В първата част на статията Ви запознахме с възникването и „първите стъпки“ на футбола в България. Проследихме събитията от първата поява на футболната топка из нашите земи, до първият международен мач на националния ни отбор и първото му участие в официален турнир – Олимпийските игри през 1924 година. Днес ще Ви разкажем за организирането на държавното първенство, Балканските купи през 30-те години, участието на македонски отбор в първенството ни и още интересни случки.
Непосредствено след участието на националите ни на Олимпиадата през 1924 година, БНФС /Българска Национална Спортна Федерация/ организира и провежда първото държавно първенство. Федерацията тогава е разделена на няколко регионални крила, като Софийското и Варненското са най-влиятелните и често възникват противоречия, несъгласия и скандали между тях. Първенството се провежда във формат с преки елиминации (тегли се жребий измежду областните първенци, а изтеглените двойки изиграват по един мач помежду си). На полу-финалите в единия двубой се срещат „Победа“ /Пловдив/ и „Орел“ /Враца/, а в другия един срещу друг се изправят два от най-силните отбори по това време – Левски /София/ срещу Владислав /Варна/. Нито един от тях не успява да пречупи противниковата защита и така след 90 минути игра резултатът остава 0:0. Идва ред да се изиграят продължения, но за беда нощният мрак пада над София. Домакините от „Левски“ предлагат мачът да се преиграе на следащия ден, но от „Владислав“ отказват под претекст, че ако ще се играе втори мач, реванш, той трябва да се проведе на техен терен – във Варна. Варненското предложение е посрешнато с неохота от софийските ръководители във федерацията, които на свой ред заявяват, че „Владислав“ е длъжен да поеме всички разходи за пътуване и настаняване в хотел, ако искат отборът на „Левски“ да пътува да Варна за втори мач. Варненци горделиво отказват подобно предложение и в крайна сметка полу-финалът не се провежда. Именно този гаф е причината, първото „Държавно първенство“ (така се е наричал турнирът) куриозно да завърши без да излъчи победител.
През следващата година по ирония на съдбата двата отбора отново се изправят един срещу друг, този път – на финала. Напрежението е огромно, най-вече заради миналогодишните скандали и неуредици. Все пак, „Владислав“ е най-добре организираният отбор по това време в България, а треньор е германецът Ернст Мург. В крайна сметка, варненци печелят финалния мач с убедителното 2:0. Самият цар Борис III връчва лично Царската купа на победителите, а „Владислав“ се превръща в първия държавен първенец на страната ни.
На следващата година отново идва време за куриози. От „Владислав“ са убедени, че ще повторят успеха си и газят наред в първенството. Идва ред да се изиграе и финалният мач. Там варненци отново се изправят срещу софийски отбор, този път – „Славия“. За съдия на мача е определен англичанинът Антъни Кендъл, който, обаче, е възпрепятстван в последния момент и не успява да пристигне навреме. Така федерацията определя за съдия Георги Григоров – Фурланата, първият международен български рефер. Тънката подробност в това назначение е фактът, че Фурланата, освен съдия, по това време е бил и треньор на „Славия“! Излиза, че треньорът на единия финалист трябва да свири финалния двубой! В крайна сметка над 10 хиляди запалянковци изпълват трибуните на игрище „Левски“. Фурланата извежда двата отбора на терена и мачът започва. „Славия“ изиграва повече от уебдително първо полувреме и превъзхожда варненци във всеки един показател, но успява да вкара само един гол. Гостите, благодарение на своя опит и класа, успяват, въпреки слабата игра, мигновено да върнат гола, и така на почивката резултатът е 1:1. След силна игра и на двата отбора през второто полувреме, резултатът се запазва не само до края на редовното време, ами и през продълженията. По тогавашния регламент след продълженията не е трябвало да се играят дузпи, а се организира нов мач на следващия ден, по същото време, на същото игрище, със същите съдии. Настава време да се изиграе вторият мач, но за пореден път родната ни футболна действителност е разтърсена от нов скандал. Определеният за съдия – Фурланата, не се явява за мача по мистериозни и до ден-днешен причини. Двата лагера във федерацията предлагат различни съдии. В крайна сметка за съдия е определен Иван Йонов, което е посрещнато с яростна критика от страна на „Владислав“. Те са убедени, че Йонов ще ги „пореже“ и ще свири тенденциозно за „славистите“. Треньорт Ернст Мург нарежда на играчите си да напуснат терена. От тук насетне цирковете придобиват мащабни размери. Публиката реагира бурно, защото всеки си е платил билет, а мач явно няма да се играе. За да смекчат настроението на запалянковците, от федерацията викат отбора на „Левски“, който по това време е на трибуните. Идеята е срещу „Славия“ да се изправи „Левски“, за да се изиграе поне някакъв мач. На заседание, ден след несъстоялия се финал, БНФС отсъжда титлата в полза на „Славия“, а „Владислав“ е изхвърлен от държавното първенство. Варненци мигновено подават жалба срещу това решение и няколко седмици по-късно от федерацията излизат с ново абсурдно решение. Те все пак назначават мач за титлата между „Славия“ и „Владислав“, докато, обаче, варненци са все още изхвърлени от първенството. Софийският клуб е недоволен от това решение и се обявява срещу него. Отново напомняме, че войната между софийското и варненското крила в БНФС е ожесточена. В крайна сметка федерацията отнема титлата на „Славия“ и я присъжда служебно на „Владислав“. Дотук описаните събития са само част от куриозите и абсурдите, случили се в родния ни футбол, но за да опишем всички, няма да ни стигнат и двадесет материала.
Въпреки тези неуредици, футболът ни тръгва във възходящата посока. Така, не след дълго, българският национален отбор постига първите значителни международни успехи. Сцената, на която „блесваме“, се нарича Балканска национална купа. Това е турнир между балканските държави, като първите мачове са между Румъния, България, Гърция и Югославия. В първото му издание през 1929 година родните национали постигат първата си победа – цели 5 години след основаването си. Побеждаваме Румъния, но завършваме едва четвърти. Вдъхновени от този, макар и малък, пръв успех, чиновниците от федерацията се заемат да организират следващото издание в София. За зла участ, Румъния и Гърция отказват участие. Поради тази причина турнирът е обявен за неофициален – от Балканска купа на Купа на българския олимпийски комитет. Безспорният фаворит е отборът на Югославия, който година по-рано е завършил 4-ти на първото Световно първенство в Уругвай (1930 година). В първия мач нашите помитат турския отбор с разгром – 5:1! В следващия кръг турците хвърлят бомбата в турнира и побеждават фаворитите от Югославия с 2:0. Така победителят ще се реши от финалния мач – този между България и Югославия. За да спечели купата, западната ни съседка се нуждае от победа с 4 гола разлика. Това не е било за изключване по онова време, тъй като предната година сме загубили от същия този отбор с позорното 6:1 насред Белград. Над 15 хиляди души са се събрали да подкрепят българските „лъвчета“. За нещастие, противникът повежда още в 3-тата минута, а само няколко минути по-късно, резултатът вече е 0:2. Задава се позорен разгром, но националите ни успяват да удържат резултата такъв до почивката. Второто полувреме започва, злощастно за гостите, защото те си отбелязват автогол още в самото му начало. Вдъхновени от намаления разултат, българите тръгват смело в атака и не след дълго успяват да изравнят – 2:2! Разочаровани, че са изпуснали предимството, горделивите югославяни тръгват яростно напред, търсейки победния гол. Последните минути на този двубой са белязани от „поредната футболна драма“. Югославия получава дузпа – страхотен шанс да спечели двубоя. Въпреки това, те го пропиляват, защото нашият врата Дермонски спасява удара, а в ответната атака Асен Панчев успява да прониже за трети път противниковата врата – 3:2 за България! Това е първият голям успех на българските национали, но те са гладни за още.
Следващото издание на турнира е още на следващата година – 1932, а домакин е Югославия. За абсолютни фаворитеи са считани Румъния и домакините, защото разполагат с най-качествените играчи и треньори. Първият мач на нашите футболисти е срещу власите. Българите многократно сме показвали невиждани смелост и храброст, когато сме били считани за аутсайдери. Това се случва и сега. Още първия мач побеждаваме наперените румънци с 2:0. В другия мач от кръга Югославия бие Гърция със 7:1 и така, де факто, победителят в турнира ще се определи от следващия ни мач срещу тях. Въпреки загубата от предходната година, домакините все още не ни взимат насериозно. Разполагайки с най-силния състав на Балканите, те са убедени в победата, а вестниците в деня на мача дори излизат със заглавия от типа „Купата е наша!“. Да, обаче, българите не мислят така. Притиснати до стената, нашите момчета изригват с три гола за едно полувреме, и макар след слабо второ полувреме, мачът завършва с 3:2 за България! Във финалния протоколен мач срещу Гърция, българите бият с 2:0 и печелят Балканската купа. Това е безспорно моментът, когато изгрява звездата на българския футбол. Побеждавайки силните отбори на Румъния и Югославия, ние показваме, че отсега нататък ще бъдем фактор във футбола, с който всички ще трябва да се съобразяват.
