В нашето съвремие думата често „избори“ е свързана с повече отрицателни отколкото положителни асоциации. Това важи двойно за злободневни въпроси като гласуване с двойно гражданство и по-конкретно гласовете на турските изселници. Но използването на турския, а като цяло на мюсюлманския вот за политически цели не е новост в българската история. Един особено ярък епизод са изборите през февруари 1914 година, когато правителството на д-р Васил Радославов решава да прибегне до гласовете на мюсюлманите в Западна Тракия, присъединена към Царство България след Балканските войни. Нека започнем с логичния въпрос – защо това е необходимо?

Портретна снимка на д-р Васил Радославов от 1912 година.

След като либералната коалиция (състояща се от Либералната партия, Народнолибералната партия и Младолибералната партия) не успява да си осигури мнозинство след изборите от 24 ноември 1913 година, правителството търси начини, чрез които да укрепи своята власт. Възможност за това предлага новоприсъединената област Западна Тракия и по-конкретно нейното мюсюлманско население, което досега не е имало право да гласува. Целта е чрез избиране на депутати от района да се гарантира мнозинство на либералната коалиция в парламента и да се избегне сценарият на предишните избори. А време за нови избори идва, когато само след седмица цар Фердинанд разпуска новоизбрания парламент, възползвайки се от невъзможността за съставяне на правителство със стабилно мнозинство.

Защо управляващите залагат точно на този подход? От една страна липсват точни данни за числеността на населението в Западна Тракия. Това позволява спекулация с броя на депутатските места, като кабинетът може свободно да заяви цифра народни представители, които следва да бъдат излъчени оттам. Надуването се улеснява и от преминаването на мюсюлмански бежанци от бившите владения на Османската империя към Цариград, тъй като потоците преминават и през Западна Тракия. Така изведнъж тези хора се сдобиват с избирателни права.

Моралните аргументи също са силни. Ако България се стреми да създаде своето единно отечество, то лишаването на една част от населението от участие в политическия живот на родината за сметка на друга, не може да намери оправдание и със сигурност ще има отрицателен ефект върху всички онези, които биха дръзнали да се противопоставят на това намерение.

Изборната география е улеснена и от условията в Западна Тракия – тя е едва наскоро присъединена, не са избрани дори местни власти (вместо това кабинетът свободно назначава свои хора), тепърва предстои интеграцията ѝ в българската правна система, а впрочем липсва ефективност на каквито и да е закони поради наложеното военно положение и бродещите турски банди, облечени в цивилно облекло.

Картичка от Гюмюрджина, някъде между 1912 и 1919 година.

Ето и как протича самата организация на изборите. С постановление на Министерския съвет от 20 януари 1914 година територията на Западна Тракия е организирана в Гюмюрджинска избирателна колегия, включваща освен това и околиите на Василико (Мичурин, дн. Царево), Малко Търново, Свиленград, Дьовлени (дн. Девин) и Кърджали. С указ №15 от същата година населението е изчислено на 476 021 души, които следва да излъчат 24 народни представители.

Листата на либералната коалиция в Гюмюрджинския окръг се води от министър-председателя Васил Радославов. За да придобие необходимите гласове, в списъка с кандидатите са включени поравно 12 българи и 12 турци.

Опозицията реагира остро на изборната манипулация на либералите. Органът на Народната партия вестник „Мир“ основателно посочва, че „самото правене на едновременно избори в тия земи преди там да има избрана общинска власт и преди да има време, след като бъде вдигнато военното положение, да се организират партии, се счита за едно небивало политическо мошеничество, целящо единствено да се добие правителствено болшинство.“

Тук вестникът визира не само изборите в Западна Тракия, но и в Струмишката околия, която също е новоприсъединена област. Вестникът изразява недоумението си относно факта, че към Гюмюрджинската колегия са прибавени Малко Търново и Свиленград, които „административно са присъединени към Бургас и Стара Загора“, а Горна Джумая за Струмишката.“

Широките социалисти (БРСДП – ш.с.) допълнително илюстрират картината в Западна Тракия на страниците на собствения си вестник „Народ“: „Там животът се нормира от турските закони, защото въоръженото население тях признава. Тракия още не е българска и българските власти там само се търпят. Какви избори ще се правят при тия обстоятелства, един бог само знае.“

Протестите действително са основателни, особено с оглед военното положение. Какво е решението на правителството? То просто…отменя военното положение! С указ № 1 от 22 януари това става не само за Гюмюрджинско, но и за Струмишко.

Значимостта на тази авантюра за либералите ясно личи от действията им в предизборната кампания. Ден след вдигането на военното положение Васил Радославов и Димитър Тончев (като министър на финансите неговото присъствие едва ли е случайно) веднага заминават за Западна Тракия и провеждат едноседмична обиколка. Дуото организира посещения във всички административни центрове – Гюмюрджина, Дедеагач, Ксанти, Фере и др. Провеждат се тържествени посрещания , на които населението е убеждавано да гласува в полза на либералната коалиция.

И сякаш за да бъде паралелът със съвремието пълен, премиерът Радославов много мъдро влиза в контакт с Турция, за да се сдобие и с външнополитически лост, който да му гарантира осигуряване на така необходимите гласове. Неслучайно в Западна Тракия е изпратен и противоречивият революционер Петър Чаулев (обвиняван от дейци на ВМОРО във финансови злоупотреби и опит за убийство на забременяла от него учителка), ползващ се с добро име сред турците.

Петър Чаулев, някъде между 1900 и 1924 година.

След като критиките не довеждат до съществен резултат, опозицията прави опит също да спечели народни представители от областта. Това обаче се оказва изключително трудно. От една страна  тя не разполага с достатъчното време за организация, а от друга не може да се противопостави на активните мероприятия на кабинета, който спечелва на своя страна турските първенци и ислямските религиозни институции. Те оказват съществено влияние върху мюсюлманите, като представят либералната коалиция в положителна светлина поради добрите отношения на кабинета с Турция и смелото решение в изборите да участват турски кандидати. Подобни апели са придружени от предупреждения, че който не изпълни указанията да се гласува за листата на либералите няма да намери „пътят на доброто и спасението.“

Разбира се, традиционното политическо насилие също не е изоставено като способ. Онези хванати да агитират в полза на опозиционните партии биват подложени на гонения и преследвания от местните власти, осуетяват се опозиционни събирания, техни представители се гонят от областта, отказва се издаване на разрешения за гласуване на определени симпатизанти на други партии (с оправданието, че документите били изгубени).

Изборният ден преминава напрегнато. Секциите са буквално задръстени от мюсюлмански избиратели, които дори влизат във физическа саморазправа относно това кой да гласува първи. Особено интересна е информацията, че: „В една секция неколцина турци, изгубили надежда, че ще дойде и тям ред да гласуват, се промъкват през прозорците.“  Действията на кабинета дават резултат.

Като логична последица избирателната активност в Западна Тракия е много по-висока в сравнение с останалите краища на България. Изборите се провеждат на 23 февруари 1914 година. Либералната коалиция печели 71 440 гласа от подадените 83 538 бюлетини, което им гарантира 22 от общо 24 народни представители в областта. Демократическата партия успява да вземе две места благодарение на енергичната си кампания и действия от страна на опитния политик Михаил Такев и  бъдещият премиер Андрей Ляпчев, който като българите в Западна Тракия, също произхожда от област (роден е в Ресен, Македония), която се бори за обединение с България.

От това последно заключение може да направим връзка и с неуспеха на либералната коалиция да привлече мнозинството от българите и другите християни в областта, които гласуват за опозиционни формации. Нещо напълно логично с оглед приоритета, който правителството дава на мюсюлманския вот и то в район, за присъединяването на който българската армия е давала многобройни жертви.

Всички 12 от мюсюлманските кандидати в Западна Тракия са избрани. Заедно с още четирима други техни едноверци, избрани от други райони, те крепят кабинета на Васил Радославов. Голяма вреда обаче предизвиква тяхното присъствие или за да сме по-точни, тяхното отсъствие. Повечето живеят в Цариград и идват в София само за гласуване на най-важните въпроси.

Независимо от това те работят за прокарване линията на либералната коалиция и подобряване нейния имидж. Така народният представител Хафуз Садкъ Мехмедов възхвалява историческата роля на либералната партия и  „либералната концентрация“  за просвещението на мюсюлманите в България и борбата за тяхното равноправие в ХVІІ ОНС. Обратно, народняците и цанковистите (бившите привърженици на Драган Цанков) са обвинявани в преследване и репресиране на мюсюлманите.

Пощенска картичка от 1913 или 1914, показваща границите на България. Дело на белгийския производител на нишесте Амидон Реми.

Опитите на правителството да оправдае случилото се с аргумента, че и в предишни народни събрания е имало представители на мюсюлманското вероизповедание не издържат. Опозицията ясно посочва, че макар това да е така, те са били представители на различни партии и коалиции, а не на една. Това довежда и до редовните политически атаки. Възгласи като „От Цариград ви казаха да поддържате правителството и сега го поддържате.“ (Александър Димитров) и „Кажи, колко пъти на ден ходиш в турската легация?“ (С.Златев) не са рядкост, а и не са лишени от основания.

Изборът на турските народни представители има и последици за външната политика, доколкото спомага за сближаването между България и Османската империя в предстоящия световен конфликт (например чрез нератифицираният Договор за приятелство и съюз от 6 август 1914 година или Конвенцията за ректификация на българо-турската граница, с която България получава района около Димотика от 24 август 1915 година).

Така завършва още една печална страница от опита на българската държава с избори. Либералната коалиция успява в крайна сметка да постигне целта си с цената на отблъскването на българите в Западна Тракия. Именно с това крехко парламентарно мнозинство кабинетът се отправя към времето, в което ще взема жизнено важни за бъдещето на страната решения в контекста на предстоящата Първа световна война. Този епизод идва за пореден път да ни покаже, че много от събитията, на които ставаме свидетели днес имат своя исторически паралел и носят своите уроци.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Избори по нашенски – как либералите използваха мюсюлманския вот в Западна Тракия през 1914 г.
4.1 от общо 14 глас(а)
Мартин Чорбаджийски
Мартин Чорбаджийски е бакалавър по “Международни отношения” в Софийски университет “Св. Климент Охридски”. В момента продължава образованието си в най-стария университет у нас. Той е заместник- председател на Студентски дипломатически клуб при Софийски университет “Св. Климент Охридски”, заместник - редактор и автор в сп. “International”. Специфичен интерес има към историята на българското националноосвободително движение и историята на българската външна политика и дипломация.

Отговор