Самостоятелното светско образование е едно от най-значимите постижения на българите през Възраждането. То е символ на умственото, културно и емоционално израстване на един народ, започнал да търси своето място сред европейските нации в бурните и динамични процеси от XIX век и сложността на заплетения Източен въпрос.
Първите десетилетия на XIX век отбелязват връх в развитието на килийното образование. Също така започва да се усеща и нуждата от светското образование, която е провокирана от разрастването на търговското съсловие в българското общество. Тази нужда е чисто практическа, свързана с разширяването на търговските дела, защото един търговец, занаятчия или предприемач, има нужда от познания по аритметика, стокознание, география, естествознание и т.н. Въпреки че килийното образование не изчезва до Освбождението, то става недостатъчно. Все пак не трябва да омаловажаваме и заслугите му – грамотност, на базата на църковни книги и нивото на образованост на учителя, било той занаятчия или свещеник. Настъпващата промяна в обществото налага нуждата от преодоляването на „килията“.
В българското обществото започват да си проправят път идеите на Просвещението. Това явление се засилва през първата на половина на XIX век, когато българчета имат шанс да учат в градове като Париж, Виена, Мюнхен, Флоренция, Пиза. Сред тях са Петър Берон, Иван Селимински, Стоян Чомаков, Никола Пиколо, Александър Екзарх, Гаврил Кръстевич. Те се превръщат в мостът между българското общество и напредналата европейската култура.
Процесите, случващи се в обществото ни, не са характерни само за българите. Те могат да бъдат наблюдавани и в другите балкански страни. В Гърция още през XVIII в. има добре уредени училища и академии. Гръцки светски училища има и в български градове – Пловдив, Търново, Мелник. В такива учебни заведения българчетата получават шанс за систематизирани светски знания. Гръцките училища имат позитивно влияние върху българското културно-национално развитие, защото там получават своето образование голяма част от първите дейци на Възраждането.
В края на XVIII в. и началото на XIX в. започват интензивни културни контакти с Русия. Това е провокирано както от разширяващите си търговски връзки, така и от привличането на българи да учат в голямата славянска империя.
До началото на 30-те години на XIX в. българското общество все още няма възможност за самостоятелни светски училища. Благодарение на по-заможни българи, в някои развити търговски средища като Сливен, Търново, Хасково, Пловдив се откриват гръцки училища. В тях образованието е на гръцки език, по гръцка учебна литература.
Следващата стъпка в правилната посока са така наречените „елино-български“ училища. Такива са открити в Сливен (1810), Свищов (1815), Котел (1819), Карлово (1826). Това е преходът към самостоятелни български светски училища. Елино-българските училища са издържани от богати български търговци и занаятчии, както и с подкрепата на българските общини. Свищовският търговец Филип папа Сакеларий завещава на махалата си 16 000 гроша, с чиито лихви да бъде построено училище в родния му град, а за учител е поканен Емануил Васкидович, който развива активна книжовна дейност. Подобен е случаят и в Котел, където е отворено училище с материалната помощ и внушение на Стефан Богориди, а за учител е поканен Райно Попович. За кратко време той подготвя множество учители и духовници и някои от изтъкнатите български просвещенци като Петър Берон, Анастас Кипиловски и др. Съдържанието на обучението в елино-българските училища е светско, с превес на класическото обучение, но освен старогръцки и новогръцки се изучава и старобългарски като основа на говоримия български език.
Необходимостта от създаване на масово народно училище със светско образование на български език и взаимоучителна организация е осъзната от доктор Петър Берон. Роден в Котел, той учи първо в родния си град, а след това в гръцкото училище в Букурещ. Следва медицина в Хайделберг и Мюнхен, а по-късно се завръща във Влашко и развива търговска дейност. Остава в историята със своя т.нар. „Рибен буквар“. В тази малка книжка той представя най-прогресивните за времето си педагогически идеи, като отхвърля килийното образование, настоявайки за въвеждането на българско светско училище. Идеята на д-р Берон е доразвита от Васил Априлов. Роден в Габрово, той учи в родния си град, а след това продължава в Москва, Брашов и Виена. От 1811 година се установява в Одеса, където се занимава с търговия и се изявява като общественик, културен и политически деец.
Програмата на Васил Априлов включва изграждането на централно училище със светско образование на говорим български език и взаимноучителна организация. То трябва системно да подготвя учители. В нея се предвижда и създаването на мрежа от светски български училища. През 1832-1833 в Габрово е построена специална сграда за бъдещото училище, а на 2 януари 1835 година е открито първото българско взаимно училище по идея на Васил Априлов и с финансовата помощ на Никола Палаузов. Като пръв учител е назначен големият възрожденски просветител Неофит Рилски, който още през 1834 година прави таблиците, чрез които се води обучението. Той подготвя и отпечатва българска граматика, а Васил Априлов и Никола Палаузов изпращат от Русия книги, учебници, учебни пособия. Училището е достъпно за всички от различните български краища. Взаимоучителната метода се прилага в училището, защото това е единственият възможен начин на обучение с оглед липсата на достатъчно учители, учебници, книги. Учениците се разделят на групи в зависимост от степента на знанията си. Обучението се води с ръкописни или печатни таблици, в които са записани текстове, правила, примери и задачи. Те се окачват по стените, а учителят показва на всяка група новия материал. Напредналите ученици влизат в ролята на надзиратели, следящи за усвояването на материала.
Взаимното училище в Габрово се превръща в център за подготовка на учители по взаимно учителната организация. Само за 4 години до 1839 година са открити множество начални взаимни училища в Копривщица, Велес, Карлово, Сопот, Карлово, Котел, София, Търново, Самоков и др. Те не се откриват равномерно, а само в по-развитите търговски и културни райони, главно в северна България и от двете страни на Балкана.
Взаимните училища съвсем скоро се оказват недостатъчни за нарастващите потребности на българското общество. Тези училища не са в състояние да предоставят системни и задълбочени знания. За това и учителите въвеждат и т. нар. втора степен, в която те преподават в по-напредналите и изявени училища. Подготвителният клас постепенно се превръща в училищна степен с две-три годишен курс на обучение. Очертава се преход към класните училища. Елино–българските училища, които всъщност са класни с класическо-хуманитарно съдържание, се превръщат в новобългарски. Такъв е случаят и с училището на Емануил Васкидович в Свищов. Габровското взаимно училище също има два класа на обучение. В първия Неофит Рилски преподава с помощта на по-напредналите си ученици на около 100 деца. Във втория клас преподава на по-малък брой хора аритметика, граматика, география, краснопис. В този клас се подготвят много от българските учители като Захари Круша, Брайко Хаджигенович и др.
През 40-те години учебното дело получава силен тласък. След завръщането си от Русия, младите българи, които получават образованието си там, започват да откриват училища, които се превръщат в класни. През 1843 година в родината се завръща еленчанинът Иван Момчилов. По негова инициатива двете училища в родиния му град са обединени. Учениците са разделени на две степени – по възраст и по подготовка. През 1844 година в Калофер идва Ботьо Петков и открива „временно училище“, което съществува до 1848 година, когато е построена новата учебна сграда на класното училище. До 1853 година то се развива постепенно и достига 5 класа с 300 ученици. Преподава се българска история, аритметика, обща история, български, гръцки, френски, турски език.
снимката е взета от: www.forum.bg-nacionalisti.org
Първото самостоятелно класно училище е свързано с името на руския възпитаник Найден Геров. Той го открива през 1846 година в родния си град Копривщица. През 1850 година Геров открива класно училище и в Пловдив, което се превръща в център на българското образование и изиграва голяма роля за разпространението на българската просвета.
Класни училища са създадени и в Шумен (1849), Търново (1852), Карлово (1854). Така преди Кримската война нараства броят на класните училища. Тяхната програма включва много предмети. Отделя се внимание на естествените науки, физика, аритметика, алгебра, история, българска и обща география. В методиката на обучението настъпват промени – уроците се разказват свободно от учители и ученици и се изоставя буквалното наизустяване на текстове. Училищата са достъпни за всички българчета, които желаят да учат. Благодарение на тези си характеристики те успяват да подготвят десетки народни учители и да се превърнат в активен фактор за обществения, политически и културен живот на нацията.
