От зората на съществуването си до днес Народното събрание е ставало свидетел на какви ли не невероятни случки, много от които за съжаление не са повод за гордост. Един такъв епизод е най-големият бой в сградата на парламента, състоял се по време на заседанието от 2 юли 1914 година, а едва ли ще ни изненада, че причината е свързана с пари.

Димитър Тончев

Става дума за планирания заем в размер на 500 милиона лева, който трябва да бъде отпуснат от международен банков консорциум начело с немския гигант „Дисконто Гезелшафт“. Споразумението е подписано на 25 юни 1914 година от финансовия министър Димитър Тончев, който заедно с министър-председателя Васил Радославов внася законопроект за неговото одобрение. Заемът е със срок на погасяване 50 години при лихва от 5 % и е разделен на две серии от по 250 милиона. Причината дискусиите в парламента да прераснат от спокойно обсъждане до оживени караници и накрая физическа саморазправа е спорният характер на сделката.  

Нека започнем с това, че за подсигуряване на заема се предвижда да се преотстъпи излишъка от данъка върху тютюневия бандерол, гербовия налог, приходите от държавния монопол върху цигарената хартия и др. Освен това България няма право да сключва други заеми без съгласието на консорциума. Договорът е придружен от още три, натоварващи държавата с допълнителни задължения. В един от тях се дава право на „Дисконто Гезелшафт“ да уреди дружество за експлоатация на мините в Перник и Бобов дол, а друг постановява строежът на ЖП линията Хасково-Порто Лагос също да се извърши от германската банка, чрез която трябва да се поръчат и материалите. 

Кабинетът на либералната коалиция (Либералната, Народнолибералната и Младолибералната партия) се аргументира, че заемът няма политически характер, а просто отговаря на нуждите на страната от пари. За опозицията обаче, това са просто неизгодни споразумения, тласкащи България към лапите на Германия. 

Напрежението се покачва още в началото на заседанието. Министър Тончев не е в пленарната зала, а опозиционният депутат Найчо Цанов прочита комюнике, в което заявява, че заемът е „гибелен за страната“, изреждайки редица негови отрицателни страни. Веднага след това започва остра размяна на обвинения между опозиционните и проправителствените депутати. Опитите на някои народни избраници да се изкажат често биват прекъсвани поради взаимните нападки, а желанието на премиера да се мине към гласуване просто не може да се осъществи. 

Сред какафонията човек може да стане свидетел на тропане по банките от страна на опозицията и скандирания „Долу! Долу!“, докато управляващото мнозинство и министрите отговарят с провиквания като: „чужденци ви ръководят. Вие се ръководите от чужди комюникета.“, „Това сте вие – предатели на България“. В тази обстановка председателят на Събранието д-р Димитър Вачов решава да даде 5 минутна пауза, с надеждата да се успокоят страстите.

Почивката не дава резултат. Нападките продължават, а заедно с тях шумът и тропането. Премиерът отива лично да разговаря с Александър Малинов, тогава сред водачите на опозицията, но и между тях възниква остра препирня. 

В  този момент стенографите са повикани да се приближат към трибуната. Депутати от „десницата“ (има се предвид подкрепящите кабинета) се опитват да доближат масата на стенографите по-близо до трибуната. Опозиционери, сред които Коста Лулчев, вероятно виждайки в това някакъв опит за измама, попречват на преместването, дръпват покривката на масата и разхвърлят документите и моливите. Представители от всички страни стават от местата си и както е отбелязано в протокола от заседанието „се сбиват около масата и трибуната“

Д-р Вачов повторно прави опит да установи ред чрез обявяване на нова почивка, която и този път не постига нищо. Хаосът се запазва, настоява се заемът да бъде оттеглен, виковете „Долу!“ от опозицията и „Ура!“ от управляващите не секват. Привържениците на кабинета обграждат стенографската маса и трибуната сякаш защитават средновековна крепост. Опозицията от своя страна се нарежда и е готова за бой. В оръжие се превръщат томове от предварително афиширана реч на д-р Никола Генадиев и всякакви други книги под ръка, с които биват замеряни министерската маса и стенографите. 

Докато настоява да се въведе ред, Радославов е уцелен с един от томовете, което налага колегите му министри да го изведат от залата. Началникът на Стенографското бюро Т. Гълъбов също получава удар от книга, както и стенографът преводач. Боят се усилва още повече. Някои от стенографите правят отчаян опит да продължат работа, но депутатът Андрей Конов (от широките социалисти) просто скъсва листата им. 

Централата на „Дисконто Гезелшафт“ в Берлин, някъде към началото на ХХ век

Щурмът приключва с навлизането на органи на реда. Смята се, че това са обикновени полицаи, но други ги определят като „тайни агенти и преоблечени апаши“. В този момент завърналият се Радославов дава сигнал на председателя да проведе гласуване. Възползвайки се от „подкреплението“, управляващото мнозинство с вдигнати ръце и възгласи „ура“ гласува заема. В тази ненормална ситуация вотът едва ли може да се нарече действителен. Скъсаните протоколи са възстановени под диктовката и паметта на министрите. 

Резултатът от боя е приет договор, раздрани дрехи, потрошени кресла, синини, спукани глави, разхвърлени и разкъсани хартии. Твърди се, че в залата дори е изваден револвер от страна на Дончо Златков, бивш върховистки войвода, сега депутат от либералите. Опозиционер пък крещи, че оръжие е извадено и от премиера, но се оказва, че това е просто калъфът за очилата му.

Изключително интересно е поведението на тесните социалисти. Те не се включват в боя или тропането (освен Т. Луканов, сражавал се срещу опозицията). В своите изказвания техният лидер Димитър Благоев осъжда повече действията на „буржоазната опозиция и русофилската ѝ политика“ и онези, които се опитват да „продадат“ страната на Петербург. И въпреки че се обявява против заема и заемната политика на всеки кабинет, правителството бурно аплодира неговите остри коментари към Русия. Политиката наистина е невероятно нещо, и на най-неочакваните места човек може да открие съюзници, дори те да нямат такова намерение. 

Каква обаче е равносметката от всичко това? Какво се крие зад този хаос? Действително, след Балканските войни България изпитва остра нужда от свежи пари. Двата конфликта струват скъпо, а в резултат на репресии от страна на съседните държави към страната се отправят хиляди бежанци от Македония, Тракия и Добруджа. Към това следва да прибавим и необходимостта от средства за интегрирането на присъединените през 1912-1913 година територии, а на дневен ред е и вечно неприятният въпрос за изплащане на стари задължения. 

Но зад дългите преговори, финансовите нужди и кавгите в парламента прозира външният фактор – Централните сили или Антантата ще спечелят сигурни позиции в България, т.е. заемът действително има силен политически характер, което обяснява и настървеността, с която правителство и опозиция се борят за неговото приемане или отхвърляне.

Васил Радославов

Обективността изисква да кажем, че Съглашението не оставя голям избор на българското правителство и допуска сериозни грешки при заемната си политика към София. Русия активно настоява пред своите съюзници и техните банки да не се отпускат средства на България. От Петербург са убедени, че чрез отказ от парична помощ  цар Фердинанд ще се види принуден да смени Радославов с човек, по-близък до Антантата, а Централните сили едва ли ще успеят да удовлетворят българските нужди. Едно фатално подценяване. Франция не споделя руския оптимизъм, предусещайки че София вероятно ще потърси пари отдругаде, а още по-резервирана към руската позиция е Великобритания. Но само толкова, Париж и Лондон не са готови напълно да се противопоставят на линията на своя съюзник. Така Антантата се активизира твърде късно, дори когато става ясно, че България води преговори в Берлин.

Нека завършим с това, че условията, които  предлагат от Съглашението са също толкова тежки. Така например в едно френско предложение се настоява да се гарантират поръчки от френски предприятия (особено за автомобили и аероплани), да се даде право на френска компания да строи ЖП линии в новоприсъединените територии, най-вече Хасково-Порто Лагос, да се даде обезщетение на френски граждани и фирми, на които се дължат суми за доставки през Балканските войни, сделката да се гарантира с приходи от мита, а от френското външно министерство искат България да се сближи с Белград и Атина и да признае Букурещкия договор (с който се слага край на Междусъюзническата война) за окончателен – нещо напълно невъзможно.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Мартин Чорбаджийски
Мартин Чорбаджийски е бакалавър по „Международни отношения“ и магистър по „История“ в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Той е бивш председател на Студентския дипломатически клуб при Университета и бивш заместник-редактор и автор в студентските списания „International“ и „Международник“. Специфичен интерес има към историята на българското националноосвободително движение и историята на българската външна политика и дипломация.