Модерната понастоящем тема за феминизма и правата на жените далеч не е нещо ново и е занимавала българското общество още преди Освобождението. Дори и малкото защитници на женските искания за достъпно образование, като Петко Р. Славейков, изтъкват на преден план по-скоро рационални причини за него като подпомагане възпитанието на децата. Единствен Любен Каравелов посочва като причина нуждата от еманципация на жената и поставянето ѝ на равни начала с мъжа, но дълго време неговото мнение няма да се радва на особена популярност.
Макар и през Възраждането девическите училища да са част от цялостния образователен подем, едва през през 1898 г. девическото образование е изравнено с мъжкото като продължителност.
Най-голямата придобивка по отношение на висшето образование е допускането на жени до Висшето училище (бъдещ Софийски университет) през 1901 г., но само като слушатели през 1901 г. По отношение на работните места, в началото на XX век жените получават право да упражняват някои традиционно мъжки професии като адвокатското дело и лекарската практика.
Достъпът им до държавни длъжности обаче е забранен още през 1879 г. от председателя на Народното събрание Петко Каравелов, който е против приемането на две стенографки на работа с аргумента, че с атрактивния си външен вид щели да разсейват народните представители.
Първото изключение от правилото идва през 1909 г., когато две жени са назначени в столичното кметство като чистачки. Също тогава Дирекцията на железниците и Върховният касационен съд назначават по няколко жени за разсилни, а Българска народна банка – няколко чиновнички в ипотечното отделение. Истинският куриоз идва при министъра на вътрешните работи Михаил Такев, открил две места за жени, които да се занимават с разследване на престъпления от представителки на собствения пол.
В такива условия борбата за получаване на избирателни права от дамите се оказва дълъг и продължителен процес. Първите плахи опити този въпрос да бъде повдигнат са направени в основания през 1893 г. в Бургас вестник „Женски свят”. Неговата редакторка обръща внимание на читателките си, че Конституцията на страната не третира различно мъжете и жените граждани. Самото издание обаче само се компрометира, тъй като залага не на политически послания, а на домакински съвети и здравни рецепти, с което сякаш доказва, че към онзи етап грижите за дома са били първостепенни за тогавашните жени.
Първото женско движение, което освен благотворителни и образователни цели си поставя и политически такива, е основаното от учителката Ана Карима през 1897 г. Софийско женско образователно дружество „Съзнание”. Съпругата на един от лидерите на БРСДП Янко Сакъзов се заема сериозно със задачата да осветли проблемa с избирателните права и две години по-късно се появява печатния орган на дружеството – вестник „Женски глас”. Още в уводната статия на първия брой се споменава, че благородните задачи, които стоят на дневен ред пред изданието са „да се вдига умствено жената” и „да се буди съзнанието, че тя е човек, член на обществото, към което тя има задължения.”
Постепенно обаче българските жени, борещи се за равноправие, правилно осъзнават, че единствения начин да се постигнат конкретни резултати е, чрез създаването на единна организация. През юли 1901 г. 27 различни дружества се обединяват в единния Български женски съюз, който бива оглавен от Ана Карима. Ръководни постове в него заемат съпругите на утвърдени политици като социалдемократа Петър Джидров – Мария, водача на демократите Александър Малинов – Юлия, както и тези на социалистите Андрей Конов – Кина и Димитър Благоев – Вела.
Вместо да използват влиянието на своите съпрузи и да се обединят в името на каузата, още от самото начало те се вкопчват в борби на личностна и идеологическа основа, които подриват авторитета на организацията. Деленето на две крила довежда до напускането на социалистките Конова и Благоева през 1903 г. Впоследствие различни леви организации като Социалистическия женски съюз (1914) и Женския социалдемократически съюз (1921) правят опит да се върнат на сцената, но обвързаната с тях идеологизация, според която проблемите на жените могат да бъдат решени само при падане на капитализма, подкопава техните усилия.
Процесът на роене в Българския женски съюз продължава, след като през 1905 г. неговия орган „Женски глас” се премества в Бургас, а редактори там стават наложилите контрола върху организацията Юлия Малинова и Жени Божилова-Патева. Последната се опитва да изтъкне факта, че в условията след Освобождението „ний, българките, сме наредени на едно ниво с умопобърканите, малолетните и тежко-престъпниците, които са лишени от ония граждански и политически права, с които се ползува българският гражданин”. Нейната позиция по придобиването на тези права обаче не е постоянна, като в повечето случаи се ограничава със заключението, че първата стъпка към избирателно право е поставянето на равна основа с мъжете в обществения живот. Година по-късно съюза напуска поставената в изолация Ана Карима, която през 1907 г. започва да издава списание „Родна струя”, а през 1908 г. създава и Съюз на напредничавите жени „Равноправие” с едноименния печатен орган.
След края на Първата световна война поне на думите феминистките заемат по-непримирима позиция, заявявайки, че според приказките на народните представители за постепенно даване на права приличат на тези на възрожденските чорбаджии, които са изчаквали свободата да им бъде дадена „сякаш с милост от падишаха”. Надеждите им за нещо по-добро обаче биват опровергани от министър-председателя Александър Стамболийски, който дава избирателни права на циганите през 1921 г., поради техните заслуги във войната, докато в една изпълнена с ирония и пренебрежение реч две години по-късно заявява, че ще помисли за жените едва когато те вземат участие в трудовата повинност.
Все пак дългогодишната кампания чрез страниците на „Женски глас” дава конкретни резултати, макар те да идват чак през 1937 г. и то в период, когато при липсата на политически партии изборите са по-скоро формалност. Историческият момент е белязан с Наредба-закон за избиране членове за общинските съвети от 18 януари 1937 г. Според клаузите му избирателни права получават всички български поданици – мъже и жени, които са навършили 21 г. За последните се изисква да са били майки от законен брак.
Набелязани са серия от инициативи, събрания и позиви, които целят да информират българката за нейното ново положения, да я запознаят със задачите на общината и да я посъветват внимателно да преценява кандидатурите. Цялата тази кампания е придружена с иронични карикатури по страниците на периодичния печат (вестниците „Зора” и „Утро”), но въпреки това след изборите на страниците на „Женски глас” се изразява задоволство от постигнатото.
Всички жени над 18 години без ограничения получават активно и пасивно избирателно право чак на 15 юни 1945 г., когато това е заложено в новия избирателен закон, наложен от правителството на Отечествения фронт. Тези промени са залегнали в неговата програма от 17 октомври 1944 г. и са потвърдени от Димитровската конституция от 1947 г. По това време обаче Българският женски съюз и всички сходни организации са забранени, поради което те така и не успяват да се възползват напълно от реализирането на техните дългогодишни цели.
