Представяме ви текст на Надежда Петрова – уредник в Музей „В. Левски”, град Карлово. Материалът излиза в отговор на поредните публикации, съдържащи фалшиви сведения за Апостола и неговите близки, завъртащи се в интернет пространството ежегодно през февруари.
Преди години в бургаски вестник беше представен некоректно краят на живота на майката на Васил Левски – Гина Кунчева и на брат му – Петър Кунчев. Последваха подобни публикации в десетки медии и издания, част от които определяни като авторитетни и престижни. Според тях Гина Кунчева се е самоубила, хвърляйки се в кладенец, а синът ѝ Петър умира в мизерия и забравен от всички.
Днес в интернет пространството ежедневно се споделят многобройни текстове, които продължават тази линия. Потресените читатели години наред питат на място в музея или се обаждат, дали така изнесеното е истина? Лошото е, че тази лъжа, повторена вече многократно, започва да звучи и да се приема от широката публика като истина.
За тези, които не търсят само шокиращи истории за известни личности, пък макар и неверни, ето фактите за съдбата на Гина Кунчева и най-малкия ѝ син Петър такива, каквито ги представят документите и спомените на участници в събитията (всички дати по-нататък са по стар стил).
След смъртта на Ботев на 20 май 1876 г. четата му, в която участва и Петър Кунчев, се разпръснала. Петър не е бил ранен, а заедно с Костадин Димитров на 30 май се отделили от групата на Никола Войновски и след дълго скитане намерили спасителен подслон в София у хаджи Стояна Цокова в продължение на няколко месеца. Веднъж, излязъл на улицата, Петър бил заловен от полицията, но, преди да бъде отведен в конака, успял да избяга. След султанската амнистия на заловените четници от 1 август той заминал за Цариград и оттам – за Кишинев, където постъпил в Българското опълчение. При тежките боеве на Шипка на 11 август десният му крак бил сериозно ранен.
Около месец след завръщането си от лечение в Харков Петър Кунчев се обърнал към Найден Геров за съдействие да бъде устроен на работа с писмо, писано около 23 – 25 март 1878 г.:
„…Молим ви, защото ми остана кракът повреден от шипченските битки. Поисках от полицията, за да оставят на хаджи Асан воденицата връз мене, да хвана един воденичар, каквото да мога да се прехраня, но те не дават никакво внимание. Затова ви моля, като защитник на българските страдалци, молим ви наредете и нази на някаква работа. Ваш покорни Петър Иванов Левски (Кунчев) от Карлово”. По-късно той писал второ писмо, получено на 3 април 1878 г.: „Молим ви, миналата неделя, като ме известиха, защото са донесли жалбицата ми, за което ви се бях оплакал за хаджи Асановата воденица. Защото майка ми, като се давила в гераня на Иван Фурнаджийски, само е останала сестра ми с четири момичета, как, молим ви, можат да се прехранват, когато се надяват на мене. Заради това Ви се моля като наши защитници, както знае молим Ви всеки ката ден под ясното небе, защото си наш закрилник и като един баща над нази, заради това Ви са моля и падам на колени пред Вашто честно лице най-паче и да ма настаниш в Карлово на някоя служба.“
Ваш покорни Петър И. Левски (Кунчев)
Десният крак на Петър Кунчев е бил „повреден”, но не ампутиран. Ходел е с бастун, покашлювал и накуцвал. Дошъл си е в родния град от Харков към 22 февруари 1878 г. Карлово било освободено на 28 декември 1877 г., на 19 януари било обявено примирието, Сан-Стефанският мирен договор бил подписан на 19 февруари 1878 г. и тепърва започнали да се сформират държавни институции. Карловци знаят какво е било положението след Страшното (втората половина на 1877 г.), когато около 1000 души били избити и Карлово се превърнало в град на вдовици и сираци, в който се ширели мизерия и епидемии. Бедствали и деца, и жени, и старци – в това число и Гина Кунчева, и Петър. Той, професионалният революционер, без занаят, почти неграмотен, молел за някаква работа в разорено Карлово. Неговият първи братовчед Васил Караиванов бил избран за председател на градския съвет на 16 януари 1878 г. и полагал усилия да облекчи положението на най-нуждаещите се. Не се втурнал да урежда първо братовчед си.
Бащината къща на Петър не била годна за живеене, приютил се при сестра си Яна (Ана), после от градската управа го настанили в изоставената къща на Асанаа Каръася. По-малко от два месеца след връщането му в Карлово го назначили за старши стражар. Никъде в спомени на съвременници не се среща информация, че той е просил. Когато състоянието му от белодробната туберкулоза се влошило, се преместил отново при сестра си, където през есента на 1881 г. починал.
Гина Кунчева останала вдовица на 34 години. Към 1847 г. Иван Кунчев получил инсулт и през 1851 г. починал. Най-малката им дъщеря Марийка заедно с Петър заболели от едра шарка. Петър оздравял, останал сипаничав, а Марийка починала половин година след баща си.
Гина Кунчева след обесването на сина ѝ Васил взела при себе си внучката си Софúя, за да не е сама. Преди Априлското въстание се поболяла и се преместила да живее при дъщеря си Яна и зет си Андрей, известен в града занаятчия и търговец, чиято къща се намирала в източния край на площад „Св. Никола” (сега пл. „В. Левски”). През 1878 г. Гина Кунчева е била на около 61 г., Яна – на 43 г., Андрей – на 73 г. Той починал на 28 ноември 1907 г. на 102 г.
Живите деца на Яна и Андрей тогава били съответно на: Начо – 26 г., Гина – 21 г., Мария – 18 г., Софúя – 15 г., Елена – 7 г. В деня на Св. Харитина – 5 октомври 1877 г., за да не бъдат поругани, Гина, Софúя и Мария били прехвърлени пеш оттатък Балкана.
Гина Кунчева не е слугувала на никого. Останала вдовица, тя денонощно предяла и тъкала чужда стока, за да се прехранва. Дори е успявала да задели платно за ризи, с което да дари по Коледа българи в Пловдивския затвор, продължили делото на сина ú Васил.
Тя била давена от турците на 29 юни /Петровден/ 1869 г. след произшествието с Васил Левски в Сопот, когато в ръцете на властите останало палтото му с революционни книжа. Полицаите под ръководството на карловския мюдюрин намерили майката в къщата (в южния край на града) на най-малката ѝ сестра Мария Фурнаджиева, където отишла на имен ден, завързали я за кофата и я спуснали в герана. Един от стражарите бил с изваден ятаган, опрян на въжето, готов да го пререже, ако не изкаже къде е синът ѝ.
По време на тези събития Петър не е бил в Карлово. За тях той е научил от близките си. В книгата си „Сподвижнички на Апостола” на стр. 30 Любомир Дойчев коментира:
„Мисълта на Петър е неясна: „като се давила” е едно, а като се удавила – съвсем друго! Следователно преди 3 април 1878 г. трябва да подразбираме, че Гина е правила опит да се удави, вероятно отчаяна от сполетялата я тежка болест… Явно опитът ѝ да се удави в кладенеца на сестра си Мария не е успял, спасили са я!” Недобросъвестни автори си позволяват да представят предположението на Л. Дойчев като достоверен факт, като при това дават воля на фантазията си и го украсяват с още измислени детайли.
ВИЖТЕ ОЩЕ: ИСТИНИ И НЕИСТИНИ ЗА ВАСИЛ ЛЕВСКИ
Неимоверното напрежение и притеснение за съдбата на внучките довели до влошаване на състоянието на Гина Кунчева. С надеждата, че скоро ще се оправи, често казвала на дъщеря си:
„Ано, аз един ден да се засиля, да тръгна, и накъдето и да са те, аз ще ги намеря!” С думите „Децата ми, децата ми!” тя издъхнала в дома на зет си от така наричаната в онази епоха „тежка болест” (сърдечно заболяване) около 27 януари 1878 г. Андрей Красев разказва: „По думите на баба ми Яна майка ú не знаела, че Петър е жив. Тя починала преди той да се върне от Русия в освободеното отечество”. Анка Зидарова пише: „Баба Гина е затваряна, пущана в кладенец, мъчена, за да издаде някои тайни. Не са могли нищо да узнаят от нея…“
Гина Кунчева е погребана в двора на църквата „Св. Николай”, където лежат костите на починалите преди Освобождението енориаши на тази църква, в гроба, в който са полагани покойниците от семейството на Андрей Начов. Опята е от поп Стефан Генков, един от малцината оцелели през Страшното карловски свещеници. През 30-те години на ХХ в. карловци, живеещи в София, уреждат изработването на надгробен паметник и ограда за гроба. Точното му място посочват през август 1939 г. внучката на Г. Кунчева – Елена и нейният съпруг Стефан Красев. През 1965 г. започват изкопи. За опазване и събиране на костите се грижат Тота Папукчиева, чистачка в музея, Георги Генков и клисарят на църквата „Св. Николай” – бай Иван. Костите са положени до северната стена на църквата и гробът е оформен в сегашния му вид.
Кощунство към Яна и към всичките нейни потомци е да се пренебрегват грижите, които тя и съпругът ѝ Андрей Начов полагат за майката и брата на Апостола.
През 1973 г. е открит паметникът на Гина Кунчева в двора пред родния дом на В. Левски. Скулптор на монумента е Иван Мандов. През 2003 г. е поставен паметен знак на мястото, където е била бащината ù къща. Нейното име носи улицата в близост до нея, пенсионерски клуб и една от детските градини в Карлово.
След пет века прекъсната държавност и организиран обществен живот създаването и утвърждаването на традиции за увековечаване на паметта на заслужили личности е един твърде дълъг и сложен процес. Това е процес на промяна и в народопсихологията, която не може да се извърши за 5-10 години. Необходими са поне няколко десетилетия.
Самоочернянето с измислени или изкривени и преувеличени факти не допринася с нищо за подобаващото ни национално самочувствие.
