Християнизацията на българите мюсюлмани по време на Балканските войни

В българската историография темата за християнизацията на българите мюсюлмани (помаците) по време на Балканските войни (1912 – 1913) се оказва неглижирана и пренебрегвана. Тя заема периферно място в българската историческа наука както в периода след 1919 г., така и в този след 9 септември 1944 г. Темата в Народна република България е строго дирижирана от държавата и партията, които я използват в употреба на собствените си цели и политики с оглед „Възродителният процес“ и неговото отражение върху българите мюсюлмани в този период.

Основният акцент на настоящата работа ще е съсредоточен главно върху събитията на насилствената християнизация на българите мюсюлмани – начините на покръстване, особеностите и спецификите на кръщението, насилието и неговото отражение върху тях. И не на последно място участието на българската държава и Българската православна църква в това събитие.

 

Общи характеристики (религия, език и поселения на българите мюсюлмани)

Българите мюсюлмани, известни още и като помаци или българи мохамедани, са българи, приели за своя религия исляма. Това е и основната разлика между българите християни и българите мюсюлмани – вторите вероятно се чувстват част от българската държава след Освобождението, но след събитията от 1912 – 1913 г. Османската империя успява да приюти голям брой пострадали семейства. По този начин една не малка част от българите мюсюлмани никога не се завръщат в своите села и домове.

Нравите и обществените настроения в онзи период обаче не са такива, каквито са днес. Тогава националната принадлежност се определя  от вярата, тоест православието е фундаментът на българската националност – една нация, една религия и една държава. Поради това схващане Българската православна църква, а и българската държава след 1878 г., не проявява нужното внимание и отношение към българите мюсюлмани в Родопите по отношение на тяхната интеграция към българската нация, без това да се отразява на техните религиозни убеждения. Въпреки това, до 1912 г. има редки случаи на доброволно преминаване към християнската религия, но това по-скоро са единични примери, а не тенденция, която открито може да се проследи.

Териториите, които населяват българите мюсюлмани в онзи период, са Родопите, Беломорска Тракия и някои части на Македония. В науката и до днес се спори кои са основните причини, поради които това население точно в тези региони приема исляма за своя религия – дали става въпрос за насилствена ислямизация, или за ислямизация по икономически или социални причини. В българската историография подробно е писано по тези теми, поради което няма да се спирам на тях, но ще отбележа само, че в периода от 1878 до 1912 г. българската държава и Българската православна църква са незаинтересовани от положението на тези хора, те ги смятат за чужди, за проводник на интересите на други сили (държави), което постепенно води до отблъскването на българите мюсюлмани от българската държава и поддаването им на чужди внушения. Едва през 1912 г. Българската православна църква ще се замисли за тези хора, но отношението ѝ няма да е по-различно от отношението в периода 1878 – 1912 г. – ще ги смята за чужди, за проводник на османската политика и ще постъпва с тях като с врагове, както са постъпвали османците в ранния период на установяването и усядането си на Балканите към християнското население. Тоест българската държава и БПЦ ще се превърнат именно в онова, в което до този момент са обвинявали, че е била Османската империя, а именно насилници.

 

Началото

Още при самото изчитане на манифеста на цар Фердинанд от 5 октомври 1912 г. за включването на България в Балканската война става ясно, че тази война няма да бъде обикновена за българската държава. Той е изпълнен с възторжени християнски чувства и религиозна лексика като благодат; християни; едноверци и свещен дълг, но никъде в него не се споменава и думичка за българите мюсюлмани, които наброяват около 300 000, в Южните Родопи, Беломорска Тракия, Македония и „Тъмръшкия клин“. По този начин се внушава на българското общество, че не става дума за една обикновена война между двама обикновени противници, а напротив – става дума за война на религии, в която война кръстът е срещу полумесеца, но и в която първият трябва да победи последния. Още в самото начало на военните действия основният орган на Българската православна църква – „Църковен вестник“, възприема тези мотиви и изгражда един медийно-публицистичен образ на войната като кръстоносен поход на обикновеното християнско балканско войнство за освобождение на поробените християни и поруганите християнски светини от иноверците мюсюлмани. С тези мотиви Българската православна църква се включва и в двете войни. Освен това, през цялото време среща одобрението на царя и на министър-председателя Гешов. Същевременно получава съдействие от местните структури в завладените градове и села – на местните свещеници, учители и на местната полиция и стража. Също така свещениците на БПЦ в новите територии често са съпроводени от чети на ВМОРО, които „помагат“ на българите мюсюлмани „лесно“ да вземат решение за промяна на вярата си.

Подготовка и организация

В хода на бойните действия са регистрирани и първите случаи на масово християнизиране на българи мюсюлмани. Това се случва почти веднага с установяването на българското военно-административно управление в окупираните територии, което заменя османската административна система. По време на този период главните действащи лица по процеса на обръщане на вярата на българите мюсюлмани са военните свещеници и местният екзархийски клир. Те действат под пълната подкрепа и съдействие на четническите формирования на ВМОРО в окупираните райони.

В края на декември 1912 г. Светият синод на Българската православна църква подготвя и изпраща през януари 1913 г. специални органи, които биват натоварени със задачата да контролират, ръководят и осъществяват дейността по покръстването на българите мюсюлмани. Това са т. нар. „духовни мисии“, които БПЦ изпраща в новите територии, начело на които са поставени видни епископи от вътрешността на страната. Изпратени са и не малък брой свещенослужители с нисък ранг, които имат за цел да помагат за по-бързото християнизиране на местното население в горепосочените райони.

Първите мисии, които изпраща БПЦ, са две, но впоследствие те се разрастват. Първата мисия обхваща Беломорието и Южните Родопи, а втората – Неврокопско. За ръководител на Беломоро-Родопската мисия е избран Драговитийският епископ Йосиф, който бива подпомогнат от седем клирици и един църковен певец. След няколко месечна служба по неясни обстоятелства Йосиф излиза в отпуск под предтекст, че има здравословни проблеми, и на негово място е избран Левкийският епископ Варлаам. Начело на Неврокопската мисия е поставен бившият скопски митрополит Теодосий. И при него духовниците, които трябва да вършат „черната работа“, са шест, както при първата мисия. Според проф. д-р Светлозар Елдъров митрополит Теодосий разполага с най-подготвените свещенослужители на Българската православна църква – една част от тях са преподаватели в Софийската духовна семинария, а друга – в Свещеническото училище в Бачковския манастир. Третата мисия, която се създава по-късно, обхваща старите предели на страната – Северните Родопи, начело с Пловдивския митрополит Максим и свещенослужители от неговата епархия. В останалите територии, в които действа българската армия – Одринския вилает, Солунския и Серския санджак, акцията по покръстването е поверена на местните църковни екзархийски власти. Въпреки че по това време в Българската православна църква има недостиг на свещеници, за акцията по покръстването са мобилизирани значителен брой свещенослужители в различните мисии, като през март 1913 г. броят им достига 100 души.

Доброволно покръстване

Невъзможно е, когато се разглежда покръстването на българите мюсюлмани по време на Балканските войни, да не се отбележи и фактът, че съществува и доброволна смяна на религията. Затова служат някои социално-икономически и административни мерки в новозавоюваните райони, които имат за цел да подпомогнат местното население, но с користна цел – конверсия. Също така се отпускат парични помощи на завареното население, но отново те са с оглед предразполагането му към преминаването в лоното на християнството. Има няколко примера за доброволно преминаване – такива са Братя Хъкови от Даръдере и Минка Одаджийска от с. Арда, но броят на българите мюсюлмани, които доброволно приемат християнската религия, е незначителен на фона на тези, които я приемат насилствено. Според Владимир Арденски не може да се говори за силно движение сред българите мюсюлмани за доброволно връщане към старата религия, тоест християнството. Той изброява няколко фактора, поради които това не се случва:

1. Минало е много време от приемането на новата религия – исляма, поради тази причина за голяма част от това население тя е водеща и е част от нейния живот, бит и култура. Освен това, тя се е предала през поколенията, което значи, че през 1912 г. имаме няколко поколения, които са възпитани в принципите на Корана.

2. Голяма част от това население е неграмотно, като статистиката от 1905 г. показва, че само 2,20% от българите мюсюлмани в България са грамотни. От тези данни може да се затвърди първото схващане, че за тях религията е основната „пътеводна светлина“ в живота, тя им дава основните правила, по нея се водят млади и стари.

3. Арденски поставя резонния въпрос – ако българите мюсюлмани са искали да приемат доброволно християнството, са могли да го направят още след Освобождението, а не да чакат 35 години. С тези аргументи тезата за масовата доброволна християнизация издиша и е много трудно да се защити подобно становище, като се вземе и фактът, че документите показват именно обратното – масова насилствена християнизация.

„Отпред с кръст, отзад – с щикове“

Насилственото покръстване на българите мюсюлмани, както стана ясно, започва веднага с напредването на българската армия в новите територии. Тук е редно да отбележа, че има няколко вида насилствено покръстване – единият вид е на депортираното население във вътрешността на страната, а другият е на завареното местно население. И в двата случая представителите на Българската православна църква са съпроводени от не малък брой представители на местните полицейски власти, жандарми и четници от ВМОРО и ВМОК. Всички тези репресивни спомагателни средства са предвидени, ако някой откаже да приеме новата вяра. Както ще стане ясно, се използва сила, на която дори и най-силният мъж трудно би издържал. Също така около „кръщавката“ на българите мюсюлмани има редица неканонични практики, с които фактически се уронва престижът на БПЦ, но и самото кръщение се счита за недействително и нелегитимно от някои автори по този въпрос. И не на последно място условията, в които се случва всичко това, са крайно неблагоприятни, то е съпроводено с крайни и дори на моменти чудовищни средства, но и без абсолютно никаква подготовка от страна на българската държава и на Българската православна църква по тези места. Няколко десетилетия по-късно, през 1934 г., Българската православна църква на закрито заседание на Светия синод, ще заяви, че тази акция по насилственото обръщане на българите мюсюлмани в християнската религия ще остане завинаги като черно петно върху Светата българска църква.

След окончателното завладяване на Родопите и Беломорието и установяването на българската власт в тези региони всички мъже мюсюлмани (включително българи мюсюлмани), които са годни да носят оръжие, са депортирани в старите предели на страната – Пловдив, Враца, Плевен и Шумен. Те са настанени във военнопленнически лагери. Всъщност само една малка част от тези хора са в истинския смисъл на думата военнопленници – бивши военнослужещи от османската армия, пленени в хода на бойните действия. Другата по-голяма група според проф. д-р Светлозар Елдъров са т.нар. „пленници – невоенни“, които преди това не са били военно мобилизирани. В рапорта от 2 март 1913 г. пашмаклийският околийски началник Попов пише до министъра на вътрешните работи: „При това ви донасям господин Министре, че болшинството пленници не са заловени като войници, а се вземат от селата“. Тази мярка за депортацията на една част от българите мюсюлмани, но също така сред тях има и турци, се прилага към това население с превантивна цел, а именно да се гарантира безпроблемното управление на въпросните области, в които се установява българска власт. Голяма част от българите мюсюлмани във военнопленническите лагери приемат „доброволно“ християнството, за да избегнат физическия тормоз, който вероятно е бил повсеместен – все пак е време на война.

Масовото християнизиране на българите мюсюлмани се случва на терен – в новозавладените земи. Тук се наблюдава и най-голямо насилие срещу местните хора от страна на БПЦ, четите на ВМОРО и ВМОК, но и на местните свещеници, полицаи и стражари. От края на 1912 г. до лятото на 1913 г. са покръстени стотици населени места – села, махали, колиби, в Родопите, Западна Тракия и Македония. Според различни данни между 150 000 и 200 000 души биват покръстени в тези области.

Насилието и принудата спрямо българите мюсюлмани са документирани от десетки съвременници на тези събития. Братът на Стою Шишков – Христо, учител, свидетелства за насилствено християнизиране на българи мюсюлмани в околностите на Пашмакли (Смолян): „Снощи пак събраха в минарето на Влаховската джамия и им предложиха (на местните българи мюсюлмани, бел. ред.) да се покръстят. Иначе, ще бъдат изтезавани. Подобно нещо е направено и в Пашмаклъ. Дали тази мярка е навреме, бъдещето ще покаже. Според мен е прибързана“. В хода на тези събития зачестяват и сигналите за съборени джамии и за свещеници, които се движат навсякъде с опълченци, четници, стражи или други въоръжени лица. Подобни случаи са регистрирани в Даръдеренско, където действа четата на Таньо (Тане) войвода, също и в Неврокопско, където действа четата на Хаджи Мървак – в селата Жижево, Вълкосел, Црънча и Абланица. За подобни събития свидетелства синодалният секретар Стефан Костов, след като се среща с военния губернатор на град Серес ген. Вълков: „Покрай печални някои случаи и произшествия, в които сочат замесени високи църковни сановници, отбелязаха ни и следните установени факти 1. Неврокопското село Джиджево (Жижево) било покръстено преди Коледа. След малко отишла там чета, придружена от един свещеник и предложила на новите християни да си откупят старата вяра. Така и станало: четата получила 452 лири и си отишла и помаците добили позволение да се повърнат в мусулманството. Малко след това избухва бунт последствие тая мерзка търговия и двете села биват опожарени и населението наказани“. Най-красноречиви свидетелства дава един от малкото защитници на българите мюсюлмани през този период д-р Георги Чичовски, който е родом от Чепеларе. В своите „Лични бележки и преживелици“ дава следния разказ „Свещеници, придружени от опълченци и бандата на Таньо Николов, кръстосваха селата на българите мохамедани…Отначало, за да се създаде психологическа подготовка и сигурна предпоставка, българите мохамедани се лишиха от покровителството на българските власти…Всеки може във всяко време да влезе в домовете им и да се гаври с тях. Пияни и декласирани личности, например в Чепеларе, отиваха в българомохамеданските жилища и искаха да ги поят, да ги хранят, посягаха на челядта им, без да вземат мерки против тези издевателства. Полицейските и административните власти на правените оплаквания и молби за защита се правеха, че не виждат, вдигаха рамене или открито им сочеха пътя на покръщаването“. По-нататък д-р Чичовски разказва как властите са принудили най-влиятелния българин мюсюлманин в Чепеларе да се покръсти. Става въпрос за Адил Дружов, който бива смазан от бой с прикладите на пушките (най-вероятно на четниците), след това му чупят ръцете, за да каже накрая: „Ще се покръстя, викайте попа“.

„Кръщавката“ често пъти, както беше отбелязано вече, е неканонична и спорна от днешна гледна точка, но и от тогавашна. В голям брой от случаите кръщенетата се извършват масово за цялото село. Хората се събират на мегдана (в не малък брой от случите са изкарвани насила и се поръсват със светена вода. Тук идва първият проблем от гледна точка на каноните на БПЦ, тъй като Светото кръщение се извършва чрез потапяне, а не чрез обливане, което автоматично го превръща в недействително. След обливането/поръсването със светена вода се целува кръста и се отхапва парче свинско месо, което има силно символно значение – отказ от исляма. При приключването на първия етап от кръщението се преминава към втория – мъжете заменят фесовете с шапки, а жените свалят фереджетата и се забраждат. Ритуалът приключва след приемане на християнски имена от новопокръстените. В повечето случаи свещеникът е този, който дава новото име на покръстения, често без дори да се допита до неговото лично желание. Любопитно е, че в не малък брой от случаите новите имена нямат никаква връзка със старите. Например Ахмед става Кирил, Шабан – Иван, Асен – Никола, Фатма/Фатме – Мария (тук има някакъв резон, тъй като в някои райони образът на Богородица се преплита с дъщерята на Пророка, което явно е било известно на свещениците в тези райони). Голямата разлика между старото и новото име се дължи също така и на обстоятелството, че новопокръстеният по традиция получава името на кръстника си –  в този случай е попът, който е християнин, а той логично носи името на някой от християнските светци. Поради тази причина голяма част от покръстените са с едни от най-известните имена на християнски светци – Георги, Иван, Димитър, Михаил, Никола, Васил и други. Съществуват и някои скандални случаи, в които кръщавката се извършва, след като свещениците са използвали алкохол, за да убедят несъгласния да приеме новата религия.

Не са редки и случаите, в които местното население не желае да излезе на мегдана и да се покръсти – то бива изкарано насила с помощта на чети или местната полиция и кръщавано. Някои българи мюсюлмани стигат и до отнемане на собствения си живот и живота на своите близки, за да запазят честта и религията си. Такъв избор прави Сюлейман Богутлиев от Савтъще – съсича с брадва жена си и двете си деца, след което отнема и собствения си живот. Подобно на Сюлейман Мутьо Странжата от Чурен по време на „кръщавката“ е арестуван и бит под предлог, че трябва да каже за наличието на някакво оръжие. След като разбира, че целта не е оръжие, а да бъде покръстен, Мутьо моли да бъде пуснат, за да отиде и да се подготви в дома си. На сутринта намират него обесен на портата, а жена му и децата заклани. Има и случаи, в които изборът е труден. Ракитовец от рода Вълковите за малко не натиква в нажежена пещ семейството си, но щом вижда пламъците, се отказва – „Няма как, ще отиваме да ни кръщават“. Това е само една малка част от общата картина, която в никакъв случай не е идилична или красива. Има не малък брой българи мюсюлмани, които със своите семейства бягат в горите и планините, има такива, които емигрират към Драма, Ксанти и Кавала – само и само да не си дадат вярата.

Краят

Постепенно след започването на Междусъюзническата война на 16 юни 1913 г. стартират опитите на масова съпротива срещу българските власти. Трябва да се каже, че още в началото на „Кръстилката“ има надигания сред местното население, но то е твърде слабо. Включването на Османската империя на 30 юни 1913 г. във войната срещу България засилва антагонистичните чувства на „новопросветените“. Още на 30 юни Първи пехотен Софийски полк, който е изпратен в Неврокоп за прикритие срещу гръцката армия, се натъква на въстанало мюсюлманско население в региона (вероятно се има предвид българи мюсюлмани, които са приели отново старата си вяра). В този период се наблюдава и масово връщане към исляма от хора, които предишните месеци са променили вярата си. През това време Османската империя играе главна роля в подстрекаването и активизирането на мюсюлманите (в това число и на българи мюсюлмани, но и на турското население) срещу българската войска и българската политическа власт. Положението между българите мюсюлмани и българите християни се отежнява с всеки изминал месец от Втората балканска война. В тази война монетата се обръща и вторите зверстват над първите. Най-сериозно са засегнати тези българи мюсюлмани, които в хода на Първата балканска война са приели християнството – те стават основна мишена на онези, които поради една или друга причина са избегнали „Кръщавката“.

България приключва Втората балканска война с пълен разгром – военен, политически, но и човешки. На 16 септември 1913 г. в Цариград е подписан мирен договор с Османската империя. Важното в този договор, което засяга новопокръстените, е член 8, който изрично гарантира вероизповедните свободи на мюсюлманите в България. Така фактически се слага окончателен край на акцията по покръстването. След 12 юни 1914 г. Светият синод решава да не се обръща повече за съдействие към българските власти и въобще да не повдига въпроса за покръстването на българите мюсюлмани, който той самият смята за напълно приключил.

 

***

Насилствената християнизация на българите мюсюлмани в периода на Балканските войни води до силното маргинализиране и отчуждаване на това религиозно малцинство от българската държава. В следващите няколко години то отново ще приеме исляма, но освен религиозно, то и национално ще се ориентира към нашите съседи – било Османската империя, било Гърция или Сърбия. Фактите са красноречиви – българската държава и Българската православна църква се провалят главоломно в идеята си да „интегрират“, и то по насилствен начин, българите мюсюлмани. „Християнският кръстоносен поход“ търпи провал в моралния и човешкия смисъл. С действията си двата ръководни фактора за тази акция стъпват на равна нога с действията на „поробителите“ в отминалата епоха. Въпреки опитите за скриване на „Кръщавката“ от международните фактори, Великобритания, Франция и други държави от Европа научават. Това още повече ни дискредитира пред европейското общество, но и още един път показва, че нравите на Балканите са съвсем различни от тези в Западна Европа, и че трудно бихме могли да избягаме от собствената си същност.

БИБЛИОГРАФИЯ

Арденски, Вл. Загаснали огнища. Изселнически процеси сред българите мохамедани в периода 1878 – 1944 г. София, Изд. „Ваньо Недков“, 2005.

Елдъров, Св. Православието на война. Българската православна църква и войните на България 1877 – 1945 г. София, Военно издателство, 2004.

От Сан Стефано до Париж (1878 – 1947 г.). Най-важните договори за България. Състав, предг. и библ.  Ц. В. Билярски. София, Изд. „Анико“, 2009.

Стоянова, Пл. Покръстването на българите мюсюлмани. / АНАМНЕЗА, Год. I, 2006, кн. 3, с. 1 – 11.

Ялъмов, И. История на турската общност в България. София, Изд. „Илинда-Евтимов“, 2002.

Благоева, Ев. За имената и преименуванията на българите мюсюлмани (1912 – 2000). < https://www.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/discussion/bulgaria/1826–––1912-2000- >, (посетен на 30.10.2022 г.).

Елдъров, Св. Българската православна църква и българите мюсюлмани 1878 – 1944 г. < http://harrybg.blogspot.com/2007/09/1878-1944.html>, (посетен на 25.11.2022 г.).

Автор: Илиян Ценев