Сред водачите на Априлското въстание има много свещеници – достатъчно е да споменем поп Харитон, поп Никола Троянов (Поп Сокол) и поп Груйо Тренчов като изявени лидери и водачи на въстаническото движение. Една от най-запомнящите се фигури на въстанието в Средногорието е именно поп Груйо – наричан и останал в народната памет като поп Груйо Бански.
Родът Тренчови се занимава с овчарство и мутафчийство и от незапомнени времена живее в красивото панагюрско село Баня. Селото се нарича така заради над двадесетте топли минерални извора в землището му. Като трето момче в семейството на Тренчо и Стана, през 1836 г. се ражда малкият Григор, наричан от всички Груйо – име, което му остава за цял живот. Малкото момче израства с нежните грижи на баба си Нена, която го възпитава в непримирим български дух. Това си проличава в случаи, в които младокът дръзвал да подиграва преминаващи през селото турци, а после баба му да се застъпва за него и да го отърве от пердах.
През 1858 г. се жени за Нейка Мутева, като в годините след това имат пет дъщери, три от които умират скоро след раждането им. През 1863 г. остава вдовец с две невръстни деца на ръце – Димитра и Анна. През същата година поп Груйо се връща в Баня като свещеник, като енорията му включва и съседното село Мечка. Така младият мъж трябва да се грижи за двете си деца, да служи в двете села, да бъде учител, да участва и в обществените дела.
Важен момент в живота на свещеника е срещата му с Левски, който посещава Баня при обиколките си – поп Груйо става член на комитета в родното си село и посвещава живота си на делото на българското освобождение. След смъртта на Левски комитетът не е активен чак до февруари 1876 г., когато на 8 февруари Бенковски посетил Баня, за да основе нов комитет. За негов председател единодушно е избран поп Груйо, а темпераментната му 18-годишна дъщеря Димитра се заканва да хване жив местния полицейски чиновник Ахмед ага. Попът става един от близките съратници на Бенковски. Къщата на свещеника се превръща в място за срещи на комитети, а дъщерите му започват да подготвят фишеци за бъдещото въстание. На 25 март свещеникът заклева панагюрци, а на 31 март поп Груйо подвежда под клетва мъжете в село Мечка, които след негова пламенна реч до един се заклеват да служат на делото на въстанието.
Един от паметните моменти в живота на поборника е събранието в Оборище. Поп Груйо заклева всички пристъстващи, а великият момент ни е предаден в Захари Стояновите „Записки по българските въстания“:
„Щом се появиха емблемите на християнското величие пред лицето на депутатите, Бенковски и другите апостоли наведоха саблите си надолу в земята и клюмнаха глави в знак на благоговение и страхопочитание към божествената служба. Колкото и да бях уверен, че измежду апостолите нямаше хора със строга набожност, в тоя случай обаче съм готов да засвидетелствувам, че те благоговееха с чисто сърце, без никакво лицемерие и фарисейство.“
Свещеникът описва думите на клетвата си в своята поема „Записки по Средногорското въстание“ така:
Тако ми свято име Божие,
Тако ми светло сие оружие,
Тако ми майчино сладкое млеко,
За свобода и отечество да умрем юнашко!
До последна капка кръвта ще си пролея,
Догде врагу и тирану одолея!
Назад не ще да се повърна,
Догде желанието си не изпълня!
Такова обещание сега давам —
За в бъдеще пред Бога ще отговарям!
Въстанието избухва в Копривщица и Панагюрище на 20 април, а ден по-късно поп Груйо вече е там, за да освети знамето на въстанието. Той се бие смело в битките край Панагюрище и дори предвожда чета от 30 души, изпратена от панагюрци на село Петрич, но помощта идва късно – когато пристигат на 29 април селото е опожарено. На връщане към въстаническата столица четниците виждат подпаленото Панагюрище и се разделят – повечето отиват към село Баня, а то е изоставено от жителите си. Поп Груйо се вижда за последен път с Бенковски в нощта на 1 срещу 2 май, по всяка вероятност край село Мечка, макар самият той да твърди, че това е станало в лагера „Свети Никола“ близо до Панагюрище.
За да спасят съселяните си от гонения поп Груйо Бански и другарите му се предават на турците и са влачени от зандан към зандан, а накрая са осъдени на затвор в Мала Азия – град Коня. След победоносната Руско-турска война, той се прибира в родното си село. Посрещнат е тържествено от своите съселяни, а учениците декламират следните редове:
„Добре дошъл, ах, страдалче,
Зарад нашия народ:
Верни бяхте да страдате
За народа дор до смърт.“
Отново поема службата си, а авторитетната му фигура се мярка често и в селската кръчма. Един пътешественик описва срещата си с него през 80-те години на XIX в. така:„И ний видяхме на прага един среден човечец, с орлов нос, с възсиволяви очи, белизнява брада, с малко калпаче на главата, с покъсани обуща на боси крака, със засукани ръкави до лакътя, с луличка в устата, с тояжка в ръката, простодушен и весел поглед…Той ни протегна ръка и извика тутакси: Що ще пиете, момчета?“
Съселяните му го наричат „живо сребро“, а здравата му житейска философия е устояла на премеждията.
Свещеникът никога не забравя славния Бенковски и често казва: „Добре стори Бенковски, че се уби – инак колко щеше да му чини капата днес?“. Всяка година до края на живота си на 20 април, поп Груйо отива до Оборище, за да направи панихида и водосвет за загиналите въстаници.
През 1897 г. поп Груйо написва поемата си „Записки по Средногорското въстание“, като помага на видния изследовател на Априлското въстание Димитър Страшимиров с препис от поемата си. Получава скромна поборническа пенсия от 60 лева. През 1893 г. се оттегля от службата си в църквата и моли Народното събрание да му отпусне малко по-голяма пенсия.
На 17 ноември 1908 г., на 72 годишна възраст тихо угасва свещеник Груйо Тренчов – заклел делегатите на Оборище, революционер и свещеник. По негово желание е погребан в гробищата, а не в двора на църквата, както му се полага.
