В историята на всеки един народ има определени личности, които остават такава трайна следа, че споменът за тях остава вечен. Българската история не прави изключение. Само трябва да споменем Васил Левски, Христо Ботев, Стефан Стамболов, Владимир Вазов и пр., за да видим как делата на даден човек постигат онова, което поколения алхимици са търсили – тайната на безсмъртието.

Има обаче и една особена категория хора, чиято история е забулена в тайна, за които се знае малко или това, което се знае е изпълнено с противоречия. Същевременно народът ги е увековечил в своите песни и стихотворения и като че ли съвкупното му съзнание знае за тях повече от обикновения човек.

Илинденско-Преображенското въстание е пълно с такива примери. Въстанието става реалност благодарение на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, която по това време носи името ТМОРО (Тайна македоно-одринска революционна организация). Въстанието в Битолския окръг избухва на 20 юли 1903 година, на Илинден, откъдето е наречено и Илинденско. Въстанието в Одринско започва на 6 август, Преображение Господне- Преображенско въстание, а на 14 септември- Кръстовден започват четническите акции в Серския окръг.

На фона на сраженията между въстаниците и турските редовни и нередовни части в народното съзнание се открояват няколко образа.

Миле Попйорданов
Миле Попйорданов

Миле Попйорданов. Не може да не сте чували поне веднъж народната песен „Болен ми лежи Миле Попйорданов“, написана за родения във Велес през 1877 година брат на солунския атентатор Йордан Попйорданов – Орцето. Учи в Битолската гимназия и Цариградската духовна семинария, където заедно със свои приятели създават революционна група, която има и библиотека с революционна и патриотична литература. Става активен член на ВМОРО и се включва в Радовишката чета, която оглавява след като войводата Алексо Поройлията е отстранен от Гоце Делчев. В началото на март 1901 година пристига в София при брат си. През септември се завръща във Велес, натъква се на турски патрул и за да не попадне жив в ръцете на турците, се самоубива. Действително, Миле Попйорданов и брат му Орце не участват във въстанието, но с усилията и действията си те правят неговото избухване неизбежно. Уважението към този герой личи и днес – химнът на община Велес е „Болен ми лежи Миле Попйорданов“.

Мамин Колю. Никола (Кольо) Коев Николов е роден в Хасково през 1880 година и е племенник на войводата Тане Николов. Служи в 10-ти пехотен родопски полк. Любовта към поробените си събратя и тяхната съдба той показва с присъединяването си към ВМОРО докато е още в казармата, а след своето уволнение заминава в София, за да се включи във формиращите се за Македония чети. Става част от четата на Иван Наумов Алябака. Най-известен остава с запалването на Крушевската жандармерийска казарма, което извършва заедно с Коста Христов Попето. След края на въстанието се завръща в София, където попада в затвора след инцидента през 1904 година, когато заедно с Иван Алябака стреля по файтона на турския консул и ранява гавазина му. Амнистията вследствие на младотурския преврат от 1905 година извежда Колю на свобода, но той се отправя отново и без колебание към обичаната от него Македония.

Мамин Кольо
Мамин Кольо
Владимир Сис посвещава „Критичните дни на България“ на българския народ, дълбоко убеден, че следващите поколения трябва да знаят истината и никога да не я забравят.

КЪМ МАГАЗИНА

Животът му от 1945 година натам е по-малко известен, но образът на буйния и неуморим Мамин Колю е увековечен в известната едноименна народна песен „ Абре Колю, Мамин Колю“. Показателно за любовта, която Колю е изпитвал към Македония са следните редове от песента:

Омиле ми на сърцето Пирин мили роден,

тоя край на тъжни песни, тоя край прекрасен…“

Песента се пее из всички краища на България и заради това все още има спорове дали е македонска, тракийска или дори добруджанска.

Питу Гули – е роден през 1868 година във влашко семейство, в Крушево. Животът на Питу Гули е свързан с борбата още

Питу Гули
Питу Гули

от 17-годишна възраст, когато става част от четата на Адам Калмиков. След като четата е разбита през 1885 година, той е заточен в Мала Азия. През 1902 година успява да се завърне в Крушево. Апелите на Вътрешната организация към влашкото, гръцкото, албанското и дори турското население свикват под знамената ѝ и Питу Гули, който сформира своя чета и се включва в организацията и избухването на въстанието. Във въстанието се включват и неговите приятели Миту Мучитано и Петър Лявра.

По време на въстанието той води най-голямата чета (около 150 души) и успява да подпали турската казарма със спирт и така пада и последният турски бастион в Крушево. Разказаната случка за самото събитие е твърде интересна. Тъй като казармата била трудна за превземане, Питу Гули, яхнал своя кон, под огъня на куршумите поръсил стените със спирт и ги запалил. Свободата на Крушево и неговата Крушевска република продължава 10 дни. Османските власти изпращат 80 хилядна армия начело с Назър паша към Македония, от тази армия 18 хиляден корпус се изправя пред Крушево. Обмисля се вече отстъпление. Питу Гули изявява своята позиция като демонстративно напуска войводския съвет и заедно с по-малко от 300 четници заема позиции около скалистото плато Мечкин камен в Баба планина. Тук се води най-продължителното и кърваво сражение за защита на града. Четниците, начело със своя войвода, успяват да удържат платото през целия 30 юли. Питу Гули загива от изстрел в гърдите. Последните му думи са толкова героични, колкото и съдбоносни: „Не се бойте, момчета! Турция ще падне! Продължете боя! Приберете ми пушката!“

Историята на Питу Гули е история, изпълнена с кръв. От малък още той трябва да държи пушката вместо книгата, сабята вместо писалката, четническата униформа вместо ризата и калпака. Тя е пример за това какво наистина означава несретен живот и какво означава да превърнеш този живот в благородна кауза. Определено би ни накарало да се замислим за днешното ни положение и за неговото. Напълно справедливо, споменът за Питу Гули е увековечен в народната песен „Море пиле, славей пиле“, а също така е споменат и в химна на Република Македония.

Донка Ушлинова. Във ВМОРО въпросът за равенството между половете не стои. Жените се бият редом с мъжете, участват в атентати, събират информация и изпълняват наложените от ЦК присъди. Донка Ушлинова не е изключение. Родена през 1885 година в родното село на Даме Груев Смилево (или в Лера според други източници)  тя се проявява като решителна и безкомпромисна още от ранна възраст (омъжва се на 15). Докато мъжът ѝ бил на гурбет започва да я задиря чифлик-сайбията на село Лера Реджо бей, когото тя убива с помощта на етървата си Сребра Апостолова и съпруга ѝ Апостол. Тримата бягат и скоро се озовават в четата на ресенския войвода Славейко Арсов. Оттогава съдбата на Донка е свързана завинаги с ВМОРО.

Донка Ушлинова
Донка Ушлинова

По време на Илинденското въстание тя участва в повече от 20 боя. За нейния характер са показателни думите на Христо Настев, делегат на Смилевския конгрес:

„Донка е по-ниска на ръст (от Сребра Апостолова) и мургава, но със строго изразителни очи. Особено любознателна и винаги охотно приказлива, лесно се приспособяваше към всички, като добра събеседница. Доста ревнива опонентка на издръжливост към всички несгоди и лишения при нелегалния четнически живот, когато ѝ се заговореше за извършеното от тях убийство, винаги пламваше от озлобление, с което издаваше заболелите си чувства на мъст и задоволство, че са премахнали един злодей… Сега вече мога да умра спокойно — винаги прибавяше в края на разговора си Донка. “

Участник и в борбите за национално обединение, Донка завършва своя житейски път във Варна, където живее заедно със съпруга си след края на Първата световна война. Същият съпруг, отишъл на гурбет и проявил разбиране към борбата на жена си. Донка Ушлинова умира на 27 юни 1937 година, а това което остава зад себе си е ценен урок за всички жени по това време, а и сега – истинската сила не идва от външните физически белези, а от желанието да опазиш онова, което е най-свято за теб.

Към този кратък списък от личности можем да добавим още хиляди мъже и жени, млади и стари, образовани и неуки. Простете хиперболата, че ще са ни необходими повече от 50 тома, за да опишем житейския път на всеки един участник в Илинденското въстание, неговата мисия, възгледи и смърт. С настоящия труд се надяваме всеки от нас да погледне към своето родословно дърво и да опознае рода си, защото опознаването на историята, на родината, на света става именно оттам.

BULGARIANHISTORY.SHOP винаги ще ви предложи нещо ново и вълнуващо.

Изтеглете сега приложението ни и пазарувайте бързо, лесно и сигурно.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Легендарните образи на Илинденско-Преображенското въстание
4.6 от общо 153 глас(а)
Мартин Чорбаджийски
Мартин Чорбаджийски е бакалавър по “Международни отношения” в Софийски университет “Св. Климент Охридски”. В момента продължава образованието си в най-стария университет у нас. Той е заместник- председател на Студентски дипломатически клуб при Софийски университет “Св. Климент Охридски”, заместник - редактор и автор в сп. “International”. Специфичен интерес има към историята на българското националноосвободително движение и историята на българската външна политика и дипломация.

Отговор