XX век започва трудно за българската държава. Едва десетилетие след началото на века, на Балканския полуостров се разиграва кръвопролитната Балканска война (1912-1913 г.), която приключва официално на 17 май (30 май нов стил) 1913 година с подписването на Лондонския мирен договор между държавите от Балканския съюз (България, Сърбия, Гърция и Черна гора) и Османската империя.
Според редица историци, клаузите на този договор са насочени главно “към идеята България никога да не става най-силната и най-проспериращата държава на Балканския полуостров”. Договорът е резултат от продължителни преговори между воюващите страни и активната намеса на големите европейски държави, които успяват да ограничат военните придобивки на съюзниците за сметка на Османската империя и новата албанска държава. Какви са условията и предпоставките за подписването на този договор?
От края на септември до началото на ноември 1912 година, по време на Балканската война, съюзническите армии завладяват почти всички европейски владения на Османската империя, които по-късно тя е принудена да отстъпи – Македония, Албания, Епир, Косово, Санджак, Беломорска и Одринска Тракия. На 29 октомври Великият везир Кямил паша изпраща телеграма до цар Фердинанд, в която изказва желание за сключване на примирие. България може да приключи войната при много благоприятни условия, но Фердинанд има други намерения. На 4 ноември по негова заповед българските войски атакуват укрепената Чаталджанска позиция. Така на 4-5 ноември 1912 година българските войски претърпяват тежко поражение при Чаталджа, което води до сключване на примирие на 20 ноември. Едно от условията му е преговорите за мирния договор да започнат до края на месеца.
Мирната конференция е открита в двореца “Сейнт Джеймс” в Лондон на 3 декември. Участие в нея взема и Гърция, която все още води бойните действия в Епир и Егейско море. По същото време в британската столица се провеждат и съвещания на посланиците на Великите сили – Великобритания, Франция, Русия, Австро – Унгария, Италия и Германия. Те започват своеволно да чертаят новите граници на Балканския полуостров. Една от тях позволява на Османската империя да запази цялото северно крайбрежие на Мраморно море, Дарданелите и Босфора.
Преговорите в Лондон са в разгара си. Османската делегация се ръководи от министъра на търговията Мустафа Решид паша. Представител на българите там е Стоян Данев, а Стоян Новакович – на сърбите. Интересите на Черна гора са защитавани от Лазар Миюшкович, а за гръцките се бори Елевтериос Венизелос. Преговорите се проточват заради неотстъпчивостта на османците по отношение на Одринска Тракия.
Османската империя е непреклонна и настоява да получи Одрин. Българското правителство пропуска стратегическата възможност да има автономна Македония, по подобие на бившата “Източна Румелия”. Българите не успяват и да се договорят с турците за Беломорска Тракия и Странджа. Фердинанд настоява за държавна граница по линията Мидия-Родосто с остров Самотраки и вярва, че цяла Македония със Солун ще е негова. Тези стремежи на българската дипломация срещат съпротивата на Великите сили и особено на Русия, която разглежда Родосто като част от хинтерланда на Цариград, който рано или късно трябва да бъде присъединен към Русия. Така под натиска на Великите сили България отстъпва и се съгласява да получи заедно със съюзниците си всички територии на запад от линията Мидия – Енос.
Решид паша все пак не се отказва от Одрин и на 15 декември предлага града, както и островите в близост до Дарданелите, да останат в Османската империя, а на Албания и Македония да бъде предоставена автономия под суверенитета на султана. Съюзниците естествено отхвърлят това предложение. Балканските представители са непреклонни по отношение на земите западно от линията Мидия-Енос и от островите.
Отделно под натиска на Австро-Унгария и Италия, Сърбия е принудена да се откаже от излаз на Адриатическо море, а Гърция – от аспирациите си към Вльора. В замяна на това на Белград са обещани икономически компенсации – безмитен транспорт и железница през Северна Албания. На Атина отреждат благоприятно решение за принадлежността на Крит и Егейските острови (без Додеканезите).
Преговорите се проточват. На 4 януари 1913 година посланиците на Австро – Унгария, Германия, Италия, Франция и Англия в Цариград принуждават Османската империя да отстъпи Одрин на България и да предостави егейските острови на разпореждане на Великите сили. Османското правителство се съгласява, но ден по-късно (10 януари) е свалено в резултат на държавен преврат. Новото османско правителство, начело с Махмуд Шевкет паша протаква отговора си на условията за мир и на 16 януари съюзниците прекъсват мирните преговори.
Бойните действия се подновяват. След упорити боеве турските атакуващи части са разбити и отхвърлени от контраатакувалите ги български войски. Пропадат и опитите на турската армия да постигне успех при Чаталджа. Турският план за настъпление се проваля. На 13 март 1913 година силната Одринска крепост пада в ръцете на съюзниците – победа, която впечатлява цяла Европа. Претърпяла тежки поражения, Османската империя е принудена за втори път да иска мир.
Подновените преговори в Лондон отново се направляват от Великите сили, които се възползват от влиянието си и поставят условията изцяло в тяхна полза. Те настояват империята да се откаже от всичките си владения на запад от линията Мидия – Енос, да предаде остров Крит на Гърция. Също така се заемат да решат съдбата на Егейските острови. Османската империя приема условията, но съюзниците се бавят с отговора си. Противоречията между тях се изострят. Подтиквана от Германия и Австро-Унгария, Румъния предявява искане да получи Южна Добруджа като компенсация за разширяването на съюзниците на юг и за неутралитета ѝ във войната. Под натиска на Русия България отстъпва Силистра и околната територия.
Преговорите се проточват и заради конфликта между Черна гора и Австро-Унгария за Шкодра. Още през март, по настояване на австро-унгарците, Великите сили се договарят градът да влезе в пределите на бъдещата албанска държава. Въпреки това на 10 април черногорските войски влизат в крепостта, опразнена от турския гарнизон. В отговор Австро-Унгария заплашва, че ще прати войски в Северна Албания и, по съвет на руския император, черногорският крал Никола отстъпва от Шкодра.
В същото време Австро-Унгария и Германия настояват за създаване на независима албанска държава, което не се харесва на Сърбия и Гърция и те увеличават претенциите си в Македония. Това пък води до изостряне на противоречията с България и става предпоставка за разпадане на Балканския съюз.
Виждайки назряващия нов балкански конфликт, под натиска на Великите сили, британският външен министър Едуард Грей приканва страните да подпишат договора, въпреки че не са преодолели разногласията помежду си. Клаузите на Лондонския мирен договор се оформят по следния начин:
Член 1
С размяната на ратификациите по този договор ще настъпи мир и приятелство между негово величество императора на отоманите, от една страна, и техни величества съюзените суверени, от друга страна, както и между техните наследници, техните държави и техните поданици за винаги.
Член 2
Негово величество императорът на отоманите отстъпва на техни величества съюзените суверени всички територии на своята империя върху европейския континент на запад от линията Енос на Егейско море до Мидия на Черно море, с изключение на Албания.
Точното трасе на границата от Енос до Мидия ще се определи от международна комисия.
Член 3
Негово величество императорът на отоманите и техни величества съюзените суверени заявяват, че оставят на негово величество императора на Германия, негово величество императора на Австрия, крал на Чехия и крал апостолически на Унгария, президента на Френската република, негово величество краля на Великобритания и на Ирландия и на британските отвъдморски територии, император на Индия, на негово величество краля на Италия, негово величество императора на всички руси – грижата да уредят определянето на албанските граници и всички други въпроси, които засягат Албания.
Член 4
Негово величество императорът на отоманите заявява, че отстъпва на техни величества на съюзените суверени остров Крит и че се отказва в тяхна полза от всички права на суверенитет и други права, които той е притежавал върху този остров.
Член 5
Негово величество императорът на отоманите и техни величества съюзените суверени заявяват, че поверяват на негово величество императора на Германия, негово величество императора на Австрия, краля на Унгария, президента на Френската република, негово величество краля на Великобритания и Ирландия, император на Индия, негово величество краля на Италия, негово величество императора на всички руси грижата да определят съдбата на всички османски острови в Егейско море (с изключение на Крит) и на Атонския полуостров.
Член 6
Негово величество императорът на османската империя и техни величества съюзените суверени заявяват, че предоставят грижата за уреждане на финансовите въпроси, които произтичат от военното положение и по-горе споменатите териториални отстъпки – на международната комисия, свикана в Париж, в която те са изпратили свои представители.
Член 7
Въпросите относно военнопленниците, подсъдността, националността и търговията ще бъдат уредени със специални конвенции.
Клаузите не предвиждат никакъв разумен начин на разпределение на отстъпените от Турция територии между балканските съюзници. Единственото конкретно постановление относно новото териториално устройство на завладените от съюзниците земи се отнася до остров Крит и останалите Егейски острови, признати за територия на Гърция. Подялбата на новозавладените територии се предвижда да бъде договорена между съюзниците с един отделен договор или с двустранни договори между заинтересованите страни.
Лондонският мирен договор не урежда дори размяната на военнопленници или дължимите на победителите военни репарации. Постановява се само създаването на специални съюзнически комисии по тези въпроси. Това е предпоставка за избухналите противоречия между съюзниците и съответно за избухване на Втората Балканска война.
Договорът в никакъв случай не е неблагоприятен за България, но под въздействието на големите победи, извоювани със силата на българското оръжие, максималистично настроените сили в българското общество, начело с цар Фердинанд, издигат абсурдния лозунг „Всичко или нищо“. Емоциите, плод на лични амбиции, вземат връх над здравия политически разум и България се приближава към своята Първа национална катастрофа.
