„Cis moll“ е една от философските поеми на Пенчо Славейков, публикувана за пръв път в списание „Мисъл“ през 1892 година. Впоследствие тя намира място в стихосбирката „Епически песни“, издадена през 1907 година. Епиграфът се превежда като „Съдбата чука на вратата“, мотивът по който е направена Пета симфония на Бетовен. Заглавието означава „До диез минор“ и представлява тоналността на симфонията. Главният мотив на творбата е тезата, че изкуството е духовна опора на твореца, което му помага да се справя със страданието. Главният герой – Бетовен е разкрит в един критичен за него момент, когато оглушава и губи възможност да продължи своето творчество като композитор. Конфликтът в творбата се основава на противоречието между болното тяло и здравия дух. Противоречие, което откриваме и в живота на самия Славейков. Преодоляването на тази пречка е представено в три части. Първата е за сломения от болестта човек, загубил себе си, отрекъл се от изкуството. Втората обхваща мига на прозрението – Бетовен осъзнава, че творчеството му не само го дефинира като човек, но и осигурява неговото безсмъртие, т.е. надмогването на личното в името на нещо по-възвишено. Третата разкрива надеждата, отрицанието на физическото, извисяването над битовото. Болестта е осмислена като необходимо препятствие, като цена, която трябва да се заплати по пътя към изкуството и безсмъртието. Прозрението го успокоява и му донася душевен мир. Тази борба със себе си е израз на Славейковото убеждение, че творчеството изисква несломима воля.

 

Cis moll

 

 

So pocht das Schicksal an die Pforte.
Beethoven

 

Отмахна той завесите и тихо

застана пред отворений прозорец.

Таинствена и чудна лятна нощ

полухваше с дихание си морно

и лееха над сънний мир приветно

сияние рой трепетни звездици;

невнятен говор водеха със тях

в градината събудените ветки.

Нощта бе ясна, но злокобен мрак

се сбираше Бетховену в душата –

и той кръз него нищо не съзре.

И тихо пак отдръпна се назад,

през стаята премина и замислен

той седна пред отворений роял…

Разсипаха се звуци бурен вихър

и трепнаха прекъснати. Ръце

отпусна той и смъртно бледен лик

безпомощно обори на гърди.

И в мрачния му ум злокобни мисли

се зароиха, сепнати за миг,

тъй както искри изпод пепелта

на току-що разровена жарава:

– За мене всичко свършено е вече!

Слепецът няма слънцето да види.

Във безпросветна нощ залутан, само

живее той – да чувства адский ужас

на туй, що е загубил безвъзвратно.

Слепец! За мен залязоха навеки

на слънцето лучите – с звуковете

на музиката… А едни, едни

те даваха живот на моя дух

и светлина на гордите ми чувства.

Аз доживях самичък да се видя

мъртвец приживе, Другите живеят

с живота на творенията мои –

и само ази зарад тях съм глух.

И призракът на мойта чест жестока

ме неотстъпно навсъде преследва

със своя злобен и ужасен смях:

„Творецът на хармонията – глух!“

Душа жаднее за покой – покой

във гроба – на чиито двери няма

съдбата ни да хлопа, ни зове!

Витаеше веч сянката на смърт

над него и облъхна го със мраз.

Но геният, хранител на душата,

отблъсна властно удара… Бетховен

чело подье и през прозореца стрелна

навъсен поглед в звездни небеса.

– Покоят е тъй близо!… За такъв ли

покой жадней сърцето? Избавленье!

В смъртта покой?! Дали не малодушье

за него с своя милкав глас ми шепне?…

Де гордото съзнание – че грей

величие в човешката неволя?!

Сляп бил си ти! И Омир бил е сляп;

но в слепота от хилядите зрящи

Едничък само той е виждал ясно…

Не из очите погледът излиза,

а на душата из Света Светих.

И аз оттамо счувам дивен ек!

То стон ли е на хаоса душевен?

Свещен ли плач на бедното сърце?

Или е трепет то на ощ незнайни,

но горди мисли, зародени в мрака,

що божий пръст на нов насочва път?…

Не! Не! Живее всемогъщий дух –

а с него аз в изкуството живея…

И загубата на единий слух

нелесно тъй убива идеалът,

когато него Висший Слух поддържа!

Аз чувствам чрез него буйний пулс

на общия живот на естеството –

не той ли бие в моето сърце?

То не от туй ли страда тъй жестоко?

В страданьето е негова живот!

И само в него ази ще намеря

за нови чувства нови звукове –

изкуството чрез тях да обновя…

Таз висота достигна, възродена

в велика скръб, великата душа.

В полета горд на възбленуван блян

унесен, той сафърленото свое

творение отново залови –

и се забрави, и забрави всичко…

В хармония и дивна, и надвластна

се сбориха и сляха звукове,

метежен рой подир метежен рой,

като пожарни пламъци. От тях

на беззаветност знойний дъх повея…

А смъртните окови, що душата

тъй гордо бе зафърлила, звънтяха

болезнено, като отьек на буря,

и нейде си замираха далеч…

В нестройний строй на тоя химън горд

диханието на покой възвишен

трепереше – покой на дух възмогнат.

И в своята забрава той не спази

как влезе тихо в стаята един

от младите му ученици; сепнат

от звуковете бурни на рояла,

зад него той застана… И ужасни

в главата му се мисли зароиха:

„Рикание на гладен лъв в пустиня

в тез звукове ехти. Отде те идат?

Това не е ли изблик на безумье?

Или той с свойта глухота изгуби

и паметта за формата и строя?

Безумецът, дали не възмечтава

да заглуши светът – и нов закон

да тури за хармонията той?!“

А между туй, съзнанието тайно

мълвеше на Бетховена в душата:

„Ти на съдбата няма що да робщеш.

Ти имаш свой особен дял… Ти сне

от небесата пламък Прометеев

да го запалиш в хорските сърца

и възгорени, да ги възвисиш.

И в тях сърца, един през векове,

ти ще живейш безсмъртен в смъртний мир.“

Вече 8 години разказваме българската история по достоверен и увлекателен начин. Обеднихме стотици хиляди последователи в нашите образователни платформи и канали, които четат, гледат и дискутират съдържанието ни.

Включи се в дейността ни, като станеш наш благодател.

Нека заедно разкрием богатството на родното минало!

Подкрепи ни в Patreon

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Пенчо Славейков — „Cis moll“
4.6 от общо 14 глас(а)
Българска история
„Българска история” работи в посока опресняване на историческата памет, засилване на националната гордост, възраждане на забравени личности и епизоди от близкото и далечно минало. Екипът ни е убеден, че историята трябва да се разглежда като стабилна основа за изграждане на национално самосъзнание, което е от изключителна важност за просперитета на един народ.

Отговор