Винаги сме казвали, че българската история е пропита с кръвта на дедите ни, които копнеят за родината си и дават мило и драго за нея. В миналото ни има жертвоготовни родолюбци, чиито потомци днес сме ние. Убедени сме, че много от Вас са наследници на тези велики българи, чиито имена не са познати на историците.
Историята ни изпрати Виолета Радева.
На 28 април 1876 г., щом се стъмнява, в една плевня в покрайнината на село Мусина започват да се събират мъже, предимно 20-30-годишни. Някои са със селските си дрехи, навуща и цървули, други – с ботуши, военни кители и лъвчета върху калпаците. Сред тях, с осанката и с красивата си хайдушка униформа, се откроява техният войвода Поп Харитон. Дружината очаква да пристигнат въстаниците от Бяла Черква (водени от Бачо Киро), от Михалци, Дичин, Вишовград и Голямо Яларе (днес Русаля), за да поемат към Балкана. Там трябва да се съединят с въстаниците от Габрово, водени от Цанко Дюстабанов. Стигат обаче само до Дряновския манастир, за да обезсмъртят и себе си, и подвига на въстаналите българи с безпримерна деветдневна битка. Срещу шепата решени да дадат живота си за свободата на своята земя млади мъже се изправя многоброен противник – редовната турска войска и башибозук, които обсаждат манастира. Девет дни смелите българи издържат на бесния напор на врага и на канонадата от топовни залпове, които разрушават и подпалват манастира. Около 200 юнаци се опълчват на имперската мощ на зловещия Фазъл паша – зверски жесток пияница, когото европейският печат нарича „Коняк паша“. Сред загиналите четници на поп Харитон са и петима мои предци: Петър Радев Делирадев (22 год.) – чичо на моя дядо Рад, Илия Василев Пенов (26 г.) – вуйчо на моя дядо Рад, Гено Димов Рачевски (35 г.) – дядо на моята баба Велика, а също и неговите братя Ангел Димов Рачевски (40 г.) и Георги Димов Рачевски (22 г.).
Тук ще предам кратък разказ за Делирадевския род такъв, какъвто го помня от дядо си и какъвто много по-късно документално беше очертан от изследователя на село Мусина – историка Димитър Рачев Димов в книгата му „Мусинската република“, както и в лични писма до баща ми и до мен. Не е случаен фактът, че апостолът на Първи революционен окръг (Търновски) Стефан Стамболов, заедно с помощниците си Христо Караминков и Георги Измирлиев, избира село Мусина за изходен пункт на четата на поп Харитон. Местоположението му е средищно. Заобиколено е от гъсти, ,трудно проходими гори и най-важното – то е чисто българско село. Привилегията не само да не живее нито един турчин там, но да няма право да замръква или да осъмва там се дължи на един султански ферман, издействан от моя пра-пра-прадед Рад Петров, наречен по-късно от турците Делирад.
Чорбаджи Рад, яхнал коня си, тръгва към Цариград, тъй като в края на ХVІІІ в. орда от съседното турско село Каябунар напада Мусина, ограбва каквото може и отвлича и двете сестри на чорбаджията. По сведения на неговата внучка Тодора Петрова Делирадева дядо ù успява да се снабди с фермана, защитаващ селото с помощта на старите си познанства и връзки, придобити от младите му години, когато служи в султанските конюшни. По този повод в селото дори се пее съчинената от Рада Костадинова Галунска песен, където се казва:
„Нали бе той в Истанбул ходил,/ в Истанбул чак въз султана./ Ферман си Ради донесе,/ ферман до търновския валия./ Във фермана пише, говори/ какво валия да стори:/ турчин през Мусина дан минава,/ минава още остава./ Оттогаз са го турци кръстили/ Делирад, Делирад баш хайдутин.“
Отмъстителността на турците от околните села не се проявява веднага. Но те не забравят кой е дал самочувствие на мусинчени. Жертва на тяхната мъст става синът на Делирад, чорбаджи Петър Радев – Делирадев, кмет по това време на Мусина. С обвинението, че е ятак на хайдутите, през лятото на 1848 г. турците от съседното село Емен го убиват. На жена му Мина зверски отрязват гърдите. На неговата снаха, която се опитва да подхвърли кесия жълтици през прозореца, за да откупи живота на свекъра си, разсичат с ятаган лицето и ръката. И за неговата гибел има народна песен, в която се разказва за неравния бой на орляка турци с чорбаджи Петър. След като разбиват вратата, го измъчват, за да каже къде се крият хайдутите. Той не отговаря и вбесени те го съсичат зверски и отрязват главата му. Неговият внук, който носи името му – Петър, отива с четата на поп Харитон в Дряновския манастир, където загива в името на същото онова човешко достойнство, заради което се борят предците му.
Историята, изпратена ни от Виолета Радева е наистина впечатляваща! Надяваме се тя да Ви вдъхнови и в бъдеще да не се колебаете да ни изпращате сведения за Вашите предци!
