Авиационните инциденти не са от най-често срещаните епизоди в българската история. Въпреки това, макар и сравнително малко на брой, те неминуемо завършват с жертви и материални поражения. Днес ще Ви запознаем с един от най-трагичните случаи на територията на България – фаталният полет №402 на израелската компания „Ел – Ал“.
27 юли 1955 година не се оказва обикновен ден за Васили Аркудас и още няколко гръцки войници. Те се намират в един от най-строго контролираните райони по онова време, а именно мястото, където се срещат югославската, българската и гръцката граница. Васили е заел позиция в наблюдателна кула на самата граница, което му позволява ясно да забележи към прелитащ над планината Огражден самолет, движещ се към Гърция. В интервю пред списание „Тайм“ той споделя: „Веднага щом зърнах самолета, разбрах че е ударен. Виждаше се облак черен дим от опашката, а после избухнаха и пламъци. Пилотът понечи да направи остър десен завой, за да опита кацане в струмската долина, но рязко изгуби височина. На около половин километър над земята самолетът изчезна след ослепителна експлозия. Единственото, което се виждаше след това, бе черен дим и отломки, падащи от небето“.
Самолетът „Локхийд Констелейшън C-69”, собственост на израелската компания „Ел-Ал“, изпълнява полет Ню Йорк – Тел Авив със спирания в Лондон, Париж и Виена. Именно от Виена машината излита в 02:53 ч. на 27 юли 1955 година и поема курс към Истанбул. По план самолетът трябва да премине над Югославия, северна Гърция и да влезе на турска територия. Нещо обаче се обърква. Пет часа по-късно, по необясними и до днес причини, самолетът прави отклонение от предварителния маршрут и навлиза без разрешение в българското въздушно пространство в района на град Трън.
По това време подобно събитие се явява изключително опасно, с потенциал да се превърне в трагедия. Студената война се разпалва с всеки изминал месец, а идеологическото противопоставяне между Запада и Съветския блок прави обстановката на континента буквално взривоопасна. Като външна граница на блока, България е подложена на многократни провокации от страна на гърците и турците, които непрестанно навлизат с малки самолети във въздушното ни пространство и разхвърлят пропагандни материали срещу комунистическата власт, както и вредни за селскостопанската продукция вещества. Охраната на въздушните граници, поне в България, все още не е на особено високо ниво. Липсата на успех срещу нарушителите от Гърция и Турция се превръща в сериозен проблем за министерството на народната отбрана.
В 07:11 сутринта на 27 юли 1955 година, когато неидентифициран самолет преминава без разрешение въздушната ни граница, в поделението край Доброславци, ангажирано с военновъздушната защита на София, е вдигната бойна тревога. Само две минути по-късно два изтребителя излитат, за да прихванат нарушителя. Водач на двойката е капитан Борис В. Петров, следван от лейтенант Коста Кр. Санкийски. Системата ВНОС /Въздушно наблюдение, оповестяване и свръзка/ и въздушните постове сигнализират, че самолетът е направил остър десен завой след Брезник и е преминал над Радомир, Станке Димитров и Благоевград. Според сведенията на пилотите преследвачи, те настигат нарушителя в 07:26 над гара Симитли. Няколко минути по-късно, след отказ да се приземи, самолетът „Локхийд Констелейшън С-69” е поразен и пада край село Рупите, северно от Петрич. Всички 58 пасажери на борда са мъртви.
Следва широк международен отзвук. “Пътнически самолет с граждани от Израел, САЩ, Великобритания и др. е свален от просъветското правителство в България”. Това са заглвията на редица четени всекидневници в Западна Европа. Критиките към страната ни са унищожителни, а причините за инцидента остават обвити в мъгла. Започва разследване. Резултатите от него ще представи две седмици по-късно министърът на народната отбрана генерал Петър Панчевски на най-високо ниво в Партията и държавната власт – Политбюро на ЦК на БКП. В доклада са събрани всички детайли около инцидента, както и показанията на хората, пряко или косвено замесени – от двамата летци в изтребителите, през служителите в поделението Доброславци, до самия министър на отбраната.
От доклада става ясно, че фаталният завършек на полет №402 е трагична поредица от грешки, неуредици, напрежение и некомпетентност. Генерал Пенчевски пряко обвинява осем души за случилото се, включително себе си. Един фактор обаче изпъква над останалите като ключов – липсата на радиовръзка между изтребителите и земята.
Когато прихваща самолета, капитан Петров е трябвало да действа на своя глава. Той твърди, че е спазил всички правила за подобни ситуации. Според показанията на двамата пилоти, те не успели да идентифицират националността на самолета и помислили, че е товарен. След това стреляли три пъти предупредително, преди да изпратят четвъртия залп право в него. Техните твърдения са опровергани от фотокамера, монтирана на картечницата на изтребителя на Санкийски. От нея става ясно, че след неуспешен опит да се свърже с пилотската кабина, капитан Петров е стрелял веднъж край самолета. След това, без въобще да му даде време за реакция, е стрелял повторно, този път в корпуса му. Веднъж поразили целта, изтребителите не спират да обстрелват нарушителя дори на височина 600-700 метра, при която е невъзможно да се премине над планината Беласица.
Въпреки нерегламентираните действия на двамата пилоти, те далеч не са единствените виновни за трагичния изход от напрегнатата ситуация. Пълната липса на координация между различните звена на въздушната ни отбрана също е от ключово значение. Поделението в Доброславци пък проявява изключителна некомпетентност, когато радиовръзката с изтребителите е загубена и не успява да я възстанови. Натискът за ефективни резултати срещу нарушителите на въздушното ни пространство със сигурност изиграва роля за неправилната преценка на командването и двамата летци. Съчетани заедно, всички тези фактори довеждат до свалянето на самолета и трагичнта смърт на 58 невинни граждани.
Последиците за България от този инцидент са силно негативни. Едва преди седмица се е състояла Женевска конференция, на която се срещат водачите на четирите световни сили – САЩ, Великобритания, Франция и СССР. Изходът от срещата е оптимистичен и предвещава затопляне в иначе изострените отношения между двата блока. Подобен инцидент, причинен от просъветски режим, довел до смъртта на 58 души, има потенциал да се превърне в катастрофален за международните отношения. Отначало българските власти отказват да понесат отговорност, като строго критикуват израелския самолет за това, че е нарушил въздушните граници на НРБ. Впоследствие, властите поднасят извинения към роднините на жертвите и заявяват, че пилотите на изтребителите са действали „прибързано“. Израел опитва да осъди България в Международния съд в Хага, но от там присъждат, че това не е в тяхната юрисдикция. Все пак двете държави се споразумяват за размера на обезщетението, което българската държава трябва да заплати на роднините на жертвите. Девет години по-късно тази сага приключва с условието България да даде по 8292 щатски долара за всяка от жертвите.
Въпреки щателния доклад и изясняването на причините за инцидента, един въпрос остава без отговор и до днес. Защо самолетът е предприел курс към България? Не е трудно да се предположи, че подобно действие би създало предпоставки за трагичен край, особено в онези времена. Израелските разследващи твърдят, че силен вятър, причинен от буря над Сърбия, налага преизчисляване на курса на самолета. Според тях именно грешка в преизчисляването води до навлизане на самолета над България. Данните от доклада обаче сочат, че времето е било ясно, без облаци, с видимост на 30 километра. Също така израелският самолет е бил пилотиран от капитан Стенли Хинкс – известен летец от Великобритания, возил навремето дори самия Уинстън Чърчил. Опитни асове като него трудно биха допуснали такива елементарни грешки. Според други твърдения на мястото на катастрофата са намерени над 300 килограма сребро, което е било контрабандно превозвано и именно това е била причината пилотът да откаже да кацне.
Каквато и да е истината, едно е сигурно – инцидентът с полет №402 е един от най-трагичните в авиационната ни история. Именно некомпетентността и дезорганизираността на военновъздушната ни защита изиграват ключова роля за смъртта на 58 души.
