Замисляли ли сте се някога, настанени удобно в хола пред телевизора или пък в киносалона, докато гледате някой от хубавите съвременни български филми, как и кога са поставени основите на българската кинематография?
Започнало е преди 100 години – на 13 януари 1915 година, когато в София е прожектиран първият български филм – „Българан е галант”. По този повод ще си поставим трудната задача да ви представим най-запомнящите се моменти в развитието на българското кино, събрани в няколко страници.
Първият досег на българина със седмото изкуство е осъществен в столицата през декември 1896 година с първата прожекция на кинематограф. 20 години след чудото на братята Люмиер във Франция, т. нар. „жива фотография” пристига и в България. Не просто като прожекция на произведение на двамата французи, а като създаването и прожектирането на първия български филм. Заслугата е на един млад българин, родом от Сливен, който със своето желание успява да осъществи това новаторско дело, станало рождена дата на българското кино. Името му е Васил Гендо в- сценарист, режисьор и актьор във филма. „Българан е галант” за жалост не e запазен в наши дни. За него се знае, че жанрът му е комедия, черно-бял е, ням е и за първи път е прожектиран в столичното кино „Модерен театър”. Все още няма 100% яснота дали филмът е създаден през 1915 година. Според някои източници, сред които е и самият Гендов, филмът е заснет 5 години по-рано. Режисьорът оставя и други творби, сред които са и първият филм, посветен на Васил Левски – „Бунтът на робите” от 1933 година, който се явява и първият български звуков филм, както и първата екранизация на Бай Ганьо от 1922 година.
Към пионерите на българската кинематография можем да добавим още няколко имена: Борис Грежов, Васил Бакърджиев. Николай Ларин. Фамилията Вазови, оставила диря в толкова различни сфери, не е подминала и киното. Александър Вазов, племеник на Иван Вазов, е един от пионерите на българското кино. Те са част от първия етап в развитието на киното в България, продължил до смяната на политическия строй през 1944 година. От този период са запазени едва 17 от около 50 създадени произведения.
След първата вълна, характеризираща се най-вече с ентусиазма на творците, седмото изкуство преминава към своя втори етап на развитие. При него вече не се разчита толкова на личната инициативност и творческа подбуда. Естествено коренната разлика между двата периода е породена от преминаването на България от монархия към комунизъм.
Кинематографията вече не може да бъде определена като хаотична и бива умело използвана от властта за пропагандни цели. Идеолозите на новата власт се стремят филмите и манифестациите да достигат до миксимален брой хора. За целта се прилагат седмични отечествени кинопрегледи, наследници на кинохрониките от периода на Втората световна война. Отворени са множествено киносалони дори и в малките населени места. Пряко свързана със следдеветосептемврийската кинематография е фондацията „Българско дело”, която контролира прожекциите на филми във множеството киносалони из цялата страна и се грижи за подбора на „подходящи” филми. Въпреки контрола на тоталитарната машина върху киното, през целия период между 1944 година и 1989 година в България много режисьори и сценаристи успяват да изложат своите неудобни за властимащите идеи и като следствие на това много филми биват забранени , изрязани или променени.
През 1946 година е приет първият закон за кинематографията, който предпоставя и създаването на киноархив. Той е доразвит през 1948 година и цели одържавяването на филмопроизводството и заменя фондация „Българско дело” с държавно предприятие „Българска кинематография”.
Първото име от този период, което трябва да бъде споменато е това на Захари Жандов. Роденият в Русе режисьор и сценарист има дълъг творчески живот. Дебютира през 1946 година с два документални филма: „Хора сред облаците” и „Един ден в София”. Първият разказва за живота на метеоролозите в планинските станции и дори печели международна награда за документално кино във Венеция, а вторият заснема ежедневието на София и въстановяването на столицата от бомбандировките. Последният му филм „Боянският майстор” е заснет чак през 1981 година.
През 1950 година излиза първият комунистически игрален филм – „Калин Орелът” на режисьора Борис Борозанов. Действието се развива през 1893 година, а главният герой е марксист-революционер. Клише, доста популярно за социалистическата кинематография. Друга важна кинотворба през 50-те години на миналия век е „Тревога” (1951) на Жандов по пиесата на самоубилия се след 10 ноември 1989 година Орлин Василев. Сценарист е небезизвестният Анжел Вагенщайн. Следващата година Дако Даковски екранизира „Под игото”. „Продукт” на 50-те години е и може би първият евъргрийн на българското кино – „Любимец 13” с незабравимия Апостол Карамитев.
Седмото изкуство у нас бележи голям прогрес през 60-те години. През 1962 година е създадено държавното предприятие за филмопроизводство – Студия за игрални филми „Бояна”. Силно е влиянието на италианското кино и по-точно от режисьорите Фелини и Антониони. Забелязват се наченки на изграждането на жанрови форми, в киното започват да работят именити творци от литературата като Димитър Димов, Радой Ралин и Богомил Райнов. На българския кинонебосклон се появяват и много добри оператори, които вдигат нивото на продукциите. Сред тях фигурират имената на Димо Коларов, Борислав Пунтев, Въло Радев и Виктор Чичов.
Развива се детско кино, продукт на което са филмите „Маргаритка, мама и аз”, „Капитанът” на режисьора Димитър Петров и „Краят на ваканцията”, както и историческите ленти „Калоян” на Дако Даковски и „Легенда за Паисий” на Йосиф Сърчаджиев. „Инспекторът и нощта”, „Златният зъб”, „Приключение в полунощ” създават традицията на българското криминално кино. През 1965 година е заснета първата копродукция със западна държава, носеща името „Заветът на инките” по романа на Карл Май. Жанровото проявление не подминава и комедиите, сред които личат имената на „Старинната монета” и „Специалист по всичко”. Екранизират се някои литературни произведения, сред които класиките „Тютюн” и „Крадецът на праскови”. Утвърждава се първата дама на българското кино Невена Коканова.
През 1969 година е сътворен и първият български екшън „Осмият” по мотиви от книгата „Боят настана”, както и „На всеки километър”, посветен на 25- годишнината от 9 септември.
Тенденцията на обезлюдяване на селата и миграцията към градовете е тематика за няколко филма на Людмил Кирков: „Селянинът с колелото” (1974), „Матриархат”, (1977). Сценарист е Георги Мишев – едно от големите имена в тази професия. Двамата сътворяват и „Момчето си отива” (1972), който ще се запомни и с песента „Хора и улици” в изпълнение на Мими Иванова и Борис Годжунов.
Безсмъртен остава и саундтракът на друг шедьовър от същата година- „Двама” на Мария Нейкова от „Козият рог” на Методи Андонов. Според мнозина това е най- значимият филм в историята на българското кино. Като потвърждение на този факт може да се спомене, че това е единствената родна лента, на която е правен римейк. Катя Паскалева и Антон Горчев оставят зрителя без дъх с играта си и трогателния сюжет.
„Бариерата” на Христо Христов носи сребърен медал от фестивала в Москва през 1979 година. От същата година е „Всичко е любов”, който показва на България рядко срещания талант на Иван Иванов,. Актьорът, по когото жените, които не въздишат, са били изключение.
Наследството на следващото десетилетие е неизчерпаемо. То ни предлага неотразимите комедии с Тодор Колев „Двойникът”, „Господин за един ден”, „Опасен чар”; шедьовърът на Иван Андонов „Вчера”, който представя живота на учениците от езиковата гимназия в Ловеч, техните отношения, борби и драми. Не можем да пропуснем и гениалната главна роля на Велко Кънев в „Да обичаш на инат” по сценарий и режисура на Николай Волев, както и екранизацията на романа на Антон Дончев „Време разделно”.
За поколенията остават и емблематични детски филми, които все още ни карат да се усмихваме и да гледаме отново и отново, макар и отдавна да сме преминали възрастта на целевата им група: най- ясен отпечатък остават „Таралежите се раждат без бодли” , „Куче в чекмедже”, „Горе на черешата“ и „Васко да Гама от село Рупча”.
Преди да преминем към периода след 10 ноември трябва да споменем и един сериозен фактор, който съпътства тоталитарния период на седмото изкуство в България – цензурата. Mного филми са спрени, някои от които с откровено изсмукани от пръстите доводи. „На малкия остров”, „Понеделник сутрин” (явяващ се дебют за Пепа Николова и един от първите филми на Стефан Данилов ), „Кит”, „Привързаният балон”, „Завърнал се от Унгария”, „Прокурорът”, „Една жена на 33”, „Маргарит и Маргарита” са само част от заглавията, неудобни за властта, някои от които никога не виждат бял свят. Сред най-недолюбваните от режима режисьори е Бинка Желязкова.
Годините след промените са най-трудният период за кинематографията ни. Трусовете в държавата засягат всички аспекти обществения живот, включително и културата. През 1999 година с голяма еуфория и нетърпениe е заснет първият сериал след промените – „Дунав мост”, който скандализира общественото мнение и разочарова милионите си зрители с ниска художествена стойност. Новият век донася със себе си нова надежда за българското кино, което особено в края на първото му десетилетие изживява своя ренесанс, за който допринасят и новото поколение талантливи творци. Зорница София с „Мила от Марс”, Явор Гърдев и неговия „Дзифт”, Стефан Командарев със „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” и „Съдилището”, Илиян Джевелеков с „Love.net” и още много режисьори, сценаристи, актьори, оператори, гримьори и прочие ни дават увереност, че най-доброто за българската кинематография 100 години след „Българан е галант” предстои.
