Краят на XII в. и началото на XIII в. е период, характеризиращ се с настъпването на значителни промени в геополитическия изглед на Югоизточните Балкани. Източната Римска империя, която само два века по-рано успява да си възвърне контрола над значителни балкански територии в хода на Василиевата реконкиста се намира в период на политическо преструктуриране. Залезът на Македонската императорска династия съвпада с началото на продължителен период на вътрешнополитическа нестабилност в империята и дълга поредица от военни конфликти с нови преселнически вълни от племенни групи, които използват ромейската слабост, за да изтръгнат от Византия територии и трибут.

Константинопол – „Вторият Рим“

Българският медиевист доц. Албена Миланова сполучливо извежда паралел между демографските промени и преселническите вълни от втората половина на XI в. и периода на късната Античност и Великото преселение на народите. Неспособността на Византийската империя да защитава ефективно своите погранични територии, довежда до мащабни инвазии на печенеги, кумани и маджари дълбоко в нейните провинции и разоряването на обширни територии, населени предимно с българи. Освен заплахата от варварски нашествия в Подунавието, Византия трябва да се бори и с нормански нахлувания, през нейните територии преминават три кръстоносни похода, на всеки няколко десетилетия има въстания или брожения срещу увеличаващото се данъчно облагане.

Империята преживява поредица от силни земетресения, периоди с извънредно намаляла селскостопанска продукция довели до повсевместен глад в някои от имперските провинции и като следствие епидемии, които отнели живота на мнозина, както свидетелства Йоан Скилица. Притискана от могъщите италиански градове-държави в Средиземноморието и селджукските турци в Мала Азия, разтърсвана от династични борби, дворцови интриги и политически сепаратизъм, Византия все повече се свива, отстъпвайки нови и нови територии, които вече няма способността да защитава. Тя остава държава с имперски традиции, но с все по-бързо изчерпващ се военно-политически потенциал, който да ги подкрепи. Кулминацията е въстанието на Асеневци и последвалите военни действия с възстановената българска държава.

Окончателният удар е нанесен от бойците от Четвъртия Кръстоносен поход, които през 1204 г. провеждат успешни действия на Византия. Империята не оцелява след този удар, губи столицата си Константинопол и седалището на своята патриаршия и в крайна сметка се разцепва на съперничещите си държавни фракции с центрове в Никея, Епир и Трапезунд.

Същевременно, възродената българска държава е във военно-политически подем под управлението на първите Асеневци. Това е особено видимо при най-младият от тях – Калоян, който в своя златопечатник до папа Инокентий III, недвусмислено нарича своята столица „нашия велик град“, „градът на моето царство“, а Василий, българският първосвещеник по това време е окачествен като „мой архиепископ на цялата българска земя и глава на светата и велика църква в Търновград“. Нарастващите авторитет и влияние на българската столица като политически, религиозен и културен център на Балканите са отразени и в агиографската литература от периода, в житията на Св. Иларион Мъгленски и Михаил Воин.

Там Търновград е наречен „царстващия престолен град, „Търнов големи“ и „богоспасяемия Царевград Търнов“. Употребата на тези конкретни епитети в религиозните текстове съвсем не е случайна и както в повечето случаи, когато става дума за средновековна книжнина, са натоварени с дълбок символичен смисъл. За да разберем тяхното значение трябва да си дадем сметка какво е било общоприетото използвано название за византийската столица Константинопол в старобългарската литература. Засвидетелствано в книжнината още от X в., понятието „Цариград“ или „Царевград“ било употребявано като тъждествено само за византийската столица.

Изказването му като термин в агиографската българска литература от XIII в., като понятие охарактеризиращо столицата Търново идва да покаже за големите промени настъпили в българския светоглед след разпада на Византийската империя през 1204 г. и новото място, което това събитие отрежда на българската държава в източноправославното семейство на народите. Според Васил Гюзелев „за средновековните българи Цариград е най-висшата мярка за определяне на всички неща в света. Може би е било така и за останалите народи на Европа до 1204 г.“

В този смисъл трябва да се запитаме какъв е бил религиозно-психологическия ефект върху православните страни, след падането на Константинопол, оскверняването на патриаршеския престол в „Света София“ и овластяването на латинския поставеник Томазо Морозини за константинополски патриарх? Кръстоносците са били определяни като еретици от православните народи и това отношение е достатъчно добре засвидетелствано в историко-апокалитичната книжнина от XIII в., като за пример веднага бихме могли да приведем „Видение на пророк Даниил“ от Драголовия сборник.

В това произведение безименният автор се изказва остро срещу новите владетели на Константинопол, както и срещу ромеите заради неспособността им да защитят великия център на Православието. Творбата завършва с молитва и надежда, че спасението ще дойде в лицето на българите, които ще прогонят еретиците и ще възстановят славата на правата христова вяра. Това упование на книжовниците от първата половина на XIII в. в българската държава е характерно за още много други литературни произведения като „Пандеховото пророческо сказание“, „Видение на пророк Исаия за последните времена“, „Разумник-Указ“, „Сказание за Сивила“.

На практика имаме изложено на хартия зараждането на българските имперски амбиции, осъзнаването, че след разпада на Византийската империя България остава най-могъщата православна държава не само в политическо и военно отношение, но също така и в духовно-културен аспект. Отстъплението на Византия от ролята и мисията на традиционен стожер и защитник на Православието оставя вакуум в източноправославното семейство на народите – вакуум, който Калоян и български владетели след неговото управление считат, че България е готова и в състояние да запълни.

„Зимата на 1205 г. Калояновата конница.“ Художник: Васил Горанов

Тук може би е уместно да поставим един въпрос – защо България трябва да се представи като исторически приемник на Византия, за да може се титулува като империя? Проф. Милияна Каймакамова отбелязва, че за да разберем средновековните идейни концепции, трябва да се абстрахираме от модерните си възприятия, от склонноста да пречупваме тогавашните събития през призмата на съвременния светоглед. Обявяването на една държава за империя през Средновековието, не е така лесно или просто, както навярно ни се струва сега.

Римската империя оставя извънредно дълбок спомен в колективната памет на европейското население – толкова дълбок, че държавните формирования основани на нейните бивши западни територии започват неизбежна надпревара за нейното емулиране и върховната легитимация на властта за един владетел е, ако той бъде признат за римски император. Както е известно папската институция оцелява и папата е виждан от западните владетели, като единствения легитимен представител на някогашната Римска империя. И като такъв представител е в състояние да обяви унаследяването и възраждането на империята под скиптъра на нов владетел.

Именно това успява да постигне през 800 г., франкският крал Карл Велики, който се превръща в първия император на институция, просъществувала до XIX в. – Свещената Римска империя. На Изток обаче въпросът с легитимността стои по съвсем различен начин. Византия и нейните василевси не се нуждаели от признание – те били единствените наследници на Константин Велики, още от 330 г., когато Византион е преименуван на Константинопол и се превръща в „Новия Рим“.

След въвеждането на християнската религия като официална за Рим и всички негови провинции, Константин Велики създава една идея, която ще го надживее с хилядолетия – идеята за „Обновяващия се Рим и Вечната империя“, неугасващите и неумиращи въплъщения на Христовото царство на земята. Дори и след политическия крах или разпад на някои от своите духовни центрове, „Вечният Рим“ не умира, а просто се „премества“ в друга държава – процес, известен на средновековните автори като „translatio imperii”. След разпада на Западната Римска империя през V в., за източните василевси няма никакво съмнение, че „Вечният Рим“ се е преместил в Константинопол, заедно с всичко, което олицетворява, превръщайки новата столица във „Вторият Рим“. Това е видно във всеки византийски хронографски труд от периода VI-XV в.

През 1204 г. обаче кръстоносците нанасят съкрушителен удар на Византия, превземайки нейната столица – обстоятелство, което бива използвано от много български владетели през последвалите две столетия, като част от аргументативната обосновка, защо българската столица Търновград е всъщност новият „вечен“ „Трети Рим“.

Заявяването и преди всичко доказването на право за приемственост спрямо политическото, културно и религиозно наследство на „Вечния Рим“ би било невъзможна за изпълнение задача без образования български книжовен елит. Техните трудове се превръщат в могъщо идеологично оръжие при доказването на българските държавна и църковна автокефалност с традиции, датиращи още от първата третина на X в.

Благодарение на тези оцелели произведения, можем да изведем не само приблизителна картина на политическите настроения на Балканите през разглеждания период, но така също и да очертаем една хронологична рамка на етапите на развитие на „българската имперска идея. Вече споменатото по-горе „Пандехово пророчество“ е показателен пример за прогреса на имперските амбиции на България по времето на Калоян:

„Рим е зрял. И зрелостта му е неговото падение, и падението му е
неговата погибел. Има град Византион. Дойде Константин от Рим и превзе Византион;
като го унищожи и разруши, изгради град и го назова като свое създание –
Константинов град. В него царуваха ромеите до кир Мануил цар, а след
това не ще царуват, докато не настъпи денят на гнева с годините….“

„….Българинът е млад и докато двама се бият, третият ще бъде пръв;
а младостта е промяна на царството.“

Пандеховото пророчество от Драголовия сборник

Пророчеството, написано от книжовника Пандех, извежда взаимовръзка между „зрелостта“ на Рим, интерпретирана като старческа немощ и неговото последвало падение и погибел, вследствие на тази немощ и неспособност да защитава своята мисия на свещен град. Същевременно пророчеството за българите акцентира върху тяхната „младост“, като предпоставка за жизненост на държавно-политическия организъм и върху „промяната на царството“, вследствие на тази младост. Елементът с „младостта“, който както виждаме е противопоставен на „зрелостта“ на Рим е в унисон с това, което знаем за принципа на „прехвърлянето на империята“.

От текста виждаме, че „старият Рим“ предава своята мисия на Византион (Константинопол), в който ромеите царуват до края на управлението на император Мануил Комнин (1180 г.), когато военно-политическата немощ на Византийската империя се задълбочава. В крайна сметка „младият българин“, според автора ще излезе пръв в последвалия двубой между Рим и Константинопол случил се в хода на Четвъртия Кръстоносен поход и ще донесе „промяна на царството“, тоест обновлението и възраждането на „Вечния Рим“ и прехвърлянето му от Босфора на север в столицата на Българското царство.

Подобни разсъждения виждаме и описани от безименния автор на „Пророчество на пророк Исаия за последните дни“, където Българското царство се идентифицира със „земята, където ще процъфти жезъла на Йесеевия корен“, което с термините на есхатологията означава, че в България ще се появи най-праведното християнско царство, което и ще поеме ролята и функциите на Византия на блюстител и защитник на Православието.

„Имперската идея“ на владетелите на Второто българско царство продължава да се развива и след смъртта на Калоян, като нейни най-активни продължители и поддръжници са Иван Асен II и Иван Александър. Дори и физическото възстановяване на Византия не повлиява на нейния прогрес, тъй като империята вече далеч не се радва на същите стабилност и държавен престиж пред православната общност, каквито е имала преди превземнето на столицата й от кръстоносците.

Търсенето на уния и религиозно сближение със Запада от ромейските императори също се отразява на изкристализирането на българските имперски амбиции и само допринася за сплотяването на отхвърлящия Унията православен Изток около Търновград, като новия Трети Рим на Балканите.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Веселин Асенов
Веселин Асенов е бакалавър „Минало и съвремие на Югоизточна Европа“. Следва магистърската си специалност „История и съвременно развитие на страните от Източна Азия“. Занимава се с джудо, ММА, карате, стендов моделизъм, PS 4 ProSuite проекти, но най-вече с обогатяване на библиотеката си от исторически книги.

1 коментар

Отговор