Иван Вазов – „Кочо“

0
3069

Одата „Кочо“ е поместена в цикъла „Епопея на забравените“. На нея ѝ е отредено трето място сред дванадесетте стихотворения, написани от Вазов в период 1881-1884 година. Още заглавието на цикъла ни въвежда в смисъла на тези оди – това е повествование за най-добрите, най-достойните, създателите на идеала, на висотите в обществената ценностна система, които за съжаление са забравени, тяхната памет е поругана, чрез невежеството на обикновения човек относно тяхното дело.

Броят на творбите в цикъла не е случаен, числото 12 поражда аналогия с 12-те Христови ученици. Тяхната подредба също е преднамерена, започва се с „Левски“ – себеотрицанието, подвига на личността и се стига до последната творба – „Опълченците на Шипка“ – колективния подвиг, масовост и разпространение на общия идеал за свобода.

Одата „Кочо” има заглавие на историческа личност и подзаглавие – Защитата на Перущица. По този начин Вазов съчетава личният героизъм с масовият. Така в центъра на изображението не е само личният подвиг, но и масовият героизъм, който демонстрират въстаниците на бойното поле.

Внушенията са представени чрез контраст – малодушието и страхът са противопоставени на смелостта и героизма.  Вазов избира третия ден от боят на Перущица, като пресъздава реално историческото събитие. Положението е драматично, събрали са се всички въстаници вътре в храма, обсадата е голяма и непрекъсната. С напредването на одата, напрежението ескалира, докато накрая Кочо не е представен пред невъзможен избор – да сложи край на себе си и на семейството си.

Кочо

 

В средата на XIV век Балканите са потопени в хаос. България е омаломощена от Черната смърт и заобиколена от врагове. Привидно краят изглежда близо, но един болярин е готов на всичко, за да спаси царството...

ПОРЪЧАЙ ТУК

O, движенье славно, о, мрачно движенье,

дни на борба горда, о, дни на паденье!

Епопея тъмна, непозната нам,

епопея, пълна с геройство и срам!

Храмът беше пълен с деца и невести,

с въстаници бодри и бащи злочести,

които борбата в тез зидове сбра.

Участта си всякой вече я разбра.

Врагът от три деня наоколо храма

гърмеше отчаян. Ни страх, ни измама,

ни бой, ни закани нямаха успех.

Борците държаха и никой от тех

за сдаване срамно уста не отвори

и лицето първи да си опозори.

Оградата беше прилична на пещ

задушена, пълна със въздух горещ

и със дим барутен. Свирепият глад

издаваше вече своя вик познат.

Децата пищяха уплашени, бледни

пред майки убити и трупове ледни.

Борбата кипеше отвътре, отвън,.

Във всички очи пламтеше огън.

Болнави и здрави, богати, сюрмаси,

русите главички и белите власи

зимаха участье в последния бой.

Майката мълвеше:“Чедо, Не се бой!“

и даваше сину напълнена пушка;

и старата баба, що едвам се люшка,

носеше куршуми в свойта пола,

и мъжът, учуден, имаше крила:

отзади, до него, жена му любима

гледаше азлъкът пупал дали има.

Децата пищяха като за пръв път

чеваха гърмежи и гледаха кръв.

и боят кипеше отвътре, отвън.

Много борци хладни спяха вечен сън,

и димът беше гъстък, и смъртта не беше

ни грозна, ни страшна, и кръвта шуртеше

из женски гърди наместо млеко.

Лудост бе пламнала във всяко око.

Старците търчаха с ярост на лице

и търесеха пушки с трепетни ръце…

Отвън враговете диви, побеснели

сган башибозуци храма налетели –

фучаха, гърмяха, надаваха рев

и падаха мъртви във немощен гнев.

Главатарят техен, с кръв топла оквасен,

на таз жътва дива гледаше безгласен,

и страхът неволно обзе му духът

пред тез раи слаби, що сееха смърт,

и вместо молби, плач пукаха куршуми.

Изведнъж далеко, на голите друми,

войска се зададе с трясък, тичешком…

Сганта се зарадва, а в божия дом

душите сетиха трепет и смущенье

като пред десница, що принася мщенье.

Битката утихна…Разредя димът,

и някой глас чу се, че ехти в шумът:

-Ний се бихме, братя, с башибозуци,

защото са мръсни, диви и хайдуци…

Ето, царска сила, да се предадем!

-Не щем! – Не! – Не бива! По-добре да мрем!

-Пушките си дайте! – Не! Не! – Що да сторим?

– Да се покорим ли? – Мълчи! Да се борим!

– Предателят кой е?! – Долу! – викат с бяс. –

Спогодба не става между тях и нас!

Една жена викна:“Чуйте! Срам)!“ и пушна

към войската царска и падна бездушна,

и гърмът разклати смаяний народ!

Трепна всяко сърце и всякой живот,

огънят обхвана тия души горди.

– Да се не вдадеме на турските орди!

И гърмежът почна, и боят със гнев

подзе своя страшен и грабен напев,

но йоще по-страшно и йоще по-гробно.

и смъртта из храма фучеше злокобно.

Отчаянье мрачно ицата вапца,

майки не познаха своите деца.

отвън срешу храма зяпнали пушкала

забълваха пламък и бомби, и хала!

и стените стари разлюляха с звук

кат внезапний вятър планинския бук

като тръс подземен многажди повторен.

изведнъж видяха там зидът съборен!

Перущице бедна, тнездо на гепои,

слава! Вечна слава на чедата твои,

на твоята пепел и на твоя гроб,

дето храбро падна въстаналий роб!

Слава теб, че ти се одържа до крайност

и бори се в пушек, и падна със сяйност.

Ти в борбата черна и пред турский гнев

издигна високо твоя свилен лев,

и глава не клюмна, и меча ни даде,

и твойта светиня срамно не предаде,

и нашта свобода ти я освети.

и зо толкоз жъртви гордо отмъсти.

Поклон на теб, граде, пепелище прашно,

на борба юнашка свидетелство страшно!

Твойте чеда бяха силни в трудний час,

твойта гибел беше тържество за нас,

защото ти падна със падане ново

и в нашта исторйя тури светло слово.

Защото ти блесна в синия простор

след многото подлост, сред общий позо!

Защото пропадна и в гроб се халоса

славно както Прага, както сСарагоса,

обвита във пущек, окъпана в кръв;

защото ти – сетня – пример даде пръв

как мре народа и не моли бога,

и не рече: Милост! – в общата тревога;

и – нищожна, тъмна, без крепост, без мощ

и със голи ръце, и без никой вожд,

без минало славно, без примери славни,

що малките правят с великите равни,

ти с твойта смърт страшна и храбри моми

Картаген надмина, Спарта засрами.

Но войската скоро храмът окръжава,

отвсякъде ужас и смърт приближава.

и сганта, упита от лакома стръв,

и гладна за блудство, за месо и кръв

изскърца със зъби. Бомбите трещяха

и момите красни с децата пишяха.

Слисаните майки с поглед страховит

блъскаха глави си о голия зид

и падаха, други – с настръхнали власи

във свойте колене душаха деца си.

Във тоя миг Кочо – простият чизмар,

наранен отслабнал и бунтовник стар,

повика жена си – млада хубавица,

на гърди с детенце със златна косица

и рече: „Невасто Виж, настая сеч

и по-лошо нещо… Ти разбираш веч…

Искаш ли да умреш?“ – И клетата майка

бледна, луда, няма и без да завайка,

сложи се детето с трептящи ръце

и кат го цалуна в бялото чебце,

задтана и рече: „То да е отзади!

Удряй!“…И Кочо ножът си извади

кървав из гърди й; и чучур червен

бликна и затече, и Кочо втрещен

погледна детето. То плачеше, клето!

„Майка ти не ще и сама на небето!“

Рече и замахна като в някой сън

и възви глава си, пламнала в огън.

Главицата падна, трупът се затресе

и кръвта детинска с майчинта се смеси.

И Кочо пак рече: Не остана мощ,

но за един удар имам сила йощ!“

И ножът димещи опря с две ръце

право дето тупа негово сърце.

И падна обагрен, грозен, страховит

с отворени очи и със нож забит.

…………………………

…………………………

И храмът ехтеше от моми, невести,

кат падаха в кръвье или в безчестье!

И господ от свода, през гъстия дим,

гледаше на всичко тих, невъзмутим!…

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Иван Вазов – „Кочо“
5 от общо 18 глас(а)
Българска история
„Българска история” работи в посока опресняване на историческата памет, засилване на националната гордост, възраждане на забравени личности и епизоди от близкото и далечно минало. Екипът ни е убеден, че историята трябва да се разглежда като стабилна основа за изграждане на национално самосъзнание, което е от изключителна важност за просперитета на един народ.

Отговор