Историята ще запомни имената им – шепа българи, изправени пред пълчищата на многократно превъзхождащ противник, защитаващи един невисок хребет, в набързо приготвени окопи, брулени от студен есенен вятър, мокрени от смразяващ дъжд, обстрелвани от корабна артилерия. Без окопен инструмент, без ножове за карабините, без възможност да противопоставят на враговете нещо повече от героичния плам на българското сърце и цялата си вяра в собствените сили, воинско умение и доблест.

Част от тях завинаги остават на позицията, горди пазители на духа на българския войник, вечни защитници на свободна България. И макар днес да не се знае много за тях, и макар кавалерийските щандарти отдавна да са поставени в музея, техният подвиг остава винаги да свети като фар и да ни показва пътя към светлите и честити бъднини на Майка България. Защото днешните българи са техни потомци и кръвта вода не става.

Картечен ескадрон от 9 конен полк, на позиция край село Первелия, снимка от архива на полковник Никола Батоев

Датата е 30 септември 1916 година, вечерта в щаба на Конната дивизия се получава телеграма номер 2998, в коята щабът на Трета армия предупреждава генерал Колев за предстояща атака в следващите дни и препоръчва усилване на позицията на дивизията с телени мрежи. Генерал Колев се усмихва – в дивизията няма нито един кол и нито един метър бодлива тел. От пет дни кавалеристите копаят окопи с голи ръце или с ножниците на сабите си. Окопен инструмент няма, няма и ножове за кавалерийските карабини. Предстоят дните на героичната отбрана на линията Первелия-кота 90, в които Конната дивизия е атакувана от многократно превъзхождащ противник, обстрелвана е от руския флот, страда от нередовно снабдяване с храна (хляб) и боеприпаси и въпреки всичко удържа позицията, за да запише имената „Первелия“ и „кота 90“ в златните страници на българската военна история. Днешният ни разказ е посветен на тези боеве, доказали за пореден път силата на българския дух и добавил нов щрих към величието на Първа конна дивизия.

Как се стига до този епизод от Добруджанската епопея на – 18 и 19 септември е пропаднала първата атака на Трета отделна армия на българската войска срещу Кубадинската укрепена позиция. Противникът – руски и румънски войски, а също и Сърбо-хърватската доброволческа дивизия минават в контранастъпление. Особено настойчив е натискът върху десния фланг на българите, зает от Конната дивизия на генерал Иван Колев. Въпреки голямото превъзходство на противника, той е бит във всички битки.

Между 25 и 30 септември части от дивизията на генерал Колев се окопават на линията кота 90-село Первелия, а основното конно ядро е в село Геренджик. На 30 септември фелдмаршал фон Макензен пристига в Геренджик с щаба си, награждава генерал Колев с немски Железен кръст, а полковник Кисьов получава същия кръст от полковник Тапфен. Дивизията е похвалена за своите воински умения и храброст. Съдбата е решила тези безспорни качества да бъдат проверени още на следващия ден.

Конни картечници в боя

През нощта на 30 септември срещу 1 октомври вали ситен, студен есенен дъжд, в 7 часа и 40 минути сутринта румънската пехота се насочва стремително към българските позиции, които са заети от спешени кавалеристи, малко пехота, колоездачи и конната батарея. Атаката на противника е срещната от плътния огън на частите на позицията, а 9 конен полк остава в резерв край село Татладжа. Генерал Колев наблюдава боя от една височина зад кота 90, като в долината зад позицията е съсредоточено конното ядро. Предните български постове са отхвърлени и към 1 часа и 30 минути след пладне румънците са на 800 крачки от нашите окопи. Патроните на защитниците са на привършване, а противникът започва да обхваща фланга на позицията. Генерал Колев заповядва на Първи конен полк в конен строй да атакува противника. Кавалеристите прескачат с конете си окопите и се впускат по склона към румънците. Калта е дълбока и конете затъват до колене, а противникът е далеч. Посрещнати от пушечен, картечен и артилерийски огън, конниците претърпяват чувствителни загуби, но румънците са разколебани и атаката им пропада.

На 2 и 3 октомври атаките продължават с нестихваща сила. Противникът превъзхожда българите многократно, снабден е с мощна артилерия, с много картечници, получава подкрепа от разузнавателни балони и от руска корабна артилерия. Сякаш всички стихии са се съюзили срещу нашите войници – вали студен дъжд и духа пронизващ, студен вятър. Водата пълни окопите, всичко потъва в кал. На моменти свършват патроните, а нови се подвозват към позицията под адския обстрел от руската корабна артилерия. Към 5 часа следобед на 3 октомври огънят на румънците достига своя връх, на някои места войниците им достигат до 200 крачки от българските окопи. Генерал Колев придърпва конното ядро близо до позицията и се готви да оглави контраатаката. Избира си заместник, ако бъде убит, докато води войниците. Но дружната работа на картечници, карабини, пушки и оръдия спира и тази румънска атака. Късно вечерта на 3 октомври в щаба на дивизията се получава бележка, въз основа на устна заповед – дивизията трябва да отстъпи заеманата позиция заради отстъплението на турската дивизия, която се намира вляво от Конната дивизия.

Положението е критично – силен противник, съвсем реална възможност противникът да обхване двата фланга на позицията и кавалерийската дивизия да бъде избита. Въпреки това генерал Колев решава друго. На щаба на армията е изпратена следната телеграма:

„Положението на дивизията е непроменено, тя стои здраво на позициите си. Не е ли възможно да се поправи положението на 25 турска дивизия и да се не отстъпва.“

Макензен в с. Геринджек, 30 септември 1916 г.

В 10 часа и 45 минути вечерта идва заповед от командващия генерал Тошев да се окаже съдействие на турската дивизия и да се внимава да не се допусне пробив на десния фланг на армията.

След няколко минути генерал Колев отговаря:

„Лейбгвардейският полк е изпратен в помощ. Дивизията стои здраво на позициите си и не мисли да отстъпва.“

Установена е връзката между частите и е подкрепена по подходящ начин. Положението на турците не е толкова лошо. Сутринта на 4 октомври Генерал Колев прегрупира полковете и пехотните роти. Пред фронта на позицията са забелязани пехотни и кавалерийски части, които настъпват под прикритието на плътен артилерийски огън. Полковник Топалджиков, началник на левия участък, докладва, че противникът е на 400 крачки и позицията едва ли ще издържи.

Отговорът на генерал Колев е категоричен:

„Нито крачка назад, последният жив човек да падне, но позицията да не се дава!“

С мощен огън и с помощта на поддръжките и тази атака е спряна.

Противникът напада другия фланг – край село Первелия. Осемкратното превъзходство на румънците е неутрализирано от огъня на две оръдия, командвани от Векилски. Боят се пренася към Татладжа – там е подполковник Фтичев с един ескадрон, картечен взвод с няколко картечници и една гранична полурота. Атакувани са от руска кавалерия, която нанася чувствителни загуби на нашите части. На помощ е изпратен 4 конен полк, който отхвърля атаката. Помага и едно артилерийско отделение с две оръдия, което с точен огън помага на четвъртоконци. През целия ден се води ожесточен бой, като поддръжки няма и само точният огън и смелостта на българите помагат да се отбият атаките и да се спаси позицията.

На 5 октомври от взети пленници е изяснена цялата картина – срещу шепата храбреци стоят цялата 5-та румънска пехотна дивизия, 3-та руска конна дивизия, два румънски конни полка – съотношението в жива сила е 1:6 в полза на противника. Ожесточеният бой продължава през целия ден, като вече няма поддръжки, няма никаква възможност да се подкрепи определена част от позицията. В момент на крайно напрежение изневиделица се появява картечната рота на 6 маршеви полк, която внася бодрост в редиците на защитниците на кота 90. Нощта срещу 6 октомври е напрегната с престрелки между охраненията на българи и румънци по цялата дължина на позицията. Кавалеристите не са спали вече 5 денонощия и умората е смазваща. На шестия ден на отбраната пристига подкрепление и положението е стабилизирано окончателно. Атаките на противника са отбити на този и следващия ден. Устремът на противника утихва окончателно на 9 октомври.

Конницата на позиция, Добруджа 1916 г.

Успехът на Конната дивизия се дължи на колективните усилия, храброст и издръжливост на командирите и войниците. Генерал Колев е непрекъснато близо до тях, винаги готов да се впусне в контраатака начело на някой ескадрон. В денонощията на бесните атаки на противника той си позволява да поспи два пъти около час-два в командирския си файтон, покрит с платнище. Под файтона, на голата земя, си почива и началник щаба на дивизията полковник Кисьов и старшият адютант майор Соларов. Кавалеристите доказват, че силата на волята, храбростта и бойният им дух е в състояние да пречупи устрема на многократно превъзхождащ противник и да издигне българската военна чест на много високо равнище. Това е успех, постигнат в условията на крайни лишения и в битка не само с противника, но и с природните стихии.

Днес, когато четем за подвига на Конната дивизия и се възхищаваме на подвига на нашите деди, някак неволно правим паралел между онези времена и днес и сравняваме българите в онези дни с днешните. Синовете на България през 1916 година нямат високо образование, нямат достатъчно храна и добри дрехи, понякога не достигат патрони и въпреки това не се отчайват, не са се плашат, не са се предават. Стоят на позициите си със стоицизма на онзи войник от Желязната дивизия, който на въпроса на своя офицер защо живее отговаря с простичкото „Сакам да видим шо че стане“. Решени да победят или да сложат кости в името на нещо велико – Целокупна България.

Офицери от Първи конен полк и пленени руснаци, кота 90, октомври 1916 г., архив на майор Милко Мирков

Една България, приютила всички свои чеда, в която името българин звучи гордо като сигнал на кавалерийска тръба. Една България, в която волни ще живеят и ще се трудят всички. Една България като едно голямо сърце, която ще върви уверено по пътя на мира, свободата и благоденствието. Такава са я виждали нашите деди, тази България е огрявала душите и сърцата им, окрилявала дните и делата им. Такава България са искали и са се били за нея. За да могат да приветстват своите поробени братя в нея – българи по кръв и по дух, живеещи извън пределите на свободното Отечество и обичащи я със същата чиста и безпределна обич. И както казва Йордан Йовков – „тяхното велико страдание беше равно само на тяхната велика любов.“

Заветът на тези смели българи е да продължим борбата им за великото и светлото бъдеще на България. Само следвайки светлия им пример, с вяра и упование в собствените сили, с много труд и много сговор, ние ще успеем. Когато слънцето на съвършен ден изгрее в свободното синьо небе на нашата България ще си припомним отново простите и разтърсващи думи на надписа на войнишкия паметник в едно село в Северозападна България:

„Вярвам в Бог.

Вярвам във вечната Mу правда.

Вярвам в освобождението на поробените братя.

Вярвам във възкресението на Велика България.

Амин!“

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Боевете при Первелия-кота 90 – героичната отбрана
4.3 от общо 59 глас(а)
Стоян Тачев
Стоян Тачев е на 39 години, по образование и професия икономист. Любител на българската история с фокус върху "арнаутските преселения", брациговските майстори-строители, Априлското въстание и войните за национално обединение в периода 1912-1918 година.

1 коментар

Отговор