„Задължителни дестинации” е рубрика, в която ще представяме на вашето внимание всички онези райски кътчета от красивата ни родина, които заслужават да бъдат посетени и които по някакъв начин са свързани с българската история. Голяма част от тях са познати на всекиго, но ще се постараем да посочваме и не толкова популярни дестинации. Очакваме вашите предложения за рубриката!
Днес ще ви отведем на две магически места, намиращи се в необятните Родопи, които всички ние обичаме. Дестинациите, които ще ви представим, са популярни както сред нас, така и сред чуждестранните гости на България. Те ни очароват с автентичността и със странното, някак неестествено спокойствие, което излъчват. Ако имате намерение да посетите Ковачевица и Лещен, си отделете поне няколко дни, защото определено има какво да се види. В следващите редове ще се опитаме да ви го докажем.
КОВАЧЕВИЦА
Ковачевица се издига на 1000 метра надморска височина в Западните Родопи. Спада към територията на община Гърмен, на около 25 км. от град Гоце Делчев. Селото се намира в поречието на река Канина, по-известна като Кървава река. Климатът е милостив към местните, тъй като зимата е относително мека, а лятото – приятно и прохладно. Населението днес е едва 50 души, но за щастие обезлюдяването на българските села тук не се усеща в такава степен заради големия туристически поток.
Историята на планинското селце е наистина впечатляваща. Живот по тези земи има още от древността. Находки от надгробната могила в местността Рударя от късния период на желязната епоха и тракийското светилище от I хил. пр. Хр. в местността Козия камък са само малка част от свидетелствата за богатото историческо минало. Северно от Ковачевица, в местността „Св. Константин“, са открити едни от най-ценните национални находки от края на IV и началото на III век пр. Хр. – бронзовият шлем и бронзовата ризница. В общи линии разположението на землището на Ковачевица в древността е стратегическо, тъй като в близост до него преминава античен път, свързващ Никополис ад Нестум и Филипопол.
Счита се, че първите българи се заселват още от времето на ликвидирането на Търновското царство (1393). Тогава те се установяват в няколко отдалечени и разпръснати махали, които не образуват селище. Втората вълна от заселници, с която се свързва и самото създаване на селото, е от началото на XVII век, когато са извършвани най-масовите зверства на поробителя, целящи помохамеданчване на българите. След опожаряването на село Рибново оцелялото население се установява на територията на днешна Ковачевица около извор, сега голяма чешма, която носи името Циганчица.
За бързото разрастване на селото способстват много важни фактори като наличието на вода (над 15 извора и чешми), мек климат, обширни пасища и наистина богата природа, наситена с диворастящи лечебни билки и растителни видове. Земята тук е много плодовита и е майка на различни ябълкови, сливови, черешови и орехови насаждения. Разрастването на селището изисква от населението да се занимава с различни занаяти. Придошлите от околните села се занимават със земеделие и скотовъдство. За разлика от тях дошлите от Западна Македония се занимават с дюлгерство.
Ключово значение за развитието на Ковачевица изиграва фактът, че тук никога не е имало турска администрация и населението е живеело относително спокойно по времето на османската власт. Именно това позволява на много будни местни хора да изградят облика на селото, така че то да се превърне в просветен и религиозен център. Един от символите на Ковачевица е църквата „Св. Никола“ – най-ценният паметник на духовността в целия район. Храмът е нужен, за да дава искрица надежда на хората, че някой ден ще живеят по-достоен и спокоен живот. Именно затова той носи името на Свети Никола – покровител на пътниците, бежанците и гурбетчиите, каквото е и коренното население на Ковачевица. Църквата е построена е през 1847 година от прочути местни дюлгери с доброволния труд на населението. Според изискванията на османската власт тя е вкопана в земята и се намира в ниската част на селото. Камбанарията на църквата, построена през 1900 година, е дело на Уста Ангел Митев и Тома Марков. Камбаните са отлети на място от изкусни горнобродински майстори леяри от материали, дарени от цялото население.
Историята, свързана с трудно взетото разрешение от властите за построяване на храма, с времето се превръща в легенда, разказвана от местните. Родом от селото е виден търговец, който успява да намери признание чак в султанския двор в Цариград като изкусен бръснар. Към него се обръщат съселяните му, за да съдейства за издаването на разрешение, тъй като по това време е изключително трудно да се вдига нова църква. За голяма изненада на местните лично султанът, подтикнат от таланта и уменията на своя личен бръснар, родом от Ковачевица, подписва ферман за издигането на храм. Единственото изискване е да не бъде висок, за да не се вижда отдалеч.
Свидетелство за културния подем на Ковачевица по времето на Възраждането е фактът, че тук е построено първото килийно училище в Неврокопско, завършено още през 1820 година. В него първи преподаватели са местните свещеници. Децата са обучавани за духовни лица до 1854 година. Първото светско училище в селото е открито през същата година в къщата на младия учител Никола Банев.
Волята за освобождение на будното местно население си личи и в опитите им за отхвърляне на чуждата власт. Готовността си за саможертва в името на свободата жителите изразяват чрез всеотдайно поддържане на четите на войводите Славко войвода, Шимар войвода, Йордже войвода и известния Тодор Тетимов – Кануш войвода.
Често забравяме, че този край на България се освобождава доста по-късно от османска власт – едва през 1912 година, по време на Балканската война. Окрилени от желанието си за свобода, голяма част от местните мъже се включват във военния конфликт. Много от тях губят и живота си. За щастие резултатът е благополучен и Ковачевица влиза в пределите на Царство България.
След 1913 година селото забавя развитието си. Постепенно дюлгерството запада за сметка на животновъдството и земеделието. Това се дължи на наистина големите владения, с които бившите дюлгерски родове разполагат. През 50-те години на XX век някогашната голяма Ковачевица започва да обезлюдява постепенно. От 2000 души население и жилищен фонд от 300 къщи още през периода 1938-1940 година хората остават 1229 жители. Днешните жители са едва 50-60 души.
Друг интересен факт, свързан със селото, е афинитетът на сценаристи и режисьори да заснемат филмите си тук. Снимките на над 20 чуждестранни и български продукции са правени в Ковачевица, сред които вероятно най-яркият е „Мъжки времена“.
Остава важният въпрос с името. За него също има легенди и предания. Историята разказва, че един от преселниците в началото на XVII век е Марко Ковача. Той е наистина изкусен майстор със златни ръце, който заради умението си е един от първенците в града. Жена му, Гина Ковачевица, е много уважавана и търсена от всекиго за съвет или помощ. С времето станало нарицателно да се казва „отивам при Ковачевица“, когато някой тръгва от долната към горната махала, където се намира къщата на ковача и съпругата му.
Време е да поговорим и за облика на Ковачевица. Архитектурното богатство на това планинско селце предизвиква интерес у всеки посетител. Всичко тук е типично и уникално. Никое друго място не прилича на това.
Ковачевските къщи както въобще родопските домове са солидни каменни постройки със зидария, която не можем да видим никъде другаде. Тя е майсторски обработена и изключително специфична. Технологията на градеж обаче е наистина много проста: подредени недялани камъни, споени с размекната пръст. Простият начин на подредба наистина дава неочаквани резултати. Масивните зидове са изключително здрави и трайността им е проверена от столетията, а и естетически тази каменна мозайка е неповторима. Тънките, патинирани от времето дървени кошаци, разделящи каменната зидария на хоризонтални пояси, внасят човешки мащаб и декоративна звучност на строгите каменни повърхнини. Ковачевските дюлгери оставят своя отпечатък и върху дървената част от къщата – врати, прозорци и всякакви отличителни детайли.
Ковачевските къщи имат строга дисциплина по отношение на функциите на стаите. На базата на довъзрожденското жилище през втората половина на XVIII в. се издигат дву- и триетажни къщи с еркерни наддавания на втория и третия етаж над тесни калдъръмени улички. Първият етаж винаги е пригоден за животните или за селскостопански нужди. Жилищната част е на горните един или два етажа. В ковачевската къща съществуват две групи помещения – на отворените части на сградата – „потон“ (чардак), и на затворените – стаи с огнища, килери.
Утвърждаването на този определен тип къща е свидетелство за развитието на строително-архитектурната школа в Югозападните Родопи с център село Ковачевица, чиято архитектура е едно от най-високите постижения на българския строителен гений през Възраждането. Резултатът от работата на дюлгерите не е случаен. Строителните постижения на това село се коренят както в професионализма, предаван като фамилна традиция от дюлгерите, така и в работата на гилдията като цяло, където имало строга организация, йерархия и контрол.
За нас в Ковачевица има нещо магическо и мистично. То сякаш успява да предложи всичко, от което имаме нужда, за да се откъснем от еднообразното всекидневие. Необикновената природа, тайнствената атмосфера на Родопите, чистият въздух, спокойната среда и гостоприемството на местните са причините, поради които всеки, дошъл тук, нарича това място „приказка от дърво и камък“. Ако все още не сте го посетили, не се колебайте къде да бъде следващата ви почивка.
Има едно място, което не отстъпва по никакъв начин на Ковачевица, даже напротив – често двете дестинации вървят ръка за ръка. Селата се намират на 8 км едно от друго, а живописният път, по който ще минете, може да бъде срещнат само в Родопите.
ЛЕЩЕН
Първото нещо, което ще ви посрещне в село Лещен, е гледката към накацалите по стръмните склонове на планината къщички, изградени в ковачевския архитектурен стил. Те още пазят в себе си истинския дух на българското село.
Сред архитектурните паметници се открояват църквата „Св. Параскева” от 1836 година и килийното училище. Стенописите на църквата изпъкват с едрия си щрих и ярките си цветове. Според исторически сведения от края на XIX и началото на XX век Лещен е предимно българско село в Неврокопска кааза.
В „Етнография на вилаетите Адрианопол, Монастир и Салоника“, издадена в Константинопол в 1878 година и отразяваща статистиката на мъжкото население от 1873 година, Лещен е посочено като село с 59 домакинства и 200 българи. През 1889 г. Стефан Веркович („Топографическо-этнографическій очеркъ Македоніи“) отбелязва Лещен като село с 56 български къщи. „Лящин (Лещен) село в полите на един доспатски клон, 1/2 час до левия бряг на Канина. Пътят от Неврокоп до Фотовища е равен, а оттук се захваща тесен и стръмен. Обикновен ход захваща 4 часа. На първо място стои скотоводството. Българска църква. Къщи 56, българе. Най-последно българско село; отвъд захваща Рупчус. Като най-затънтено в Лящин селянете са страшни суеверци. За да се лекуват или съветват от цялата околия, дохождат при врачките в Лящин.“
Някога местните се препитавали с дюлгерство, ковано желязо и добиване на златоносен пясък. Автентичността на миналото, естествената природна красота, примесена с изкуствено придадения й модерен туристически облик, доставят на посетителя неповторимо преживяване. Архаичният дух все още обитава и главната калдъръмена улица, откъдето всеки може да си купи интересни сувенири за спомен.
Други интересни природни забележителности, които може да посетите, са изпълненият с вековни букови и елови гори резерват „Тъмната гора”, каньонът на река Канина, местността Синият вир, скалните образувания „Козият камък” и „Черната скала”, известни още като тракийските съкровища. Някога върху голямата скала „Козият камък” е имало много дупки с правилна кръгла форма, еднакъв размер и дълбочина, но мястото е взривено от иманяри и днес те вече не могат да се видят. Определено село Лещен и районът около него обещават една хубава почивка сред природата и автентичността на старо българско село.
Източници:
http://www.kovachevica.com/bg/Brochure/
