„Неродена мома“ е българска народна приказка, записана от известния български автор Ран Босилек. Запленен от магията и вълшебството на фолклора, смело може да се твърди, че именно той поставя началото на записването на фолклорната приказка у нас. Определяща характеристика за стила на писателя е стегнатостта и лаконичността както на изложението му, така и на неговите творби. Приказките на Ран Босилек могат условно да се разделят на три типа: битови, за животни и вълшебни. Не едно поколение израства с творбите му като „Жива вода“, „Незнаен юнак“ и „Патиланци“.
НЕРОДЕНА МОМА
Едно време имало един царски син. Като пораснал и дошло време да се жени, той направил една хубава чешма, от която текло мед и мляко. При тая чешма почнали да идват момите от всички краища да си наливат. Той застанал от страна да ги гледа и да си избере от тях за жена оная, която му се хареса. По едно време дошла една бабичка. Тя домъкнала от къщи всички съдове и чирепи и почнала да ги налива. Като видял това царският син, досмешало го и той хвърлил на шега едно камъче, та счупил една от бабините черупки. Бабата била лоша, разсърдила се и го проклела:
– Да се ожениш, синко, когато намериш неродена мома!
Царският син не обърнал внимание на бабините думи, но когато минало време и не харесал нито една от момите, които дохождали на чешмата, той се замислил.
Майка му, като го видяла тъжен, запитала го, какво му е. Синът ù разправил всичко. Майка му се уплашила от това и казала: „Е, синко, само слънцето, което грее отвисоко и гледа нашироко, може да ти каже, де има неродена мома. Трябва него да питаш!“
Царският син бил решителен момък и не се боял от нищо. Той тръгнал на запад да намери де нощем си почива слънцето и да го пита. Вървял много царският син и преминал много поля, много реки и планини, но слънчевите палати никъде не намерил. Най-после той се изкачил на една висока планина. Там намерил един стар овчар.
– Добър ден, дядо – казал царският син.
– Дал Бог добро, юначе, къде така? – попитал го добродушният овчар.
Царският син седнал при овчаря, починал си и му разправил всичко от игла до конец. Като свършил, казал:
– Сега отивам да търся слънцето. Но ще го намеря ли, не знам.
– Защо да го не намериш, синко? Човек, като се стреми към нещо, все ще го постигне. Видиш ли тия три планини на запад, дето се редят една зад друга? Като ги преминеш и трите, ще видиш голяма златна порта, каквато не си и сънувал, а зад нея безкрайни градини. Там живее слънцето. Ти чакай да се стъмни по планините и щом светне в градините, почукай на портите.
Царският син поблагодарил на стареца, взел си сбогом и тръгнал. Дълго вървял той, докато мине първата планина, още по-дълго, докато мине втората и третата, и най-после дошъл пред голяма и чудна градина, обградена с бял камък и на оградата златна порта. Било още видело, но слънцето се спущало от небето и се наклонявало към градините си.
Царският син седнал да си почине. Скоро наоколо притъмняло, а в градината блеснали прозорците на слънчевите дворци. Тогава царският син станал и похлопал на прозорците.
Минало ни малко, ни много време, портите се отворили и от тях се подала слънчевата слугиня – месечинката.
– Искам да видя слънцето – казал царският син.
– То е уморено и сърдито – казала месечинката, – ще те изгори; ами ела утре рано, като си отспи – аз ще те заведа при него. Месечинката влязла вътре, а царският син останал да нощува пред слънчевите порти. Рано сутринта той се събудил и щом светнали прозорците на слънчевите дворци, пак похлопал. Веднага излязла месечинката и го въвела в двореца пред слънцето. То седяло на златния си трон.
Царският син паднал пред него на колене и казал:
– Златно слънце, що топлиш земята, моля ти се, кажи ми: като ходиш нависоко и гледаш нашироко, не знаеш ли де има неродена мома да се оженя за нея?
Слънцето се усмихнало и казало:
– Иди в моята градина. Там расте ябълково дърво. На него има три златни ябълки. Избери си, която искаш: във всяка от тях има по една мома.
Царският син отишъл в градината. Намерил ябълковото дърво и като видял златните ябълки, очите му останали в тях.
Без да му мисли много, той откъснал и трите ябълки и си тръгнал. Като вървял по пътя, си мислел: „Аз не послушах слънцето да взема само една ябълка; ами ако то се е разсърдило и не намеря в никоя търсената мома, какво ще правя!“ И той разрязал ябълката, само да опита. Щом я разрязал, от нея изскочила една мома, чудна хубавица, и му казала: „Дай ми малко сол и хляб!“ – „Нямам“, – казал царският син отчаяно. И момата веднага изчезнала.
– Ах, какво направих? – рекъл царският син. – Ами ако само в тази ябълка имаше мома, а в другите няма?
Той дълго време вървял загрижен. Най-после рекъл: „Каквото ще да става, ще видя и във втората ябълка“. Той извадил и втората ябълка и я разрязал. Щом я разполовил, от нея изскочила една мома, два пъти по-хубава от първата, и рекла: „Дай ми малко сол и хляб!“.
– Нямам! Почакай, моля ти се, да намеря! – Но още не изрекъл думите си и момата изчезнала.
Царският син съвсем се отчаял. Той помислил, че в третата ябълка не ще да има мома, но не се решавал да я разреже, докато не намери хляб и сол.
Като пристигнал до планината при стария овчар, той взел от него хляб и сол и малко по-решително тръгнал за у дома си. Когато наближил бащините си палати и чешмата, от която текло мед и мляко, царският син извадил и последната ябълка и я разрязал с разтреперано сърце. Щом я преполовил, от нея излязло едно младо момиче, много по-хубаво от първите две. То се обърнало веднага към царския син и му казало: „Дай ми малко хляб и сол!“
Царският син бързо ù подал хляб и сол, момичето хапнало и подало и на него залък и после останало при него. Царският син се зарадвал много и казал:
– Ти остани тук да ме чакаш, пък аз ще ида да доведа златната колесница, свирци, слуги и сватове, та по-весело да влезем в царските палати.
– Страх ме е да остана тук – казала неродената мома. – Скрий ме някъде.
Царският син я завел в градината при един кладенец и я качил в клоните на едно листнато дърво. След това той заминал по работата си. Подир малко при кладенеца дошла с менци една скитница. Като се навела над кладенеца, тя видяла в него отражението на неродената мома. То светело в кладенеца като слънце. Скитницата погледнала нагоре и видяла на дървото чудната мома.
Хитрата жена се престорила, че не я вижда и почнала да вади вода от кладенеца. После обърнала менците нагоре с дъното и почнала да сипва вода. Сипвала, сипвала, а менците не се напълват. Тогава тя седнала настрана и се престорила, че плаче. Неродената мома не се стърпяла, ами викнала от дървото:
– Защо плачеш, ма жено,обърни котела нагоре с устата и тогава наливай!
Скитницата дигнала очи нагоре и се престорила, че за пръв път я вижда, та започнала да ù се моли: „Жива да си, хубавице, слезни да ми покажеш, че не разбирам!“
Неродената мома, която не знаела още, че има на света лоши хора, доверчиво слязла отгоре и показала на скитницата как да си налее.
– Коя си ти? – попитала я коварната жена.
– Аз съм неродена мома. За мене ще се жени царският син.
Като чула това, злодейката се хвърлила върху нея, удушила я, съблякла ù дрехите и я хвърлила в кладенеца. След това облякла златните премени и се качила на дървото.
Когато се завърнал царският син, той останал много учуден, като видял на дървото вместо неродената хубавица – черна грозница.
– Не се чуди – отговорила скитницата. – Моята кожа не е била никога от слънце гряна,от вятър духана, затова сега почернях.
Нямало що да прави, царският син качил измамницата в златната кочия, отвел я в царския дворец и се оженил за нея. Той станал цар, а тя – царица.
След няколко деня при младия цар дошли слугите и му казали, че в кладенеца има златна рибка, която не дава на конете да пият вода. Царят заповядал да уловят рибката и да му я сготвят. Когато чистили рибката, мнимата царица отишла в кухнята, сама остъргала златните люспи и ги изгорила, а вечерта се направила на болна и не яла. Но след вечерята тя заповядала да се изгорят всички кости и трохички от рибката. Случайно на царя в ръката останала една малка тънка костичка и той, като се оттеглил след вечерята, очистил си с нея зъбите и я хвърлил през прозореца.
От тая костичка под царския дворец скоро поникнало хубаво ябълково дърво. Вечер, когато царят лягал да спи, това младо дърво се навеждало през прозореца, милвало нежно царя и жестоко шибало царицата. Царицата се разсърдила и заповядала да отсекат дървото и да го изгорят. Но когато секли ябълката, една тънка тресчица от нея хвръкнала на пътя. Едно сиромашко момиченце намерило тая тресчица, играло си с нея и я занесло в къщата на бедната старица, при която живеело. Старицата по цял ден ходела по чужда работа. Веднаж, като се върнала вечерта в сиромашката си къщица, тя намерила всичко наредено, съдовете измити, в стомните – прясна вода, чорбица сложена, хлебец опечен. Бабата много се учудила. Тя не могла да разбере коя грижлива ръчица ù помага. На другия ден се повторило същото. На третия – същото. Бабата се чудила, чудила и най-после един ден се скрила зад вратата да улови кой ù шета. Гледа тя и – що да види! – изпод одъра се показала тънка тресчица и веднага станала на хубаво момиче, което бърже почнало да шета. Бабата изскочила и го прегърнала. Момичето се уплашило, изпищяло и поискало да бяга, но бабата му се примолила:
– Не бягай, баби, остани, милото ми детенце, баби за радост и за отмяна.
Момичето се успокоило и останало. Бабата му купила писана хурка и шарено вретенце и го турила край прозореца да преде.
Момичето било толкова хубаво, че светело през прозореца като слънце. Всички се трупали на пътя да го гледат и да се чудят.
По това време царят заповядал да повикат всички момичета от града на тлъка, за да му изпредат вълната. Всички дошли, дошло и бабиното момиче. Като влязло в царския палат, той блеснал като че в него влязло самото слънце.
Седнали момичетата да предат и да пеят, а царят и царицата дошли да ги погледат и послушат. Всички моми изпели по една песен. Дошло ред на бабиното хубаво момиче. То казало:
– Аз не знам да пея. Аз знам хубава приказка. Дайте ми два таса – един пълен с маргарит и един празен – да броя и да ви разправям.
Царят заповядал да донесат един тас с маргарит и един празен. Бабиното момиче турнало на скута си пълния тас, а до себе си празния. И като взело в ръката си едно зърно маргарит, почнало така:
„Имало някога един царски син“.
То пуснало маргаритното зърно в празния тас и казало: „Зрънце маргарит“.
„Като пораснал, и дошло време да се жени, той направил една чешма, от която текло мед и мляко – зрънце маргарит“. И то прехвърлило едно маргаритно зрънце от пълния в празния тас.
И тъй сладко разправило бабиното момиче същата приказка, която се случила с царския син и с него. Думите се нижели от устата му като маргаритни зърна и увличали всички.
Като стигнало дотам, как скитницата го хвърлила в кладенеца, царицата почнала да се прозява и отишла да спи.
Царят останал да слуша. Бабиното момиче изприказвало цялата приказка и когато да пусне последното зрънце маргарит, то казало и последната дума: „Ето сега тая неродена мома разправя приказката на царя – зрънце маргарит“.
Царят разбрал измамата на скитницата и веднага заповядал да я завържат на два луди коня и да ги пуснат из полето да я разкъсат на части. После взел бабиното момиче, оженил се за него и честито царувал.
КРАЙ.
