Настоящият текст е препечатан от блога „Пътеписаници“ и ни предоставя интригуваща информация за това любимо на всички ни място.
Големи сиви облаци покриват небето над село Рожен. Притискат се в мъчителна прегръдка. Вчера цял ден шапката ми се сгушваше на топло в дъното на раницата, но днес вече е прихлупена над очите ми. Издишвам студен въздух, който потъва в пепелява мъгла. Тя е като призрак на безвремието.
В селото няма никакво движение. Дори отрупаните сергии, които са единственото цветно петно тук, са безжизнени. Никой се не суети около тях, не подрънква на окачените чанове, не пита за домашно сладко. Продавачите са вдигнали яките на връхните си дрехи и почти са скрили лица в тях, за да се топлят. Кепенците на повечето прозорци са затворени, в дворовете се гонят жълти листа. След няколко метра къщите свършват, пътят продължава. Край него есента е мацнала дърветата с последните си бои от палитрата и се е оттеглила в дълга почивка. Говорим тихо и вървим бързо, за да се стоплим.
Виждам кръста на изоставената църква „Св. Св. Кирил и Методий”. До храма, между два бора, лежи гробът на Яне Сандански. В камъка са изсечени думите: „Да живееш, значи да се бориш. Робът — за свобода, а свободният — за съвършенство.“ Мисля си, ние за какво се борим? Става ми тъжно от отговора, който не изричам, но настойчиво пробожда съзнанието ми. Продължавам към Роженския манастир.
Високи каменни зидове ограждат светата обител. Тук има повече хора, отколкото в селото. Някои си правят снимки за спомен до всеки храст и табела. След като фотосесията приключва, влизат в манастира. Влизам и аз. Минавам под иконата- пазителка на Св. Богородица Портаитиса. Пристъпвам в притихнал двор. Чува се само звукът на течаща вода от каменна чешма. Бълбукането ме унася и сякаш се връщам в Средновековието, когато е построен манастирът. Всичко е толкова изчистено и естествено – бели стени, дървени стълби, каменист под. Може би това е и причината режисьорът Людмил Стайков да избере мястото за основен декор във филма „Време разделно”. Сцените му се прожектират в главата ми. Както на Дяволския мост в Родопите, така и тук ме побиват ледени тръпки на страхопочитание. Те се превръщат в буца, която засяга в гърлото ми.
Сядам на дървена пейка, пропита с хлад. Оглеждам излющените стенописи по фасадата на църквата. С по-голямо любопитство към историята, отколкото към религията, влизам в храма. Всяка стена и свод са изрисувани от горе до долу. Витае усещане за архаичност, за едно аскетично съществуване, посветено на по-възвишени мисли. От разсъжденията ми бързо ме отърсва рисунка на светец с кучешка глава. Това е Свети Христофор Песоглавец. Заради старанието му да налага Божия закон със сила, той е наказан да носи зъл кучешки образ.
Ненадейно в мислите ми се появяват откъси от разказа на Елин Пелин „Огледалото на Свети Христофор”. Стоя си под манастирската лоза и се опитвам да си го припомня целия. Не се получава. Мога да цитирам само последните думи на светеца: „Очистих се, защото направих добро на най-лошия”. Правете добро, без да подбирате, без да очаквате да ви се върне, без да го превръщате във веществено доказателство за вашата човечност. Може би всяко добро дело е егоистично, защото ни прави щастливи. А щастливи ли ще сте, ако помогнете на неприятел? Предизвиквам Ви да пробвате! После ми кажете отговора!
Автор:Боряна Кръстева
