От зората на съществуването си до днес Народното събрание е ставало свидетел на какви ли не невероятни случки, много от които за съжаление не са повод за гордост. Един такъв епизод е най-големият бой в сградата на парламента, състоял се по време на заседанието от 2 юли 1914 година, а едва ли ще ни изненада, че причината е свързана с пари.
Става дума за планирания заем в размер на 500 милиона лева, който трябва да бъде отпуснат от международен банков консорциум начело с немския гигант „Дисконто Гезелшафт“. Споразумението е подписано на 25 юни 1914 година от финансовия министър Димитър Тончев, който заедно с министър-председателя Васил Радославов внася законопроект за неговото одобрение. Заемът е със срок на погасяване 50 години при лихва от 5 % и е разделен на две серии от по 250 милиона. Причината дискусиите в парламента да прераснат от спокойно обсъждане до оживени караници и накрая физическа саморазправа е спорният характер на сделката.
Нека започнем с това, че за подсигуряване на заема се предвижда да се преотстъпи излишъка от данъка върху тютюневия бандерол, гербовия налог, приходите от държавния монопол върху цигарената хартия и др. Освен това България няма право да сключва други заеми без съгласието на консорциума. Договорът е придружен от още три, натоварващи държавата с допълнителни задължения. В един от тях се дава право на „Дисконто Гезелшафт“ да уреди дружество за експлоатация на мините в Перник и Бобов дол, а друг постановява строежът на ЖП линията Хасково-Порто Лагос също да се извърши от германската банка, чрез която трябва да се поръчат и материалите.
Кабинетът на либералната коалиция (Либералната, Народнолибералната и Младолибералната партия) се аргументира, че заемът няма политически характер, а просто отговаря на нуждите на страната от пари. За опозицията обаче, това са просто неизгодни споразумения, тласкащи България към лапите на Германия.
Напрежението се покачва още в началото на заседанието. Министър Тончев не е в пленарната зала, а опозиционният депутат Найчо Цанов прочита комюнике, в което заявява, че заемът е „гибелен за страната“, изреждайки редица негови отрицателни страни. Веднага след това започва остра размяна на обвинения между опозиционните и проправителствените депутати. Опитите на някои народни избраници да се изкажат често биват прекъсвани поради взаимните нападки, а желанието на премиера да се мине към гласуване просто не може да се осъществи.
Сред какафонията човек може да стане свидетел на тропане по банките от страна на опозицията и скандирания „Долу! Долу!“, докато управляващото мнозинство и министрите отговарят с провиквания като: „чужденци ви ръководят. Вие се ръководите от чужди комюникета.“, „Това сте вие – предатели на България“. В тази обстановка председателят на Събранието д-р Димитър Вачов решава да даде 5 минутна пауза, с надеждата да се успокоят страстите.
Почивката не дава резултат. Нападките продължават, а заедно с тях шумът и тропането. Премиерът отива лично да разговаря с Александър Малинов, тогава сред водачите на опозицията, но и между тях възниква остра препирня.
В този момент стенографите са повикани да се приближат към трибуната. Депутати от „десницата“ (има се предвид подкрепящите кабинета) се опитват да доближат масата на стенографите по-близо до трибуната. Опозиционери, сред които Коста Лулчев, вероятно виждайки в това някакъв опит за измама, попречват на преместването, дръпват покривката на масата и разхвърлят документите и моливите. Представители от всички страни стават от местата си и както е отбелязано в протокола от заседанието „се сбиват около масата и трибуната“.
Д-р Вачов повторно прави опит да установи ред чрез обявяване на нова почивка, която и този път не постига нищо. Хаосът се запазва, настоява се заемът да бъде оттеглен, виковете „Долу!“ от опозицията и „Ура!“ от управляващите не секват. Привържениците на кабинета обграждат стенографската маса и трибуната сякаш защитават средновековна крепост. Опозицията от своя страна се нарежда и е готова за бой. В оръжие се превръщат томове от предварително афиширана реч на д-р Никола Генадиев и всякакви други книги под ръка, с които биват замеряни министерската маса и стенографите.
Докато настоява да се въведе ред, Радославов е уцелен с един от томовете, което налага колегите му министри да го изведат от залата. Началникът на Стенографското бюро Т. Гълъбов също получава удар от книга, както и стенографът преводач. Боят се усилва още повече. Някои от стенографите правят отчаян опит да продължат работа, но депутатът Андрей Конов (от широките социалисти) просто скъсва листата им.
Щурмът приключва с навлизането на органи на реда. Смята се, че това са обикновени полицаи, но други ги определят като „тайни агенти и преоблечени апаши“. В този момент завърналият се Радославов дава сигнал на председателя да проведе гласуване. Възползвайки се от „подкреплението“, управляващото мнозинство с вдигнати ръце и възгласи „ура“ гласува заема. В тази ненормална ситуация вотът едва ли може да се нарече действителен. Скъсаните протоколи са възстановени под диктовката и паметта на министрите.
Резултатът от боя е приет договор, раздрани дрехи, потрошени кресла, синини, спукани глави, разхвърлени и разкъсани хартии. Твърди се, че в залата дори е изваден револвер от страна на Дончо Златков, бивш върховистки войвода, сега депутат от либералите. Опозиционер пък крещи, че оръжие е извадено и от премиера, но се оказва, че това е просто калъфът за очилата му.
Изключително интересно е поведението на тесните социалисти. Те не се включват в боя или тропането (освен Т. Луканов, сражавал се срещу опозицията). В своите изказвания техният лидер Димитър Благоев осъжда повече действията на „буржоазната опозиция и русофилската ѝ политика“ и онези, които се опитват да „продадат“ страната на Петербург. И въпреки че се обявява против заема и заемната политика на всеки кабинет, правителството бурно аплодира неговите остри коментари към Русия. Политиката наистина е невероятно нещо, и на най-неочакваните места човек може да открие съюзници, дори те да нямат такова намерение.
Каква обаче е равносметката от всичко това? Какво се крие зад този хаос? Действително, след Балканските войни България изпитва остра нужда от свежи пари. Двата конфликта струват скъпо, а в резултат на репресии от страна на съседните държави към страната се отправят хиляди бежанци от Македония, Тракия и Добруджа. Към това следва да прибавим и необходимостта от средства за интегрирането на присъединените през 1912-1913 година територии, а на дневен ред е и вечно неприятният въпрос за изплащане на стари задължения.
Но зад дългите преговори, финансовите нужди и кавгите в парламента прозира външният фактор – Централните сили или Антантата ще спечелят сигурни позиции в България, т.е. заемът действително има силен политически характер, което обяснява и настървеността, с която правителство и опозиция се борят за неговото приемане или отхвърляне.
Обективността изисква да кажем, че Съглашението не оставя голям избор на българското правителство и допуска сериозни грешки при заемната си политика към София. Русия активно настоява пред своите съюзници и техните банки да не се отпускат средства на България. От Петербург са убедени, че чрез отказ от парична помощ цар Фердинанд ще се види принуден да смени Радославов с човек, по-близък до Антантата, а Централните сили едва ли ще успеят да удовлетворят българските нужди. Едно фатално подценяване. Франция не споделя руския оптимизъм, предусещайки че София вероятно ще потърси пари отдругаде, а още по-резервирана към руската позиция е Великобритания. Но само толкова, Париж и Лондон не са готови напълно да се противопоставят на линията на своя съюзник. Така Антантата се активизира твърде късно, дори когато става ясно, че България води преговори в Берлин.
Нека завършим с това, че условията, които предлагат от Съглашението са също толкова тежки. Така например в едно френско предложение се настоява да се гарантират поръчки от френски предприятия (особено за автомобили и аероплани), да се даде право на френска компания да строи ЖП линии в новоприсъединените територии, най-вече Хасково-Порто Лагос, да се даде обезщетение на френски граждани и фирми, на които се дължат суми за доставки през Балканските войни, сделката да се гарантира с приходи от мита, а от френското външно министерство искат България да се сближи с Белград и Атина и да признае Букурещкия договор (с който се слага край на Междусъюзническата война) за окончателен – нещо напълно невъзможно.
