Попълни своята книжна историческа колекция с предложенията ни, валидни до края на настоящата седмица!

КЪМ ПРОМОЦИЯТА

Одата „Кочо“ е поместена в цикъла „Епопея на забравените“. Отредено ѝ е третото място сред дванадесетте стихотворения, написани от Вазов в период 1881-1884 година. Още заглавието на цикъла ни въвежда в смисъла на тези оди – това е повествование за най-добрите, най-достойните, създателите на идеала, на висотите в обществената ценностна система, които за съжаление са забравени, тяхната памет е поругана чрез невежеството на обикновения човек относно тяхното дело.

Броят на творбите в цикъла не е случаен, числото 12 поражда аналогия с 12-те Христови ученици. Тяхната подредба също е преднамерена, започва се с „Левски“ – себеотрицанието, подвига на личността и се стига до последната творба – „Опълченците на Шипка“ – колективния подвиг, масовост и разпространение на общия идеал за свобода.

Одата „Кочо“ има заглавие на историческа личност и подзаглавие – Защитата на Перущица. По този начин Вазов съчетава личният героизъм с масовият. Така в центъра на изображението не е само личният подвиг, но и масовият героизъм, който демонстрират въстаниците на бойното поле.

Внушенията са представени чрез контраст – малодушието и страхът са противопоставени на смелостта и героизма.  Вазов избира третия ден от боят на Перущица, като пресъздава реално историческото събитие. Положението е драматично, събрали са се всички въстаници вътре в храма, обсадата е голяма и непрекъсната. С напредването на одата, напрежението ескалира, докато накрая Кочо не е представен пред невъзможен избор – да сложи край на себе си и на семейството си.

Кочо

 

Първата настолна стратегическа игра за българската история ви очаква за предварителна поръчка!

РАЗБЕРИ ПОВЕЧЕ

O, движенье славно, о, мрачно движенье,

дни на борба горда, о, дни на паденье!

Епопея тъмна, непозната нам,

епопея, пълна с геройство и срам!

Храмът беше пълен с деца и невести,

с въстаници бодри и бащи злочести,

които борбата в тез зидове сбра.

Участта си всякой вече я разбра.

Врагът от три деня наоколо храма

гърмеше отчаян. Ни страх, ни измама,

ни бой, ни закани нямаха успех.

Борците държаха и никой от тех

за сдаване срамно уста не отвори

и лицето първи да си опозори.

Оградата беше прилична на пещ

задушена, пълна със въздух горещ

и със дим барутен. Свирепият глад

издаваше вече своя вик познат.

Децата пищяха уплашени, бледни

пред майки убити и трупове ледни.

Борбата кипеше отвътре, отвън,.

Във всички очи пламтеше огън.

Болнави и здрави, богати, сюрмаси,

русите главички и белите власи

зимаха участье в последния бой.

Майката мълвеше: „Чедо, Не се бой!“

и даваше сину напълнена пушка;

и старата баба, що едвам се люшка,

носеше куршуми в свойта пола,

и мъжът, учуден, имаше крила:

отзади, до него, жена му любима

гледаше азлъкът пупал дали има.

Децата пищяха като за пръв път

чеваха гърмежи и гледаха кръв.

и боят кипеше отвътре, отвън.

Много борци хладни спяха вечен сън,

и димът беше гъстък, и смъртта не беше

ни грозна, ни страшна, и кръвта шуртеше

из женски гърди наместо млеко.

Лудост бе пламнала във всяко око.

Старците търчаха с ярост на лице

и търесеха пушки с трепетни ръце…

Отвън враговете диви, побеснели

сган башибозуци храма налетели –

фучаха, гърмяха, надаваха рев

и падаха мъртви във немощен гнев.

Главатарят техен, с кръв топла оквасен,

на таз жътва дива гледаше безгласен,

и страхът неволно обзе му духът

пред тез раи слаби, що сееха смърт,

и вместо молби, плач пукаха куршуми.

Изведнъж далеко, на голите друми,

войска се зададе с трясък, тичешком…

Сганта се зарадва, а в божия дом

душите сетиха трепет и смущенье

като пред десница, що принася мщенье.

Битката утихна…Разредя димът,

и някой глас чу се, че ехти в шумът:

-Ний се бихме, братя, с башибозуци,

защото са мръсни, диви и хайдуци…

Ето, царска сила, да се предадем!

-Не щем! – Не! – Не бива! По-добре да мрем!

-Пушките си дайте! – Не! Не! – Що да сторим?

– Да се покорим ли? – Мълчи! Да се борим!

– Предателят кой е?! – Долу! – викат с бяс. –

Спогодба не става между тях и нас!

Една жена викна: „Чуйте! Срам!“ и пушна

към войската царска и падна бездушна,

и гърмът разклати смаяний народ!

Трепна всяко сърце и всякой живот,

огънят обхвана тия души горди.

– Да се не вдадеме на турските орди!

И гърмежът почна, и боят със гнев

подзе своя страшен и грабен напев,

но йоще по-страшно и йоще по-гробно.

и смъртта из храма фучеше злокобно.

Отчаянье мрачно ицата вапца,

майки не познаха своите деца.

отвън срешу храма зяпнали пушкала

забълваха пламък и бомби, и хала!

и стените стари разлюляха с звук

кат внезапний вятър планинския бук

като тръс подземен многажди повторен.

изведнъж видяха там зидът съборен!

Перущице бедна, тнездо на гепои,

слава! Вечна слава на чедата твои,

на твоята пепел и на твоя гроб,

дето храбро падна въстаналий роб!

Слава теб, че ти се одържа до крайност

и бори се в пушек, и падна със сяйност.

Ти в борбата черна и пред турский гнев

издигна високо твоя свилен лев,

и глава не клюмна, и меча ни даде,

и твойта светиня срамно не предаде,

и нашта свобода ти я освети.

и зо толкоз жъртви гордо отмъсти.

Поклон на теб, граде, пепелище прашно,

на борба юнашка свидетелство страшно!

Твойте чеда бяха силни в трудний час,

твойта гибел беше тържество за нас,

защото ти падна със падане ново

и в нашта исторйя тури светло слово.

Защото ти блесна в синия простор

след многото подлост, сред общий позо!

Защото пропадна и в гроб се халоса

славно както Прага, както Сарагоса,

обвита във пущек, окъпана в кръв;

защото ти – сетня – пример даде пръв

как мре народа и не моли бога,

и не рече: Милост! – в общата тревога;

и – нищожна, тъмна, без крепост, без мощ

и със голи ръце, и без никой вожд,

без минало славно, без примери славни,

що малките правят с великите равни,

ти с твойта смърт страшна и храбри моми

Картаген надмина, Спарта засрами.

Но войската скоро храмът окръжава,

отвсякъде ужас и смърт приближава.

и сганта, упита от лакома стръв,

и гладна за блудство, за месо и кръв

изскърца със зъби. Бомбите трещяха

и момите красни с децата пишяха.

Слисаните майки с поглед страховит

блъскаха глави си о голия зид

и падаха, други – с настръхнали власи

във свойте колене душаха деца си.

Във тоя миг Кочо – простият чизмар,

наранен отслабнал и бунтовник стар,

повика жена си – млада хубавица,

на гърди с детенце със златна косица

и рече: „Невасто Виж, настая сеч

и по-лошо нещо… Ти разбираш веч…

Искаш ли да умреш?“ – И клетата майка

бледна, луда, няма и без да завайка,

сложи се детето с трептящи ръце

и кат го цалуна в бялото чебце,

задтана и рече: „То да е отзади!

Удряй!“ …И Кочо ножът си извади

кървав из гърди й; и чучур червен

бликна и затече, и Кочо втрещен

погледна детето. То плачеше, клето!

„Майка ти не ще и сама на небето!“

Рече и замахна като в някой сън

и възви глава си, пламнала в огън.

Главицата падна, трупът се затресе

и кръвта детинска с майчинта се смеси.

И Кочо пак рече: Не остана мощ,

но за един удар имам сила йощ!“

И ножът димещи опря с две ръце

право дето тупа негово сърце.

И падна обагрен, грозен, страховит

с отворени очи и със нож забит.

…………………………

…………………………

И храмът ехтеше от моми, невести,

кат падаха в кръвье или в безчестье!

И господ от свода, през гъстия дим,

гледаше на всичко тих, невъзмутим!…

BULGARIANHISTORY.SHOP винаги ще ви предложи нещо ново и вълнуващо.

Изтеглете сега приложението ни и пазарувайте бързо, лесно и сигурно.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Иван Вазов – „Кочо“
5 от общо 18 глас(а)
Българска история
„Българска история” работи в посока опресняване на историческата памет, засилване на националната гордост, възраждане на забравени личности и епизоди от близкото и далечно минало. Екипът ни е убеден, че историята трябва да се разглежда като стабилна основа за изграждане на национално самосъзнание, което е от изключителна важност за просперитета на един народ.

Отговор