Лекциите са неизменна част от висшето образование. За студентите днес тяхното редовно провеждане е част от ежедневието в университета. Това обаче не винаги е било така. По време на войните за национално обединение (1912-1913, 1915-1918 година) академичната общност също е призована на фронта, за да даде своя принос в борбата за решаване на българския национален въпрос.
Така през 1912 година от общия преподавателски състав в размер на 55 души, под знамената са свикани 35, а броят на студентите фронтоваци е толкова голям, че зимният семестър на учебната 1912-1913 година е отменен. Ситуацията се повтаря през ноември 1915 година , когато е обявена нова мобилизация във връзка с включването на България в Първата световна война.
Студентите, които заминават за фронта са лишени от възможността да продължат образованието си, докато траят военните действия, лишени са от онзи висок за тях стремеж към просвета. Това се забелязва особено към края на „Световната война“. В опит да се повдигне войнишкият дух и да се покаже съпричастността на обществото към тяхната саможертва, Генералният щаб взима решение за изпращане през май и юни 1918 година на няколко професори, които да четат лекции на фронта, като за тази цел от главната квартира в Кюстендил е изпратено писмо до Академичния съвет на Софийския университет.
За развоя на събитията разказва бъдещият ректор на Университета проф. Михаил Арнаудов в своята история на Софийския университет. Задачата за изготвяне на програмата за този своеобразен „лекционен курс на фронта“ е възложена на Историко-филологическия факултет, доколкото материята, която се покрива в неговите курсове е най-близка до въпроса за националното обединение и българското участие в световния конфликт.
По предложение на декана на факултета, Съветът приема решение за държане на една или две беседи от всеки един от избраните за тази цел професори, като неговите членове се спират на следните теми: „Ролята на България във всемирната война“ (Иван Георгов), „Балканските народи в старо време“ (Гаврил Кацаров), „Балканският полуостров в общата история“ (Светозар Георгиев), „Българо-сръбските отношения в миналото“ (Васил Златарски), „Българският език преди хиляда години и сега; Граници на българската реч“ (Беньо Цонев), „Нашият език и другите индоевропейски езици; Етимология и културна история“ (Стефан Младенов), „Български език и българско единство; Почетък на българската книжнина, стара и нова“ (Александър Теодоров-Балан), „Раковски като личност и като поет на националното пробуждане“ (Михаил Арнаудов), „Нови културни училищни задачи на България“ (Т. Иванов, лектор). Лекциите се провеждат в Скопие, в периода 6-30 май 1918 година, като впоследствие се включват и още лектори в лицето на проф. Кръстьо Кръстев, който говори за „Дейността на Климент Охридски и нейното значение за съдбината на българския народ“ и Димитър Михалчев на тема „Нацията и нашият дълг към нея“.
За начина, по който протича инициативата и за нейния резултат проф. Михаил Арнаудов споделя:
„Между младите войници и офицери, които идваха на смени от по 200 до 250 души от фронта, имаше мнозина бивши и настоящи студенти. Те, зажаднелите за мирен труд, виждаха с радост, че не са забравени от своите учители. Заменили книгите с пушките, в името на висшия отечествен дълг, те подхранваха сега надеждата да се възвърнат, при завършена война, отново към своята академическа работа. Техните учители пък, посрещнати с рядко гостоприемство от началника на военно-инспекционната област, генерал-полковник Тошев, преживяха силно патриотическо въодушевление при отпразнуването деня на св. Св. Кирила и Методия на македонска земя, при пристигането на българската победоносна конница от Добруджа в южните български предели, гдето населението устрои незабравимо сърдечно посрещане; и при беседи с бодрите слушатели, чиито загорели лица говореха еднакво и за преживени изпитания и за готовност да бранят с досегашната енергия честта и свободата на народа си.“
Инициативата за лекции на фронта не обръща входа на войната, а и не може да се очаква, че ще го направи. Но този скромен жест показва едно отношение на учителите към техните ученици, което далеч надхвърля обикновеното състояние на академичната общност. Задоволството и бързата реакция на Университета е свидетелство за убеждението на тогавашния академичен елит в необходимостта от образование и просвещение навсякъде и по всяко време, а за студентите и останалите войници то е едно мило докосване до живота преди войната и мечтите на всеки един от тях.
Символиката на мястото, където са проведени – освободеният град Скопие и реакцията на местните показва, че българите навсякъде търсят образованието – от университетските зали до бойните полета.
