:
Илю пуд смоква сидеше,
пуд смоква сянка дебела,
разпусна Илю, разпусна
негуву стаду голяму
пу куржалийски сънърье
пу евренкивски кърове.
Меймет ми грозен айдутин
той си на Иле думаше:
— Илю льо найдар кеая,
вати ми овца дебела.
Илю Мейметю румонье:
— Кък да ти ватя, Меймете,
я га с стаду сипкаву.
Пумъкна Меймет, пумъкна
бялу черянье ножеве,
тъй си Иля кайдиса
ав лявата срана ав сърцету.
Илю се виком провикна:
— Калояне ле, малашинине,
пусни ми силни аберье,
ду Батур млада кеая,
че ми са Иля ранили
куржалийските копуци.
Дорде ми Илю отдеме
той се ас душа раздели.
*смоква – смокиня, Курджали и Евренкьой – села в Гюмюрджинско, сънър – синор, найдар кеая – пръв овчар, овца дебела – угоена овца, румоне – говори, сипкаво – шаркаво, кайдиса – заколи, малашинине – чирак, аберь – сьобщение, копуци – нехранимайковци, отдеме – съвземе се.
Слядното хоро не остава само в Черничево и останалите села на Беломорска Тракия. Благодарение на един от най-големите професионалисти в българското фолклорно изкуство то е известно на целия свят. Този човек е Филип Кутев. За него може да се каже много, но в момента ще се спрем на това, което е свързано с нашата тема.
Филип Кутев е роден в Айтос през 1903 година. Именно там, за пръв път, той се среща със заселилите се в региона бежанци от Беломорска Тракия. Много бързо техните мелодии стават едни от най-любимите му. Контактът му с тях оставя отпечатък върху делото му.
С течение на времето се научава да свири на цигулка, впоследствие става композитор и диригент. Създава сюити на фолклорна основа, пише музика за филми като „Под игото“ (1952), „Героите на Шипка“ (1955), „Хитър Петър“ (1960). Връх в неговото дело е основаването на Държавния ансамбъл за народни песни и танци (ДАНПТ) през 1951 година. Той е негов главен художествен ръководител повече от тридесет години. За това немалко време утвърждава високото му професионално ниво и световната му популярност, създава уникални музикални композиции, като безспорен е талантът му при обработката и адаптацията на народни песни. Хореограф на танцьорите е друго голямо име в нашия фолклор – Маргарита Дикова. Двамата успяват да създадат множество танцови постановки, които се изпълняват и до днес. Една от тях е „Българи глава вдигнали”. В нея за основа на един от мъжките танци Филип Кутев използва вече споменатото слядно хоро. Благодарение на него то придобива известност и не остава затворено само в Беломорието, а се разпространява навсякъде, където ансамбълът има изява.
Богата е Тракия, а още по-богат и необятен е фолклорът ѝ. В него има и радост, и тъга, и спомен, и мечта. Единственото, което му липсва, са интересуващи се хора. Никога обаче не е късно за връщане към корена. Може би сега е точното време – нито миг по-рано или по-късно.
Автор: Антон Атанасов
Използвана литература:
Илия Славков, Боряна Димитрова. Сачанли. Историческо и етнографско проучване. София, Издателство на Отечествения фронт, 1989.
Любомир Милетич. Разорението на тракийските българи през 1913 г. София, Българска история, 2019.
Георги Станков. „Слядното хоро” – древен шедьовър от Родопите. https://rodopa.blogspot.com/2014/02/slyadno-horo-rodopi-chernichevo.html
Георги Станков. Слядното хоро. https://chernichevo.blogspot.com/2019/08/blog-post.html
Иво Владимиров. Филип Кутев – основа на българската духовност. https://bulgarianhistory.org/filip-kutev-osnova-na-bylgarskata-duhovnost/
Видни хореографи. Маргарита Дикова. https://megdana.bg/народни-танци/средна-западна-българия/видни-хореографи-7/
