Написването на „История славянобългарска“ – събитието, което промени хода на българската история

1
15146
Паисий Хилендарски
Паисий Хилендарски

Сведенията за живота на автора на „История славянобългарска” Паисий Хилендарски са откъслечни и непълни. За негово родно място претендират няколко селища, но днес се приема, че е роден в Банско през 1722 г. Известно е, че през 1745 г. Паисий се установява в Света гора. В атонските манастири отчетливо проникват новите идеи на Просвещението, като сред монашеските братства се разпалва чувството за национално самоопределение. Наред с думите „православен“ и „християнин“ започват все по-често да се чуват и „елин“, „сърбин“, „влах“, а това води до засилен интерес към собственото минало и сравняването му с миналото на другите. Попаднал в такава обстановка, Паисий не остава встрани от духа на времето, но забелязва, че българите изостават в сравнение с другите. По собствените му думи: „Разяждаше ме постепенно ревност и жалост за моя български род, че няма наедно събрана история за преславните деяния от първите времена на нашия род, светци и царе. Така и много пъти сърбите и гърците ни укоряваха, че нямаме своя история.”

Като пътуващ монах, събиращ дарения за Хилендарския манастир той обикаля села и градове и отбелязва многобройни свидетелства за историята на българите. Такава намира и в богатите библиотеки на самите атонски манастири. През 1761 г. хилендарското братство го изпраща в Сремски Карловци, по това време в Хабсбургската империя. В този център на православието Паисий се запознава с руското издание на съчинението на дубровнишкия абат Мавро Орбини. Последният е посветил своя труд на историята на южнославянските народи и от него Паисий научава много неизвестни факти за миналото на българите. Когато се завръща в Света гора, Паисий обобщава наученото в Сремски Карловци с вече събраната от него информация. Той познава житията на много български светци, царски грамоти, съчинения на патриарх Евтимий, както и „Стематографията” на Христофор Жефарович. Силно влияние върху възгледите на Паисий оказват руският превод на книгата на Цезар Бароний и спомената история на Мавро Орбини.

Поради възникнали дрязги в Хилендарското братство, Паисий се премества в Зографския манастир, където завършва през 1762 г. своята „История славянобългарска”.

Той напълно съзнава сложността на предприетото книжовно начинание: „Не съм учил никак нито граматика, нито светски науки, но за простите българи просто и написах. Не се стараех според граматиката да нареждам речите и да намествам думите, но да събера заедно тая историйца.” Зад тази непресторена изповед се крие желанието на хилендарския монах да доближи текста си до максимален брой читатели. Затова и той използва не архаичния език, на който все още се пише по онова време, а говоримия. Поради това и „История славянобългарска” поставя началото на новобългарската книжнина.

Зографски манастир
Зографски манастир

„История славянобългарска” не е голяма по обем, но не това е важното. Нито това, че Паисий е допуснал много фактологически грешки и че целенасочено е подбирал само славни факти от българското минало. По-значимото е, че книжката е преломен момент в нашата история. От завладяването на България от османците, в продължение на близо три века и половина в българската книжнина няма друго писмено наследство, изиграло толкова важна роля за духовната еманципация на българския народ.

На смазаните от ежедневна борба за оцеляване хора, Паисий показва нещо ново, нещо непознато: „От целия славянски род най-славни са били българите, първо те са се нарекли царе, първо те са имали патриарх, първо те са се кръстили, най-много земя те завладели. Така от целия славянски род били най-силни и най-почитани и първите славянски светци просияли от българския род и език…”

Време за книги! Безплатна доставка за всяка поръчка.

КЪМ МАГАЗИНА

Пред очите на читателите възкръсват велики ханове и царе. Страница след страница е показано героичното минало на древните българи. Богатствата и мощта на българската държава поразяват въображението на тогавашните българи. Споменът за славното минало няма как да не навежда на мисълта за нерадостното настояще, но вдъхва кураж и вяра за също толкова славно бъдеще.

При това Паисий е първият автор, който очертава българската етническа територия – Мизия, Тракия, Македония и Поморавието.

Никъде в своята творба хилендарският монах не призовава директно към бунт. Но по пътя на внушенията той събужда съзнанието за принадлежност към една общност със своя богата история и култура, със свое заслужено място сред народите на света. Емоционалният разказ не оставя читателите му равнодушни към съдбата на своя народ. Историята запалва искрата на българското самочувствие и пробужда патриотизма. Това предопределя и успеха на „История славянобългарска”. През XIX в. тя става много популярна в условията на набиращото скорост просветно движение и разгаряща се църковна борба с Цариградската патриаршия. Именно тогава паисиевите редове придобиват нова острота и значение на една осъзната национална програма. Многобройните преписи на „История славянобългарска”, разпространявани дори след Освобождението на България, са най-яркото доказателство за нейния магнетизъм. Днес са познати над 60 преписа, като преписвачите са ги допълвали, преправяли, илюстрирали или добавяли свои коментари. Въз основа на Паисиевата история през 1844 г. Христаки Павлович отпечатва „Царственик или история болгарская”, останал за десетилетия основен учебник по история.

Рилска преправка на „История славянобългарска" (Рилски манастир, 1825)
Рилска преправка на „История славянобългарска“ (Рилски манастир, 1825)

Почти нищо не е известно за това, как се развива животът на Паисий след 1762 г. Известно е само, че той се завръща в Хилендарския манастир и става негов проигумен. Дори годината на смъртта му дълго време е спорна. Смята се, че Паисий е починал през 1773 г. в днешния Асеновград.

„История славянобългарска” е символичното преминаване на българите от епохата на Средновековието към Новото време. Така в тази малка по обем, но голяма по значение книжка, атонският монах за първи път формулирал задачата, стояща пред българския народ – националното пробуждане.

BULGARIANHISTORY.SHOP винаги ще ви предложи нещо ново и вълнуващо.

Изтеглете сега приложението ни и пазарувайте бързо, лесно и сигурно.

Защо не се абонирате за нашия бюлетин?

Хареса ли ви статията?

Написването на „История славянобългарска“ – събитието, което промени хода на българската история
4.5 от общо 171 глас(а)
Българска история
„Българска история” работи в посока опресняване на историческата памет, засилване на националната гордост, възраждане на забравени личности и епизоди от близкото и далечно минало. Екипът ни е убеден, че историята трябва да се разглежда като стабилна основа за изграждане на национално самосъзнание, което е от изключителна важност за просперитета на един народ.

1 коментар

  1. Защо История Славнобъларска се нарича История Славянобългарска, при положение, че в нея пише :
    „Славнобългарска история за българския народ, царе и светии
    и за всички български деяния и събития събра и нареди Паисий
    йеромонах, който живееше в Света гора Атонска и беше дошъл там
    от Самоковската епархия в 1745 година, а събра тая история в 1762
    година за полза на българския род.
    „Внимавайте вие, читатели и слушатели, роде български, които
    обичате и имате присърце своя род и своето българско отечество и
    желаете да разберете и знаете известното за своя български род и за
    вашите бащи, прадеди и царе, патриарси и светии как изпърво са
    живели и прекарвали. За нас е потребно и полезно да знаете
    известното за делата на вашите бащи, както знаят всички други
    племена и народи своя род и език, имат история и всеки грамотен от
    тях знае, разказва и се гордее със своя род и език.”
    В тази история се пише за български царе, българския род и „неразумния юрод“ се срами да се нарича българин, а не славянобългарин. Преписването на историята, без да се усъмниш и провериш източниците не те прави историк

Отговор