“Не ще умрат героите ни смели

за бащин край положили живот,

дордето има български предели,

дорде живее български народ.”

От подвизите им във войните за национално обединение са изминали почти сто години. Те са описани в книги, а не знаем много за тях. Признателните им потомци и съвременници им построяват паметник, но днес този паметник го няма. Това не отменя факта, че тях ги е имало и са били страшилище за враговете на Отечеството. Това са шопите – войниците на Първата, Софийската, Непобедимата, Желязната дивизия. Днес ще ви разкажем за тях.

Този разказ е разказ за хората – за орача и чиновника, за занаятчията и търговеца, за воловаря и за професора, за богатия и бедния, за неграмотния и образования, за кръчмаря и поета. България ги призовава и те оставят семействата си, стичайки се под знамената на своите полкове.

Заради България. За да изпълнят дълга си. Докрай.

Те се бият по бойните полета на войните за национално Обединение като лъвове. Стоят с месеци в окопите, в студените полета на Влашко и в маларичните полета на Битолско. Атакуват „на нож“ безименни коти, държат до последно наглед безсмислени позиции, режат телени мрежи и копаят окопи. Ранявани са, боледуват, загиват от куршум, сабя, артилерийско попадение.

Заради България. Те изпълняват дълга си. Докрай.

Желязната дивизия

Границите на Обединена България са начертани с върховете на щиковете им. Падналите са погребани в днес безименни, повечето заличени от скверна ръка гробове. Имената им са записани в книгите на техните полкове. Черните забрадки на техните майки, съпруги, сестри и годеници белязват завинаги българското историческо време. Те са се превърнали във Вечните защитници на Отечеството, а имената им красят великата книга на българската храброст. Сякаш покрай разказите за техните подвизи забравяме, че те са преди всичко хора. Хора със своите качества и недостатъци, със семейство и деца, с мечти и надежди. Хора от плът и кръв.

Те са част от нас, ние сме част от тях. Затова го има и този разказ.

Великият и скромният, непобеденият и изцяло отдаденият на дълга български великан по дух капитан Георги Стоянов Георгиев описва шопите в своята незабравима поема за българската храброст – „Един от Първа дивизия“. Ще се опитаме чрез няколко епизода от тази книга да пресъздадем с едри щрихи този портрет на славните войници от Желязната дивизия.

Шопът сякаш е създаден да бъде войник. Войник макар малко своенравен, но скромен и храбър, воден от чувство за справедливост и чест. През есента на 1916 година полковете на Желязната дивизия водят битки в Добруджа и Румъния с превъзхождащи ги по численост противникови части. Но те не питат командирите си колко са те, а само казват:

Вие ни кажете каде са романците. После ние си знаеме работата.

Преди битката за Букурещ един офицер, за да разбере настроенията им, започва да ги пита дали ще се бият, защото пред тях има руски войски. Отговорът е даден единодушно:

– Я, оти да не се биеме? Що тражи русино туа? Я одил ли съм у Русия?

Картечари от Желязната дивизия

Сплавта между шопите е невероятна. В една битка, командирът на една дружина от дивизията е ранен на три места за петнадесет минути. Та той е залегнал на двадесет крачки зад веригата, готов да се втурне в боя наравно с войниците си! За половин час падат ранени или убити свръзки, телефонисти, целият щаб. Вестта за раняването на командира им се разнася бързо и те се вдигат в атака от място, презрели смъртта, пробягват двеста, двеста и петдесет крачки под град от куршуми и влетяват в румънските окопи „на нож“ с викове „Дружиннио ни утепааате, вашата!“

Редник Сотир Илиев от София, най-дребният в ротата си, се втурва на нож към един огромен румънец, който се е прицелил в командира му. Румънецът хваща пушката му, не успява да стреля и командирът е спасен! Но редник Илиев не може да си вземе пушката, толкова здраво я държи пустият влах. Тогава редник Сотир Илиев ядно извиква „Пущи ми пушката, бе!“

През Междусъюзническата война 32 полк е притиснат от противника и му изпращат една дружина от 1 Софийски полк. Под вражите куршуми на бегом се носи свръзка- редник от тази дружина и скача в окопа на 32 полк с думите:

– Кам го гърко? Неговата… дето сака да ни уеме земята?

Пристигналата също на бегом шопска дружина помита противника с атака „ на нож“ !

На 30 ноември 1916 година във Влашко, шопите водят битката за Букурещ. Една издадена напред рота трябва да се върне в реда на полка, но това не е нещо, което старши подофицер Сава Геров, шоп от Богданлия,смята да направи.

– Вие вървете, аз ще остана!

И здраво натиска спусъка на своята картечница, за да загине като герой, изстрелял и последния си патрон по врага. На другия ден другарите му го намират намушкан със щикове, но повалил стотици!

Чувството на шопа за справедливост също е пословично. То не отстъпва на неговата храброст. При превземането на Тутракан румънците тръгват да преплуват Дунава, за да не попаднат в плен. Спокойно шопите се подготвят за стрелба и започват дружно да обстрелват плуващите.

– Манете ги, момчета! Стига толкова!- казват им офицерите.

От стрелящите се обръща само един, измерва командира си с поглед и му отговаря така:

– Нека пие вода, да види през 1913 година благи ли беа кокошките ми, та ми оставиа децата без леб!

През 1913 година румънците открадват животните му и семейството му гладува.

Друг шоп се примолва на командира си да отиде в някоя румънска къща та румънка да му свари качамак. Време е и той да яде качамак, след като през 1913 година румънски войници принудили жена му да им свари качамак, докато той е на фронта срещу сърбите!

И през всичките тези битки, смърт, походи и глад чувството им за хумор ги крепи.

Един път, командир и войник, огладнели се гледат един друг, когато неочаквано войникът казва:

– Господин кандидат, сакаш ли печено прасе?

– Дай де!

– Ама нема!- отговаря войникът

Войник – шоп стои на пост на гара някъде в Румъния. От влака офицер го заговаря и се случва следният забележителен разговор:

– Часовия, коя е тая гара?

– Не знам!

– Е как така не знаеш? От колко време си тука?

– Има няма пет, шест месеца.

– И не знаеш как се казва гарата?

– Я не пазим името, я пазим гарата!

Скромността на шопите и тяхната непридирчивост са други техни качества, които закръглят техния образ.

Поради вечния недоимък на дрехи, войниците ходят окъсани. Един генерал среща един войник от Шопската дивизия в невъзможно облекло – окъсан и окърпен, и го пита:

– Защо си толкова окъсан, войниче?

– Бедна ни е държавата, господин генерал! Толко има, толко дава! – е краткият, без укор или упрек отговор на шопа.

След славните победи на Първа дивизия на фронт в Румъния богат българин решава да даде парична награда на „най-храбрия войник“ от дивизията. Командирът на дивизията посочва бригадата, бригадният посочва полка, полковият – дружината. За най-храбър е определен младши подофицер Владо Георгиев, родом от Дивотино. Избраният за „най-храбър“ подофицер без колебание излиза пред строя и заявява:

– Господин поручик, бракя, ротнио казува, дека съм бил най-рабрио у ротата. Па я не съм. Сите са рабри. Ама щом он казува, може и така да е. Ама как можееме ние да сме рабри, ако он не ни предвождаше. Тая награда я не я заслужавам!

Мемориал

И тези славни деца на България летят по бойните полета, коват победа след победа. Техният командир генерал Христо Недялков има девиз – „Всичко за България!“ И той наистина дава всичко – от четиримата му сина трима загиват по време на войните за национално Обединение, а последният останал жив негов син загива в битка със сръбските окупатори на Македония като деец на ВМРО през 1924 година. Всички служат в дивизията на баща си, но той не ги издърпва на щабни или нестроеви длъжности. Всички са в строя, в защита на Отечеството. Верни на този девиз са офицерите, подофицерите и войниците на Желязната дивизия.

За тях капитан Георги Стоянов Георгиев пише следните велики думи:

„Музиката свири. Знамето се вее. Лъвът реве.

Като на парад нашата дивизия се носи по целия Букурещ. Церемониален марш пред всички къщи, пред всички прозорци, пред всички изплашени погледи, пред всички застинали сърца.

Виждате ли сега българския войник?

Може да няма гащи. Но победи!

Може да носи съдрани панталони. Но победи!

Може да мъкне смачкан шинел. Но победи!

Гащите се купуват. Панталоните се кърпят. Шинелите се гладят.

Славата не се купува. Честта не се закърпва. Поражението не се изглажда.

И все пак вие ни сочите една хартия.

Ние ви сочим сто победи!

Ние, първа дивизия! Желязната! Славната!

Непобедена! Непобедима! Непобеждаема! Ура!“

Границите на Обединена България са начертани с върховете на щиковете им. Падналите са погребани в днес безименни, повечето заличени от скверна ръка гробове. Имената им са записани в книгите на техните полкове. Черните забрадки на техните майки, съпруги, сестри и годеници белязват завинаги българското историческо време. Те са се превърнали във Вечните защитници на Отечеството, а имената им красят великата книга на българската храброст. Сякаш покрай разказите за техните подвизи забравяме, че те са преди всичко хора. Хора със своите качества и недостатъци, със семейство и деца, с мечти и надежди. Хора от плът и кръв.

 

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Шопите – героите на Желязната дивизия
4.6 от общо 227 глас(а)
Стоян Тачев
Стоян Тачев е на 39 години, по образование и професия икономист. Любител на българската история с фокус върху "арнаутските преселения", брациговските майстори-строители, Априлското въстание и войните за национално обединение в периода 1912-1918 година.

8 КОМЕНТАРА

  1. Има един хубав виц:

    Габровец и шоп отиват на война. Шопът подяжда габровеца:

    – Абе, габровец, вие каквито сте скръндзи сигурно на войнат ще вземеш да бройш патроните, които изстрелваш, за да не се минеш.
    – Ааа, ние може да сме скръндзи, но за родината се бием до последна капак кръв.
    – Голяма работа – заявил шопът – ние пък, шопете, като свършиме кръвта млатиме с кокалите.

    Толкова по въпроса за шопите.

  2. Чудесна статия, но прегледайте преди да публикувате. Един абзац се повтаря доста пъти, може с цел засилване на чувството, но по-скоро е грешка. Разваля отличното впечатление.:
    „Границите на Обединена България са начертани с върховете на щиковете им..“

Отговор