Навръх 150-годишнината от саможертвата на Хаджи Димитър е редно да си спомним за делото на този доблестен български патриот. Правейки го обаче, няма как да не засегнем една тема, която днес разделя историческата общност на две – къде всъщност издъхва героят?
Историческите факти около последните дни на войводата, които не биват поставяни под съмнение са следните: на 6-и срещу 7-и юли 1868 година обединените чети на Стефан Караджа и Хаджи Димитър, наброяващи около 130 души, стъпват на българския бряг, преминавайки Дунава край село Вардим, близо до устието на Янтра. След 12-дневен преход в планината четниците се сражават за пети и последен път заедно на 18-и (30-и по Григорианския календар) юли на Бузлуджа. Стефан Караджа вече е заловен, а от бойната дружина са останали около 40 четници. Комбинация от редовна войска и башибозук, наброяваща около 700 души, разбива четата и ранява тежко Хаджи Димитър.
Тук идват разклоненията във версиите и разминаванията в тълкуването на събитията. Споровете гравитират около лобното място на Хаджията. Според основната версия войводата умира на старопланинския връх, поразен от вражески куршум. Алтернативната хипотеза гласи, че Хаджи Димитър не издъхва на Бузлуджа, а е пренесен от оцелели свои четници на носилка в Сърнена Средна гора, където три дни по-късно издъхва от раните си. Но нека първо изясним официално приетата в българската историография последователност на събитията.
Към бузлуджанската хипотеза ни насочват няколко основни опорни точки. Най-важното свидетелство са спомените на Христо Македонски – знаменосец на Караджата и един от оцелелите четници. „Ние всички стреляхме, но къде по-напред. Още един-два залпа и три четвърти от нашите момчета бяха избити… Едно отделение войници удари на юруш и нападна първо онова място, където се намираше войводата. Хаджията с револвер се защитаваше, но падна убит.“ Цариградският вестник “Courrier de Orient” съобщава за смъртта на войводата по следния начин. „Хаджи Димитър, въоръжен с револвера си, тежко ранен се бори до последната минута с енергия, достойна за по-добри времена. Най-после той падна.“
Друг важен извор, според който войводата е паднал на Бузлуджа са „Четите в България“ на Захари Стоянов. В книгата си той пише: „След избиването на четата 17 отрязани глави са били занесени в Търново. В числото на тия последните се намирала главата на Хаджията, заедно с дрехите и оръжието му.“ Възрожденецът е един от главните защитници на бузлуджанската версия, който през годините отхвърля всяка отклоняваща се хипотеза: „Колкото за гроба на бузлуджанския герой Хаджи Димитра, дали е той паднал на Бузлуджа, или в аджарската планина Кадрафил, аз се повръщам да засвидетелствам казаното вече, т.е. че не на Кадрафил, а на Бузлуджа падна той между другарите си в четвъртък на 18-и юли после пладне.“
На фона на авторитетните сведения за края на Хаджията, хората в Брезовско разказват със завидна убеденост своята версия, излагайки също толкова последователни факти. Кадрафилската хипотеза се популяризира основно от местните краеведи, но намира поддръжници и сред някои дипломирани историци. Кадрафил, наричан от местните „върхът на войводата“ се намира в Сърнена Средна гора в близост до селата Аджар (днес Свежен) и Мраченик. Висок е 882 метра и отстои на около 40 километра от Бузлуджа. Според местната историческа памет Хаджи Димитър е занесен на Кадрафил три дни след битката. Потвърдено е, че на това място загива оцелял след битката четник на Хаджи Димитър, но възможността това да е самият войвода остава хипотетична.
Защитниците на твърдението за евентуалното пренасяне на войводата към средногорско твърдят, че пред четниците се открила възможност да отнесат ранения си войвода от полесражението на билото на Балкана с неочакваната помощ на природата. По време на битката на Бузлуджа се разразила страшна буря, която позволила на малка част от бунтовниците да избягат от османските войски, въпреки че били обградени. Четниците занесли на ръце Хаджи Димитър до казанлъшкото село Енина. Семейна легенда разказва, че по пътя край селото един от носачите Кольо Мартинов от Казанлък изчаква брат си Стоян, който е зидар и се прибира към града. Кольо изскача на пътя и му споделя, че носят ранения войвода, когото крият от преследващите ги турци.
След това групата достига до село Турия, където получава помощ от поп Колю. Според изследователите на кадрафилската хипотеза именно в Турия четниците решават да се насочат към по-високите части на Средна гора, където да търсят убежище и помощ от местното българско население. Дружината успява да достигне желаната дестинация и според родовата памет в средногорско наистина получава помощ от селяните. Въпреки това Хаджи Димитър издъхва от раните си, а местните заровили тялото на войводата на върха.
Две години след Освобождението костите в гроба са изровени, за да бъдат тържествено препогребани в селската църква „Св. Равноапостоли Петър и Павел“. За събитието е отпечатана дописка в в-к Марица, откъдето майката на Хаджи Димитър разбира за поклонението. Хаджи Марина тръгва от Сливен, за да прибере тленните останки на сина си, но стига до село Долни Омарбас (днес Домлян), докъдето аджарското кметство ги провожда. Противоречиви са сведенията за реакцията на майката при приемането на костите, т.е. не е ясно, дали разпознава своя син в тленните останки или не. Все пак тя пренася костите в Сливен.
Днес те се съхраняват в хранилището на музея, без да са достъпни за посетители. Подлагането на ДНК анализ е способът, чрез който спорът може да бъде решен до голяма степен. Въпреки че и той би оставил поле за тълкуване на събитията, би дал важно фактологическо предимство на една от двете версии. През годините са правени опити да бъдат изследвани, но нито един от тях не потвърждава дали това са тленните останки именно на войводата.
В крайна сметка търсенето на истината за края на неговия земен път е просто един любопитен епизод от Хаджи-Димитровата биография, далеч по-маловажен от начина, по който революционерът е избрал да стигне до него. Героично изживените от Хаджи Димитър 28 години, са първопричината за споровете около смъртта му. Едноименното стихотворение на Христо Ботев, посветено на войводата напомня за неговата саможертва на нас, съвременните българи, но то не е първоизточникът на общоприетото за българския народ безсмъртие на неговия син.
Както подобава на един народен водач, мотивът за безсмъртието на Хаджията е подето от самия народ. „Хаджи Димитър“ е публикувано за първи път във вестник „Независимост“ през 1873 година – пет години след смъртта на героя. Непосредствено след кончината на Хаджията, когато новината се разпростира из българските земи, те отказват да приемат възможността техният революционен водач да бъде убит. Започват да се измислят хипотези какво се е случило с него. Разпространяват се информации, че се е скрил в Рила, заедно с 1000 юнаци, с които чака знак за действие. Пред списание Осем проф. Пламен Павлов заявява, че при избухването на Априлското въстание дори австрийските вестници пишат, че „известният Димитър“ се е появил отново. Фанатичната вяра на българите в несломимостта на Хаджи Димитър и международният отглас на акцията свидетелстват за смисъла на неговата саможертва. Саможертва, която с времето се е превърнала в свещена за българския народ.
