Гражданската война в Русия (1917-23) довежда до голяма вълна от емиграция на противниците на болшевиките (т.нар. Бяло движение), която засяга и България. Без съмнение една от големите фигури е Иван Солоневич, чийто жизнен път преминава и през нашата страна.
Неговата необикновена съдба започва на 1 ноември (13 по нов стил) 1891 г. в мястечко (градче с подчертано търговско и занаятчийско население) Цехановец в Гродненска губерния. Неговият баща Лукиян е близък приятел на Пьотър Столипин и основава Беларуското общество и „Беларуски вестник“ в Гродно. Иван, заедно с братята си Всеволод и Борис помага в издателската дейност на баща си. Той получава много добро образование и учи право в Императорския университет в Санкт Петербург. В този период голямата му страст е спорта – през февруари 1914 г. се явява от името на Минското атлетическо дружество „Санитас“ на Всеруското първенство по тежка атлетика в Рига и заема второ място. Лукиян Солоневич искрено се гордее с постиженията на своя син и помества бележка в своя вестник. Но избухването на Първата световна война попречва на мечтата на младия спортист да реализира напълно своя талант. Той не успява да вземе пълноценно участие в глобалния конфликт заради проблеми със зрението. За сметка на това отразява на страниците на „Ново време“ събитията в Царска Русия и последвалите Февруарска и Октомврийска революция. По време на Гражданската война бяга със семейството си в Киев и в хода на конфликта изпълнява агентурни поръчения за белогвардейците.
След края на войната той изпробва различни професии като товарач, кооператор, счетоводител, фотограф и накрая става инструктор по спорт и туризъм. Двамата с брат му Борис се пробват като борци – изявяват се заедно с пословутия Иван Поддубни, устройват пътуващ цирк. През 1923 г. (според други източници 1924-25), е спортен инструктор в Одеския продоволствен губернски комитет, а в 1926 г. заедно с младата си съпруга и 11-годишния им син се премества в Москва, където получава длъжността инспектор по физкултура и спорт на Всесъюзния централен съвет на профсъюзите (ВЦСПС). Както сам казва в интервю за българския вестник ,,Утро“ от 5 февруари 1938 г., до 1930 г. фактически ръководи спорта и туризма на СССР. Условията за живот в столицата по това време обаче са непоносими и семейство Солоневичи се преместват в Салтиковка. Наред със спортната работа Иван се занимава и със спортна журналистика и фотография, написвайки 6 книги. През 1928 г. публикува ,,Самоотбрана и нападение без оръжия“ за издателството на НКВД на РСФСР. През предходната година му бива предложено да заеме длъжността завеждащ клуба на съветското търговско представителство в Англия, но на това попречва дипломатически скандал между Великобритания и СССР, който се разразява след като става ясно, че някои сътрудници на съветската търговска компания „АРКОС“ се занимават с шпионаж. През 1930 г. Иван Лукиянович е уволнен от длъжността и става инструктор по физкултура в обединението на промишлените кооперации. Той и Борис вземат окончателно решение да избягат от СССР. Готвейки се за емиграция, той осъществява редица пътувания под вида на командировки – пребивава в Урал, Поволжието, Карелия, Киргизия и дру. Скритата цел е проучването на възможността за бягство през персийската граница. Тя обаче е изключена, защото персийците често връщат бегълците. По-късно – през 1937 г., писателят ще напише повестта „Памир“, описваща реалните и измислени приключения на него, сина му Юрий и добрия му приятел Зиновий Яковлевич Епщайн.
В крайна сметка той напуска СССР през Финландия, но дълго време не може да получи документи. През септември 1935 г. съученикът на Борис от Виленската гимназия и адютант на председателя на 3-ти отдел на Руския общовойнски съюз (организация на Бялата армия) в България ген. Фьодор Абрамов и началник на Вътрешната линия (контраразузнаването на РОВС) – Клавдий Фос, ги поканва в страната и обещава да съдейства за получаване на визи. При поддръжката на РОВС, а и на НКВД (съветските служби смятатт, че в нашата страна те може да бъдат по-лесно наблюдавани) през 1936 г. визите са получени.
Солоневичи пристигат в България на 8 май 1936 г., като преместването им е на разноски на РОВС. Посрещат ги Клавдий Фос и синът на генерал Абрамов – Николай Абрамов (както впоследствие се оказва агент „Ворон“ от съветската тайна полиция). На следващия ден в щаб-квартирата на РОВС на улица ,,Оборище“ 17 ги приема Ф. Абрамов. Той ги посъветва да се опитат да завоюват доверието на българските власти. Резидентът на НКВД В.Яковлев планира да „засели“ спортистите в подконтролна на резидентурата квартира. За тази цел агент „Гарван“ ги развежда на екскурзия из столицата. Градът им харесва, тъй като много улици носят руски имена – на генералите Тотлебен, Гурко, Черняев, както и на писатели, като Достоевски и Толстой. Разглеждат с любопитство Руския паметник и Паметника на Цар Освободител. Въпреки старанията на Абрамов младши братята не приемат предложението му и предпочитат да се настанят във вилата „Спокойствие“, собственост на българина Доревски. Скоро след пристигането си те се запознават с видни фигури на Бялата емиграция, като протопрезвитер Георги Шавелски и Александър Браунер, началник на руския отдел на българската тайна полиция. Иван Солоневич се заема с издаването на свой собствен вестник – това е негова отколешна мечта. При съдействието на Всеволод Левашов успява да получи под свое разпореждане вестник „Гласът на труда“.
На 18 юни в София излиза първият брой на „Гласът на Русия“(„Голос России”). Във вестника взимат участие Борис Солоневич, В. Шулгин, С. Войцеховски, Б. Суворин, В. Ларионов и др. Той се придържа към дясно-монархическа и антисъветска ориентация. Негов девиз стават думите „Ние провеждаме столипинската линия: нито реакция, нито революция“. Откритият му и безкомпромисен стил е по душата на читателите. Иван Лукиянович пристъпва към замисъла на неговата просветителска работа. Той основава свое движение – така нареченото Народно-имперско движение на щабскапитаните. Според представите на писателя щабскапитаните са онези белоемигранти, съзнателно стоящи далеч от политическата борба, от партийните дрязги и амбиции на емигрантските вождове, но оставащи горещи патриоти, готови да отдадат своите сили в борбата с болшевизма в състава на движението. Осемхилядният тираж на вестника се разпространява сред руската общност в цяла Европа и в САЩ. Абонатите плащат охотно по един щатски долар за всеки 15 броя. Наред с вестникарската дейност Иван се занимава с издаването на книгата си „Русия в концлагер“. На 25 август в българската столица излиза нейният първи том, а през есента и вторият. Книгата е преведена на повече от 10 езика – на английски, немски, френски, полски, нидерландски, чешки, италиански, исландски и др., донасяйки на своя автор световна известност и финансова независимост. Представлява праобраз на ,,Архипелаг ГУЛАГ“ на Александър Солженицин, разкривайки истината за съветските лагери десетилетия преди нея. Всъщност, „Гласът на Русия“ е своего рода семеен вестник – в него участват активно и брат му Борис и жена му Тамара, която през същото лято пристига в София, както и синът му Юрий. Те също така публикуват свои книги – Борис – „Младежта и ОГПУ“ и др., Тамара – „Записките на съветската преводачка“, Юрий – „Повест за 22 нещастия“.
През цялото време НКВД следи всяка негова крачка изапочва подготовка за неговото убийство. Бомбата, с която трябва да бъде извършен атентата в София се подготвя в продължение на 10 месеца. На З февруари 1938 г. на вратата на квартирата на Солоневичи на улица ,,Иван Асен II“ №38 в 9:30 часа сутринта позвънява непознат посетител. Възрастната икономка, германката Йохана Грайс, го приема, той връчва пакет и казвайки „Това са книги за Иван Солоневич“, си тръгва. Икономката оставя пакета на голяма маса във всекидневната, която е използвана като редакционна стая и трапезария. В 11:00 часа според Константин Сапожников пристига секретарят на редакцията Николай Петрович Михайлов и по установения ред се заема с разпределянето на пощата. Тамара му помага и взрив разтърсва редакцията на вестника. Отворилият „пакета с книги“ Николай Михайлов загива мигновено, а Тамара Солоневич е смъртоносно ранена, при което е извадено едното ѝ око. Тя живее още два часа и пита къде е нейния син. Иван и Юрий са в другите стаи и затова не пострадват, а са само леко ранени. Както пише българският вестник „Утро“, „съдбата поискала да спаси живота на Иван Солоневич“. Оглушителният грохот, огнената светкавица и кълбата от дим хвърлят в паника жителите на околните домове. Бърза помощ и пожарната пристигат с рекордна бързина. Натоварват в линейката госпожа Солоневич, но тя издъхва на път за Александровска болница. Налага се полицейските агенти да съберат останките на ещастния Михайлов в чекмедже на бюрото. Шефът на Централния отряд за първа и бърза помощ Юрий Захарчук, също като Солоневич избягал от болшевишка Русия и абонат на „Гласът на Русия“ от първия му брой, идва на местопроизшествието наред с всички по-важни полицейски началници. „Какво е станало? – пита той на български. „Бомба“ – отвръща Иван Лукиянович.Когато разбира с кого говори, Захарчук казва на руски: „Тогава разбира се, че е бомба. Удивително е само, че тя не е дошла досега“.
На следващия ден българските вестници излизат със съобщение, че за определяне вида на взривното вещество властите създават специална комисия, в която са предадени за анализ парчета хартия, картон и целулоид, извлечени от телата на загиналите и взети от место произшествието. В комисията влизат двама инженер-химици – полковник Костов и Станю Ненов, който е към Дирекцията на полицията, и пиротехникът Гочев. По тяхно мнение взривното вещество се намира в кафява картонена кутия. Механизмът на бомбата се задейства, когато Михайлов запова да сваля картонената опаковка от пратката. Експертите така и не успяват да установят какво е взривното вещество, но отбелязват, че по силата на пораженията то превъзхожда най-ефективния от всички съществуващи материали от този род – тротил. Първоначално полицията решава, че бомбата е пратена по пощата. Домът на Солоневич е и редакция на вестника. Загиналият Николай Михайлов е секретар, чието задължение е всяка сутрин да получава писмата и пратките за писателя в Софийската централна поща. Справката обаче показва, че в този ден няма колети за вестника, а експлозията е причинена от поне 5 килограма взрив, най-вероятно пироксилин. Вътрешните стени на етажа са разрушени напълно. Иван и синът му оцеляват по чудо само защото предишната вечер работят до късно и са се успиват. Тъй като са в леглата си, взривната вълна минала над тях. От жителите на района е получена информация за неизвестен мъж със тъмно-сиво или кафяво палто, който седмица преди взрива редовно се разхождал по булеварда в утринните и следобедните часове. Вестник „Зора“ от 5 февруари 1938 г. възпроизвежда показанията на Методий Фотев, който минава до дома на Солоневичи на 3 февруари. Веднага след взрива той видял неидентифициран мъж в сиво-кафяво кожено палто, който му изкрещява „Бягай!“. Понеже Фотев бързал да окаже помощ на ранените, той не му обръща внимание. Показанията на Фотев и на Грайс в голяма степен съвпадат, но полицията не може да установи дали „човекът с кожуха“ има някакво отношение към атентата. Писателят получава още един удар – при огледа полицията открива в дома му 2 пакета с големи суми чуждестранна валута – долари, холандски гулдени, японски йени и др., на обща стойност над 120 000 лева. Абонаментът за един всекидевник примерно бил 280 лева годишно. Тъй като Солоневич не декларира валутата според законовите изисквания, тя е конфискувана.
След покушението Иван Лукиянович се оказва във вакуум. Никой не иска да приюти него и сина му, защото всички се опасяват, че може да има нов атентат. Единствен Борис Калинников, който му е помогнал за вестника, ги приютява. На репресии са подложени останалите в СССР родственици на Солоневичи – разстреляни са бащата на братята Лукиян Солоневич, брат им Евгений и съпругата на Борис Ирина. От българската полиция казват на публициста, че бомбата е дошла от съветското посолство, но те не могат да гарантират безопасността му, налице е възможност за нови покушения. След трагичната гибел на Тамара всички съмнения на германците за него отпадат и на 9 март 1938 г. двамата с Юрий отлитат за Германия. Опитите на Гестапо да го спечелят за тяхната кауза не се увенчават с успех и той е затворен в Темпелбург. Там той се запознава с втората си съпруга – немкинята Рут Бетнер, и продължава да пише въпреки наложената му забрана да се занимава с политическа дейност, в това число с журналистика. В средата на януари 1945 г. заедно със семейството на сина си бяга от заточението. Първоначално живее в британската окупирана територия, а по-късно в Аржентина и Уругвай. Иван Солоневич умира на 24 април 1951 г. в Монтевидео, но неговите книги са наследството, което оставя за идните поколения.
Автор: Симеон Василев
