В българската историческа и научно-популярна литература цар Иван Владислав (1015-1018) по правило е прицел на пристрастни и твърде сурови оценки. Още навремето големият наш историк В. Златарски характеризира този български владетел като „вулгарен убиец“, а П. Мутафчиев осъди неговите „…престъпления (…), подозрителност и вероломство“, които той пуснал в ход „…вместо да търси средства, за да закрепи разколебаното от толкова несполуки и нещастия съзнание на народа, да възкреси вярата в собствените му сили и да вземе мерки за отбраната на останалите още свободни български земи…“
Така Иван Владислав бе превърнат в символ на черната неблагодарност, коварството, властолюбивата посредственост и т.н. Нещо повече, върху него легна тежката сянка на възможното предателство (подсилено от примерите с баща му Арон и сина му Алусиан), склонността към съглашателство с Византия, измяната на българските интереси. В пантеона на българските владетели Иван Владислав получи „запазеното място“ на най-отрицателния герой…
Едва в по-ново време В. Тъпкова-Заимова постави въпроса за ролята на Иван Владислав на обективна основа, показвайки, че личните амбиции и грехове на този наш владетел не бива да бъдат превръщани в някакъв решаващ „знаменател“ пред неговата решимост и дела за отстояването на българската независимост. Неизвестният за В. Златарски и П. Мутафчиев Битолски надпис демонстрира по категоричен начин не само яркото българско самосъзнание и патриотизъм на „българския самодържец, (…) българин родом“ Иван Владислав, но и предприетите от него реални мерки за отбраната на държавата. Въобще преоценката на Иван-Владиславовото царуване показва, че през последните си години Първото българско царство е имало един енергичен владетел. Неговата твърда политическа воля и смели действия за съжаление са останали недостатъчни, за да бъдат преодолени тежките проблеми, струпани през продължилата близо половин столетие унищожителна война с мощната Византийска империя.
По принцип превратът на Иван Владислав срещу неговия братовчед и някогашен спасител Гаврил Радомир спокойно се вписва в квалификациите от рода на „вулгарно убийство“, „черна неблагодарност“ и т.н., за които по принцип не липсват основания. Нашата цел съвсем не е да „адвокатстваме“ на този български владетел след близо едно хилядолетие. Борбата за власт във всички епохи, особено пък през средновековието, е белязана с нелоялни в един или друг смисъл действия, коварство, дори престъпления. Иван Владислав би могъл и трябва да бъде осъждан в морален план и това е естествено, нормално и справедливо в чисто човешка гледна точка. Друг е въпросът обаче, че ако са липсвали сериозни причини, то нито коварството, нито жаждата за власт биха довели Иван Владислав на българския престол. Нека се опитаме да разкрием онези причини, които са мотивирали както конкретният претендент за короната, така и по-широки обществени среди да търсят промяната не само в личността начело на държавата, в случая Иван Владислав, но и да очакват от него нова, по-успешна държавна политика.
Иван Владислав бил роден най-вероятно през седемдесетте години на X в. и оцелял като по чудо при екзекуцията на Ароновото семейство, извършена по Самуилова заповед в местността Разметаница близо до дн. Дупница. Византийският хронист Йоан Скилица твърди, че на 14 юни (най-вероятно 987 г.) единственият пощаден при разправата с обвинения в измяна Арон и близките му бил Иван Владислав, макар по-късно сам да споменава и за един негов племенник. Последното може би означава, че са били избити мъжете, докато някоя сестра (?) на Иван Владислав е останала жива и е имала потомство. Тази кървава драма, отворила пътя на братоубийствените вражди в царския род, отново свидетелства за подчертано консервативния дух сред българите в западните земи на царството (вкл. днешна Македония) – тя напомня безпощадната разправа на княз Борис-Михаил с петдесет и двата боилски рода след потушаването на антихристиянския бунт през 865 г. С други думи, в масовата екзекуция на „Ароновци“ виждаме действието на обичайните прабългарски норми, чието влияние в югозападните земи явно било твърде силно.
Иван Владислав едва ли се е примирил с ролята на маргинална фигура в политическия живот. Дори простият факт, че той дал на своя първороден син владетелското име „Персиан/Пресиан“ (вж. и следващия очерк) представлява едно дискретно, но категорично напомняне за легитимните права върху короната от страна на „по-старшата“ Аронова фамилия. До смъртта на цар Самуил (6 октомври 1014 г.) Владислав нямал реални шансове за успех. След поемането на царската власт от Гаврил Радомир (15 октомври 1014-август 1015 г.) престолонаследник станал неизвестният по име негов първи син (ослепен по заповед на Иван Владислав веднага след преврата), чрез което Самуиловият род вече наистина се превръщал в династия. Както е известно обаче, след десет месеца Иван Владислав ликвидирал своя спасител.
Как се е стигнало до свалянето на Гаврил Радомир? Независимо че обстоятелствата около този преврат са анализирани многократно, все пак ще обърнем внимание на някои важни събития през лятото на 1015 г., които остават недооценени, а понякога и неразбрани.
През пролетта-лятото на 1015 г. Василий II предприел мащабна офанзива срещу българите. Ромеите превзели важната крепост Воден (дн. Едеса, Гърция), а нейният защитник, верният Самуилов воевода Драгшан бил екзекутиран по особено жесток начин – с набиване на кол. Василий II разполагал с превъзходство в хора и тежко въоръжение, а българските сили, предвождани от кавхан Дометиан, били недостатъчни за успешен отпор. Воден и околните български земи станали обект на жестоко опустошение, част от местните българи били изселени в Беломорието, а на тяхно място в самия Воден настанени някакви „…ромеи, така наречените кондарати – хора диви и кръвожадни, безмилостни убийци и разбойници, върлуващи по пътищата“. Може би става въпрос за криминални елементи, въдворени тук по силата на императорска амнистия с цел да тероризират околното българско население.
Гаврил Радомир изпратил писмо на императора, в което го молел да прекрати войната и обещавал „покорство“. Василий II не се хванал на уловката, целяща печелене на време. Кавхан Дометиан бил принуден да се укрепи в стратегически важния град Мъглен. Днес Мъглен не съществува (запазено е само названието на областта, дн. в Гърция, и онова на реката Могленица), но през XI в. това българско име било носено от някоя голяма и преустроена антична крепост – може би римският град Алмопия. Мъгленската област е обградена от високи планини (Паяк с върхове над 1600 м, Нидже – над 2000 м, Кожух/Кожуф – над 2100 м) и фактически е трудна за преодоляване. Единственият достъпен път към тогавашната вътрешна област на България (Битоля, Прилеп, Охрид) е през Воден към Острово-Лерин-Битоля, приблизително там, където днес минава жп-линията от Солун за Скопие. Изходът в източна посока е през планината Паяк и високия проход Люмница към долината на Вардар. Оттам армията би могла евентуално да отстъпи на север към Струмица или Велес. Дометиан буквално бил „натикан“ в „чувал“. Едва ли един опитен военен, „вторият човек“ в държавата, сам би изпаднал в такава ситуация – навярно преди превземането на Воден Дометиан е бил разбит от Василий II в Солунското поле – иначе той би могъл да се оттегли сравнително лесно по долината на Вардар на север. За да бъде деблокирана тази българска армия, е трябвало да започнат настъпателни действия за възвръщането на Воден или да се предприеме контраофанзива откъм намиращата се трайно в български ръце Струмица. Не станало нищо подобно, а вината за бездействието падала най-вече върху самия цар Гаврил Радомир.
За да бъде превзета силната крепост Мъглен, Василий II заповядал да бъде отклонена реката Могленица, лишавайки обсадените от вода. Крепостните стени били подкопани и „взривени“ със запалването на поставен в основите им сух дървен материал. Те рухнали, а кавхан Дометиан, „архонтът на Мъгленската област“ Илица, другите боляри и „немалко войници“ били пленени. Тези елитни части от царската армия този път не били ослепени, избити и т.н. Българите били преселени в далечните арменски и грузински земи под византийска власт. Те са споменавани десетилетия наред, през XII в. техните потомци създали дори някакво „българско княжество“ сред селджукското турско море! И досега в югоизточната част на Мала Азия има български местни имена, най-известно от които е онова на планината Булгар-даг.
Само пет дни след падането на Мъглен и пленяването на кавхана пристигнало ново писмо, този път от Иван Владислав. В него се съобщавало за убийството на Гаврил Радомир в Петриск (Петърско) и възцаряването на новия владетел. С други думи, самото убийство е станало само три-четири дни след пленяването на кавхан Дометиан и войските му! В писмото си Иван Владислав давал нови обещания за „покорство и подчинение“. Този път Василий II проявил повече доверие към българските предложения, което показва, че не е изключено империята все пак „да е имала пръст“ в ликвидирането на Гаврил Радомир. Сръбският „Дуклянски презвитер“ (XII в.) разказва, че Василий II писал на Иван Владислав: „Защо не отмъстиш за кръвта на своя баща? Приеми от мен колкото искаш злато и сребро, сключи мир с нас и вземи царството на Самуил, който погуби твоя баща и свой брат. И ако си по-силен, убий неговия син Радомир, който сега седи на престола.“ Императорът уж обещавал на Иван Владислав адриатическия град-пристанище Драч, предаден му някога от Самуиловите шуреи (братята на царица Агата) и зет му Ашот.
Това полулегендарно известие вероятно отразява някакви византийски интриги, но не бива поведението на Иван Владислав да се тълкува опростенчески. Случаите на взаимна намеса във вътрешните работи между България и Византия още от VIII в. са достатъчно много, за да се правят капитални изводи от един или друг конкретен пример. Империята е имала ясна представа за вътрешните и междуличностни борби в България, за да пропусне да ги използва. Известно е също така, че и във Византия е имало свързани със Самуил ромейски аристократи. В този смисъл опитите за византийско вмешателство чрез едни или други високопоставени личности не бива да се тълкуват елементарно. Независимо от позицията на Василий II в конкретни случаи, фактите показват, че Иван Владислав, а навярно и баща му Арон, са били със съзнанието на защитници на българската държавна идея и жизнените интереси на българското царство.
Гаврил Радомир, въпреки качествата му на храбър човек и способен военачалник, значително отстъпвал „по разум“, държавнически качества и авторитет на своя баща Самуил. Все пак картината е ясна – Гаврил Радомир нямал здрави позиции, а и водената от него политика не била одобрявана от цялата аристокрация и обществото. Вярно е, че положението след катастрофата при Ключ (29 юли 1014 г.) и смъртта на цар Самуил (6 октомври с.г.) било извънредно тежко. Въпреки че Гаврил Радомир успял да нанесе няколко сериозни удара на ромеите, в действията на новия владетел като че ли липсвала ясна стратегия. Случаят с катастрофата при Мъглен е достатъчно показателен. Фактът, че Гаврил Радомир бил коронясан 9 дни след смъртта на баща си не може да е случаен. Това необичайно закъснение не може да се отдаде на траура в двореца (т.нар. „деветини“), нито пък на негово отсъствието в конкретния момент, както допуска например британският византолог Стивън Рънсиман. Вероятно е имало някакви, макар и задкулисни борби около трона, претендент за който очевидно бил най-вече Иван Владислав. Изтъкваният възглед за „старшинство на рода“ на Арон от някои тогавашни автори не е можел да няма своите застъпници сред българската аристокрация. Какво е било конкретното поведение на Иван Владислав до есента на 1014 г. обаче може само да се гадае. Още нещо, ако изоставим предпоставено романтичното отношение към несъмнено великия български цар Самуил, ако погледнем на събитията с максимално възможния реализъм, то следва да се запитаме дали Самуил в края на живота си все още е бил толкова безспорна фигура, както е било примерно до края на X в.?
Трябва със съжаление да се признае, че Самуиловата политика след 1000 г. като цяло била неуспешна! Днес можем да видим и приемем обективните причини за това състояние на нещата (безспорното стопанско, демографско и военностратегическо надмощие на Византия, международната изолация на България и т.н.), но дали тогавашните българи са смятали така?! При всичките си заслуги, трябва да се признае, че цар Самуил е допускал и редица грешки, някои от които с тежки последици. Най-характерните примери са назначаването на царския зет Ашот Таронит за български наместник в Драч; лекомисленото „повторение“ край Вардар при Скопие на Сперхейския „синдром“ (необезопасяването на военния лагер поради пълноводна река) – през 1003 г.; неуспешната офанзива към Солун през 1009 г., а дори и допуснатата липса на защита на българския тил в района на Беласица при Ключ през злополучната 1014 г. Независимо от едни или други обстоятелства, външната политика на Самуил вероятно също не е била приемана за безспорна. България така и не успяла да намери надежден съюзник срещу Византия, за което разбира се има сериозни причини. Контактите с немския император Отон, може би и с папския Рим, не дават резултат. Същото може да се каже и за евентуалните връзки с египетските араби, а династичният съюз с маджарите директно се провалил. Неизвестно защо чак до управлението на Иван Владислав не били потърсени контакти (поне няма данни за активност в това отношение) със старите степни съюзници, печенезите. Не на последно място, с горчивина трябва да признаем, че за продължилата десетилетия братоубийствената вражда между „Самуиловци“ и „Ароновци“, чиито сетнини могат да се забележат във въстанието на Петър Делян, а даже и в онова на Георги Войтех (1072-1073), вина все пак има и самият Самуил.
От друга страна, очевидно не цялото българско аристократично съсловие било съгласно с обвиненията в измяна към Арон. Несъмнено имало хора, които са отдавали кървавото братоубийство на властолюбието на Самуил, престъпил по този начин традиционното старшинство на по-големия си брат и потомците му. Естествено, имало е и твърдения в обратен смисъл, но разногласия положително са съществували. Показателни са думите на Йоан Зонара, който пише: „Арон бил погубен с целия си род от брат си Самуил, било защото сам той (Арон) искал да обсеби властта, било защото държал страната на ромеите – разказва се и едното, и другото…“ Тлеейки години наред, тези разногласия изведнъж пламват с нова сила през 1014-1015 г.
Вярно е, че дори и в началото на XIII в. името на великия цар било „…и до днес в устата на българите“, както пише солунчанинът Йоан Ставракий; че, ако може така да се изразим, „в негова чест“ и отмъщавайки за византийските злини против българите на Самуил, друг велик български владетел, търновският цар Калоян (1197-1207), се представял като „Ромеоубиец“. Това обаче не означава автоматично, че отношението към Самуил и Гаврил Радомир конкретно през 1014-1015 г. е било абсолютно същото. За българите през XI-XII в. и времето на „светия цар Петър“ (927-969) било символ на ниски данъци, благополучие, „ситост и изобилие във всичко“ (Български апокрифен летопис от началните десетилетия на XII в.), макар съвременникът презвитер Козма да го определя образно като „дни на ратни беди“, социална нестабилност, богомилска пропаганда, стопански трудности. С други думи, през краткото си царуване наред със собствените си недостатъци Гаврил Радомир е бил орисан да поеме и пасивите от една енергична, борбена и самооттвержена, но в глобален план, за съжаление, неуспешна политика. И то в продължение на цели петнадесет години! Дори и нашата съвременност дава достатъчно много примери колко бързо и понякога немотивирано се менят обществените нагласи и очаквания, колко силна е връзката между общественото мнение и т.нар. „субективен фактор“, най-вече на отношението към управляващите. Какво остава за средновековието с присъщата му харизматизация (и нейното отрицание) спрямо владетеля, неговия престолонаследник, семейство, династия и т.н.
Византийските автори Йоан Скилица и Йоан Ставракий (в едно от „Чудесата на св. Димитър Солунски“) са категорични, че Гаврил Радомир бил убит по време на лов. Организираният от владетеля лов (в него, ако се вярва на „Чудото“, българските селяни от околността били насила заставени да гонят дивеча!), както и да тълкуваме изворите, най-малко е подхождал на конкретната военнополитическа ситуация… Във времето, в което основни сили на българската войска (и без това чувствително оредяла и обезкуражена след зверското ослепяване на онези четиринадесет или петнадесет хиляди войници при Ключ година по-рано!) били блокирани в Мъглен, храбрият воин Гаврил Радомир се е занимавал… с лов! При това тези елитни части били командвани от втория човек в държавата, кавхан Дометиан, което също би трябвало да ангажира пряко владетеля с контрадействия против Василий II. Нищо подобно! – в район, който съвсем не бил далече от театъра на бойните действия, Гаврил Радомир се отдал на ловната си страст, което го е характеризирало, поне в конкретния исторически момент, като лекомислен и безотговорен човек и държавник.
Няма спор, че при подобно поведение на Самуиловия син идеята за преврат спечелила достатъчно много привърженици. Сред тях безспорно важна роля е играел Богдан – „топархът на вътрешните крепости“, т.е. тогавашният български ичиргу-боил. Доколкото ичиргу-боилът е изпълнявал функциите на „вътрешен“ боил на владетеля, своего рода пръв министър, вероятно именно Богдан бил „двигателят“ на преврата. От друга страна, пленяването на Дометиан лишило Гаврил Радомир от най-сигурната му опора и премахнало една сериозна бариера пред Иван Владислав в пътя му към престола. „Родът на Кавханите“ оставал верен на Самуиловите потомци и по-късно. Оттук нататък, както изглежда, наред с конфликта между „Самуиловци“ и „Ароновци“ се е появил и друг – между двете най-важни институции в държавата (вероятно и между съответните родове), тези на кавхана и ичиргу-боила.
Нека се върнем към събитията веднага след възцаряването на Иван Владислав. Първото писмо на новия български владетел до Василий II имало известен ефект – императорът веднага му отвърнал със „златопечатно писмо“, чието съдържание е неизвестно. След още няколко дни пристигнали писмени клетви от страна на владетеля и българската висша знат, в които се твърдяло, че българските знатни са готови да станат императорски поданици. С други думи, Иван Владислав спешно свикал някакво съвещание (аристократичен събор?), където са били обмисляни всички тези въпроси. Както излиза от разказа на Скилица, самостоятелно (без непременна връзка с горната инициатива?) при Василий II се явил и новият български кавхан Теодор, брат на пленения Дометиан. Поведението на кавхана било твърде странно – от една страна, той заявил, че предложенията на българския владетел и болярите му са „лъжовни“, а от друга – обещал на Василий II да премахне Иван Владислав (!), като това трябвало да бъде извършено от един подкупен за целта верен Владиславов „слуга“. Обаче когато се връщали назад, „слугата“ убил не Иван Владислав, а самия Теодор… Най-лесното е да обявим за „предател“ кавхан Теодор, а и („или“, пък може и едновременно!) Иван Владислав, болярите и т.н. – тези квалификации обаче не ни помагат особено, а и едва ли са верни. Просто борещите се български групировки търсели различни начини, за да забавят действията на Василий II и да печелят така нужното за организирането на по-успешна съпротива време. Тези опити обаче не само не били съгласувани, а напротив – съпътствани от безпощадна и безскрупулна борба, достигаща до самоунищожение… Колкото и странно да изглежда, след преврата на Иван Владислав България като че ли вече е нямала кавхан! Отсъствието, принизяването или изолацията на втората по ранг традиционна институция в държавата, такава поне от времето на хан Крум (802-814), също свидетелства за проблемите в държавния апарат и средите на болярството.
Казаното дотук свидетелства за жестоката вътрешна борба в българския лагер, която не би трябвало само да се „кичи“ с използваните в повечето научни изследвания, публицистични статии, исторически романи и т.н. „етикети“ от рода на „предателство“, „византийско коварство“ и т.н., но и сериозно да се анализира. Все пак, през 1015 г. поради едни или други причини значими среди в болярството (вкл. заслужили и влиятелни личности като Кракра Пернишки, ичиргу-боилът Богдан, Драгомъж от Струмица, Ивац, Димитър „Полемарх“, Николица, Елемаг, Гавра и др., чиито имена узнаваме най-вече за злощастната 1018 г., а понякога и във връзка с още по-късни събития) са подкрепили именно Иван Владислав! По всичко изглежда, че по своите качества синът на Арон (около чиято екзекуция също не е имало единодушие!) значително е превъзхождал Гаврил Радомир. Наред с личните си недостатъци Радомир е „поел пасивите“, едни или други, и на своя баща цар Самуил. Това показва, че превратът от лятото на 1015 г. се дължи не само на личните амбиции на Иван Владислав, но на далеч по-сложни обстоятелства в сравнение с онези, които обикновено „извиква“ в съзнанието ни името на този български владетел.
