„Самотен гроб в самотен кът“ е последната лирическа миниатюра от стихосбирката „Сън за щастие“, публикувана през 1906 година. Гробът е осмислен като краят на човешкия път, като последен и вечен покой. Именно затова позиционирането на творбата е осмислено като смислов завършек на идейно-естетическите внушения на стихосбирката. Творбата интерпретира вечния философски проблем за човешкото съществуване в живота и в смъртта, чрез съчетание на емоционалното и на интелектуалното начало в изграждането на лирическия текст. С типичната за Славейков сдържаност чувството е представено не в неговата първичност, а в интелектуално прозряната му простота.
Самотен гроб в самотен кът
Самотен гроб в самотен кът,
пустиня около немее —
аз зная тоз самотен кът
и тоя гроб самотен де е.
И знам, че в тоз самотен гроб,
таме в пустинний кът самотен,
зарови милвана ръка
един немил живот сиротен.
Сега за тоз немил живот,
в немил живот сама купнее…
Самотен гроб в самотен кът,
пустиня около немее.
