Любителите на българската история вероятно често са попадали на бележки под линия в статии, студии и изследвания, които се отнасят до така нареченото Лондонско евангелие – документ с изключителна историческа стойност, който за българските медиевисти от последното столетие е подобен на Светия Граал. Частица от българското минало, изгубена в хода на османското завоевание в края на XIV в., Лондонското евангелие всъщност няма нищо общо с града, чието име носи в момента, освен в неговото качество на последно хранилище на ценния документ.
Ръкописът, създаден през 1355-1356 година, първоначално е известен като Четвероевангелие на цар Иван Александър. От бележка на листове 274А-275Б, разбираме че текстът е написан в цялост от български монах на име Симеон, който вероятно е бил на служба при българския владетел по това време. Изготвената книга се състои от 268 пергаментови листа и е украсена с 366 многоцветни миниатюри. Има свидетелства, че гърбът и лицевата страна на корицата на евангелието са имали масивен обков от злато, сребро и скъпоценни камъни, но ценната украса явно е станала обект на кражба в даден етап.
Към момента е съхранена само подвързията на книгата от червена кожа върху дървени планки, върху която все още са видни декоративни изображения на геометрични мотиви, грифони и лъвове. Освен корицата на ръкописа, жертва на вандалско отношение е и така наречения „магически квадрат“, където по мнение на специалисти е трябвало да има изографисана сцена от „Деня на Страшния съд“, която обаче е била отрязана и открадната вероятно в началото на XX в.
Миниатюрите на Лондонското евангелие са сред щателно изследваните аспекти на богослужебната книга и често пъти са окачествявани като най-изключителното постижение на българската живопис от периода на късното Средновековие. Засега се смята, че в тяхното изготвяне са участвали поне трима майстори-живописци, които вероятно са работели с екип от свои помощници. Нека сега обаче разясним каква функция е изпълнявало Лондонското евангелие, когато все още е било българско притежание.
По своята същност Четвероевангелието е религиозен требник, съдържащ в себе си четирите евангелия (на Матей, Марк, Лука и Йоан) с подчертани пасажи, които да бъдат изказвани при изпълняването на литургия. Царските портрети в началото на документа показват владетелската фамилия на България, започвайки от самодържеца Иван Александър, посочен като „В Христа Бога верен цар на българи и гърци“ и продължава с втората съпруга на българския суверен – „новопокръстената“ Теодора. Около двете царски особи са синовете от втория брак на Иван Александър – бъдещият български владетел Иван Шишман и малолетният принц Иван Асен V.
На съседната страница са изобразени и трите дъщери на българския самодържец – Кера Тамара, Кераца и Десислава, които са деца на Иван Александър от неговата първа съпруга. Любопитство буди отсъствието на цар Иван Срацимир от владетелската композиция. Вероятно по това време най-старият син на Иван Александър вече се е отделил като суверен на Видинското царство и формално вече не се е числял към царската фамилия. Вместо него е изобразен деспот Константин, съпругът на Кера Тамара. Поръчителството на Иван Александър за изготвянето на Четвероевангелието кара много изследователи да заключат, че документът се е използвал лично от владетелското семейство при богослужения в дворцовата църква „Св. Параскева“ в Търновград.
След падането на българската столица през 1393 година, под ударите на османските войски на Баязид Йълдъръм започва пътешествието на Четвероевангелието на българските царе. Напускайки завинаги родната България, първата спирка по неговия път е в Молдова, където според бележка, съхранена на лист 5А, книгата е закупена от молдовския владетел Александър Добрия (в оригинал Александру чел Бун). Не може да се твърди със сигурност кой е човекът, с който Александър Добрия сключва договорката по покупката, но се предполага, че въпросната личност е бежанец от рухващото българско царство. Някои изследователи дори са склонни да спекулират, че носител на ценната книга е бил самият принц Фружин, който единствен от царската фамилия на България търси убежище на север от река Дунав.
Подобно заключение действително почива върху известна логика, тъй като изначало книгата е била собственост на царското семейство на България, чийто наследник Фружин безспорно е имал право на притежание върху документа. Александър Добрия управлявал от 1400 до 1432 година, тоест в период, в който наследникът на българския престол действително се е изявявал активно и е набирал средства за походи и военни кампании срещу османците. С други думи, осъществяването на една сделка за собственост върху ценен документ като царското евангелие – самостоятелно или чрез посредник между двете владетелски особи – действително не би била невъзможна.Подобни становища, разбира се, на този етап са недоказуеми, поради липсата на достатъчно данни.
ВИЖ ОЩЕ: КНИГАТА „ЗАБРАВЕНОТО СРЕДНОВЕКОВИЕ“ НА ПЛАМЕН ПАВЛОВ
След като става притежание на Александър Добрия, следите на Лондонското евангелие се губят за дълго. Неговата поява е документирана отново едва през XVII в., когато бива заведено като част от библиотеката на светогорския манастир „Св. Павел“ в днешна Гърция. Няма никакви данни как българският царски требник е преминал цялото протежение от Молдова до Гърция, но може да се смята, че книгата е била изпратена като дар от молдовските владетели за гръцкия божи храм. Евангелието остава забравено в библиотеките на „Св. Павел“ до средата на XIX в., когато случаят отвежда до манастирските порти известния английски пътешественик и колекционер на антики лорд Робърт Кързън.
В своите мемоари той отбелязва, че открил царското евангелие в манастирската библиотека и бил впечатлен от неговото великолепие. При отпътуването си от „Св. Павел“, Кързън изненадващо получава евангелието като подарък от игумена на манастира. Според записките на британския пътешественик, духовникът иска гостът да отнесе със себе си някакъв спомен от своята визита в светогорския манастир. Английският лорд е шокиран от този развой на събитията и по собствените му думи „не бил в състояние да повярва, че случващото се е истина“. Впоследствие Кързон отнася царското евангелие, наред с други ценни артефакти, открити по време на пътешествията му в родната си Англия.
Щипка на съмнение в неговата история обаче внася друг британски пътешественик –
Робърт Милнър-Галънд, който иронично отбелязва колко често ценни исторически документи и артефакти някак си се оказвали в притежание на Кързън. В своите изследвания Милър-Галънд определя придобиването на Евангелието от британския лорд като „безсрамна кражба“. Крадец или не, в действителност историческата общност поне в този случай трябва да му е благодарна, тъй като няколко десетилетия по-късно, през 1905 година, библиотеката на „Св. Павел“ става жертва на голям пожар, който изпепелява редица ценни произведения. Макар и несъзнателно британецът спасява този фрагмент от българската история.
През 1849 година Робърт Кързън дава възможност на академичния свят за пръв път да се запознае с екземпляри от неговата колекция, а през 1876 година синът на вече покойния британски лорд отдава въпросната колекция на постоянно съхранение в Британския кралски музей. Академичният свят получава същински достъп до документите от колекцията на Кързън през 1917 година, когато неговата внучка Дария преотстъпва правото си на собственост върху артефактите и ги дарява на Британския музей. Това довежда до истински бум от петиции за изследвания, които представителите на световното академично общество подават към Британския музей.
Първите българи, докоснали се отново до светинята от Второто българско царство са Петър Гудев и Богдан Филов през 1925 година. Впоследствие ръкописът е изследван много пъти от чужди и български учени, радвайки се на голям интерес и откровено възхищение. През 1971 година със създаването на Британската библиотека в Лондон Четвероевангелието на Иван Александър е предадено в нейно съхранение, където остава и до днес.
На 3 ноември 2017 година ръкописът е включен в Международния регистър на ЮНЕСКО „Паметта на света“, с което получава признание като един от най-ценните исторически паметници със световно значение. Не е изключено скоро да се състои едно своеобразно завръщане на Четвероевангелието на българска територия. През юли 2018 г. беше отпечатано първото фототипно издание на документа, изваждайки го от привилегироваността на академичните среди и откривайки го за една по-широка аудитория.
