Настоящият текст е дело на Теодор Борисов – възпитаник на НГДЕК „Константин Кирил Философ“, доктор по история от Софийски университет „Св. Климент Охридски“ и асистент в Института за исторически изследвания към Българска академия на науките.
В навечерието на новата година сдружение „Българска история“ публикува луксозно фототипно издание на „История славянобългарска“ от Паисий Хилендарски. Мотивите за това начинание са два – значимостта, която тази книга има за колективната национална памет, и желанието ни тя да намери място в повече български домове.
За съжаление, оповестяването на новината за новото издание бе използвано за популяризирането на една изключително спекулативна теория. Според нея книгата се казва „История славнобългарска“, а заглавието, с което е известна на всеки грамотен човек, всъщност е една измама.
Само за двадесет и четири часа получихме над двеста коментара, като най-цветущите и цинични сред тях ще ви спестим. Споделяме единствено тези, които могат да намерят място в образователен сайт, какъвто е „Българска история“:
Г. Б.:
Славно българска, а не славянобьлгарска.
Д. Б.:
Оригиналното заглавие не е ли История славнобългарска ? Защото когато е била писана не е имало славяни.
Ив. Ив.:
„История славно Българска“ – това трябва да е заглавието ви ! Всичко друго е поддържане на комунистическата линия след 1945г. за заблуда на народа и загуба на идентичност на народа ни. От едно време е било, за да получиш признание и място под слънцето, да се причислиш към някой велик народ или да се отъждествиш с него, за да станеш разпознаваем. Това е.
В. Б.:
Няма да купя преправена от руските интереси книга. Оригиналът е съвсем друго нещо.
И. Н.:
Няма славяни и историята се казва славно Българска ние сме Персийци Арийци.
Сдружение „Българска история“ развива своята дейност от близо 10 години. През това време винаги сме приветствали градивната критика и неведнъж пряко сме дискутирали наши възможни пропуски с читателите. Вярваме, че това е правилният подход и ще продължим да го прилагаме без компромис.
От друга страна, винаги сме изхождали от идеята, че истината, истината и само истината, подплатена с извори и документи, има значение в историографията. Има моменти, когато не може да затворим очите си пред изопачаването на една очевидна историческа истина и единствено можем да съжаляваме, че съществуват подобни мнения, хвърлящи петно върху наследството на отец Паисий.
Затова решихме да изложим фактите около „История славнобългарска“ спрямо стандартите на историческата наука. Не защото ще променим нечие мнение, а защото чувстваме това за наш дълг.
Най-„необоримият“ аргумент в подкрепа на горната теза е циркулиращо в интернет изображение от Еленския препис на Дойно Граматик от 1784 година. На него се „вижда“, че буквата „е“ от „Славеноболгарская“ липсва, което кара „откривателите“ на тази строго пазена тайна да смятат, че това е единственият правилен препис. Малко по-детайлен поглед върху страница 116 от дигиталното копие (достъпно в дигиталния архив на НБКМ) обаче показва, че „е“-то се намира точно между „в“ и „н“, но някой не може или не иска да го види.
Друг колоритен аргумент е, че всъщност буквата е „ь“ (ер малък) и поради това тя не трябвало да се чете. Известни са около 70 преписа на „История славянобългарска“, над 40 от които са запазени и до днес. В повечето случаи се използва т.нар. „двойно е“ (буквата за ят), а в други обикновеното „е“. В нито един няма „ь“ или чисто изписване на „Славнобългарска“. Това важи и за оригиналния ръкопис.
Контрааргументът, който скептиците обикновено използват, е че видимо тази буква е добавена впоследствие и си личат следите от друг вид хартия. В този случай е достатъчно читателят да погледне фототипното издание, за да преброи колко пъти в текста се срещат думите „славянски“ и „славяни“ и сам да се убеди дали изобщо може да говорим за прекрояване на текста. Специално обръщаме внимание на първите страници, където Паисий посочва, че „от целия славянски род най-славни са били българите“ или частта „За славянските учители“, в която отбелязва как „българите от всички славянски народи първи приели православието…“.
За написването на „История славянобългарска“ Пайсий Хилендарски използва повече от 20 различни извори, като се смята, че поне още 12 са използвани по косвен начин. Сред тях личат трудовете на Цезар Бароний, Христофор Жефарович, Павел Ритер Витезович, латински, гръцки и немски истории, многобройни жития и др.
Един от основните източници на Паисий е Мавро Орбини и руският препис на съчинението му „Царството на славяните“. Любителите на конспиративни теории вероятно ще изкажат хипотезата, че хилендарският монах е станал жертва на руската пропаганда, прокарвана от Петър Велики и Екатерина Велика. Книгата обаче е отпечатана за първи път през 1601 г., а нейното оригинално название е „Il Regno de gli Slavi“. По това време Русия се намира в т.нар. Смутни времена, което навява на мисълта, че за цар Борис Годунов първостепенна задача е как да измъкне държава си от трудното ѝ положение, а не да фалшифицира исторически извор, който да се използва за целите на външната политика след повече от век и половина.
Според едно друго твърдение на тази теза, самият откривател на оригинала проф. Йордан Иванов пише, че всъщност името е „История славнобългарска“. В нейното издание от 1914 година обаче никъде в текста на учения не се долавя и намек за нещо подобно. Трудът на проф. Иванов е достъпен в библиотеките и всеки читател може сам да се убеди какво е и какво не е написал той. Нещо повече – още през 1893 година текстът е издаден от печатницата на П. Х. Панайотов във Велико Търново с предговор на учителя в местната държавна реална гимназия „Св. Кирил“ Моско Москов и отново няма и следа от „славнобългарска“.
Тук е уместно да напомним, че новото издание на Паисиевата история е реализирано в сътрудничество с Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ и Зографската света обител – две институции, които едва ли биха заложили авторитета си, за да се заемат с труд, в чиято стойност и ценност не са сигурни. Нито един реномиран историк или представител на научната общност не защитава лансираната теза за „История славнобългарска“. Тя се разпространява основно в социалните мрежи и лични блогове и досега никой не е благоволил да я защити на високо академично ниво.
Това не е случайно. „Славнобългарските“ аргументи не просто не намират научна основа – те дори не помагат да се гордеем с родната история, а вместо това я превръщат в елемент от криворазбрани политически диспути.
От своя страна читателите, които вече са имали възможност да се запознаят с фототипните издания на „Рибния буквар“ на Петър Берон и „Писмата на Левски“, могат да са убедени в качеството и на „История славянобългарска“. Нещо повече, издателската ни програма от години включва „възраждането“ на подобни обществено значими трудове, като основната цел е те да бъдат реализирани без какъвто и да е компромис – било то научен или естетичен.
Накрая, позволете ни да завършим с думите на ас. д-р Димитър Пеев, преподавател в катедра „Кирилометодиевистика“ в Софийския университет и автор на превода на текста на новобългарски:
„Един народ, който сам пише за себе си, е славен, не когато сам пледира за това, а когато се държи зряло спрямо себе си, близките си, околните и света. Зрелостта се състои в това да можеш да се обърнеш назад и да кажеш „да, ние сме славяни и в това няма нищо недостойно или лошо“, „освен славяни ние сме и българи“, „ние сме по-различни от другите славяни и това ни прави българи, в което е нашата уникалност“, „ние сме такива, каквито сме, имали сме и славни моменти, имали сме и моменти на несгоди, тъга и смирение, но те не ни правят по-малко ценни“. Именно за това пледира и отец Паисий, и докато не надрастнем този си комплекс за малоценност – да виним другите за неудачите и да се хвалим безогледно за успехите си, няма как да бъдем интелектуално независими, а това ще рече свободни…“
