Този материал е част от конкурса ни за авторска статия на тема „Забравените герои“.
Димитър Маринов е роден през 1846 година в село Армалуй Ломско. Още от малък, той губи майка си. Баща му Върбан Мъцанков, поради невъзможност да отгледа детето, го дава в семейството на Марин и Вълкана Бонови – заможни търговци от град Лом.
След осиновяването си е прекръстен на Димитър (кръщелното му име било Петко) и е отгледан с много обич. На 24 април 1854 година той постъпва в ломското училище. Много бързо успява да се справя с всички нива в училище и скоро става „калфа”. В резултат на отличните си успехи баща му Марин му подарява три книги, които оказват много силно влияние върху него. През 1858 година домът им е постигнат от нещастие, след тежко нервно разстройство майка му Вълкана умира. Скоро след смъртта на майка му умира и баба му. Останал без майчината обич, още от малък той пише : „Това ми повлия така силно, щото аз остарех с години и разбрах всичката грозотия на положението в къщата“. Малкият Димитър остава с баща си и дядо си Боно.
По препоръка на даскала Кръстьо Пишурка, Димитър е изпратен да учи в Белградската гимназия. През 1863 година той вече владее свободно гръцки, немски и френски език, но през месец декември е принуден да напусне гимназията и да се върне в родния Лом, за да се заеме със семейния дюкян, поради тежкото заболяване на баща му. На 27 същия месец, баща му е на смъртния си одър.Тогава той казва на Димитър, че не му е истински син, че любимата му и обичаща го майка не му е истинска майка и че след смъртта му той остава без никого, защото е взет храненик. Тези думи дълбоко нараняват неговата душа. Младият Димитър Маринов получава 100 жълтици и скоро същия ден баща му издъхва. Пророческите думи се сбъдват и няколко дни след смъртта на Марин Боновия, Димитър чувства отчуждение от страна на своите роднини, единствено дядо му Боно продължава да твърди, че Митко е тяхно дете, въпреки че истината отдавна се е знаела. Един ден вуйчо му Илия му заявява, че трябва да напусне бащината къща и да си търси място, че той не е никакъв и няма право на наследство. Въпреки, че обичащия му го дядо е наследник, той не е в състояние да го защити заради физическата си и психическа изтощеност. Димитър Маринов трябва да напусне и да тръгне да си търси късмета. За зла беда, посред нощ той е хванат от нощния караул и отведен в конака, където трябва да обясни, защо ходи посред нощ и то без фенер. Той получава пълно разбиране от страна на Исмаил чауш и дори е поканен да пренощува в конака на топло.
Още на другия ден Димитър Маринов тръгва без пукната пара за Света гора. Но сред студения вятър и сняг той се губи из Балкана, където е принуден да нощува до дънера на едно криво дърво. По-късно се буди от звука на преминаващи торлаци. За негов късмет единият от тях е много добър приятел на баща му Петра Падиов. С негова помощ Маринов стига до Рилският манастир, където остава до пролетта. Там, той се запознава с Неофит Рилски , който му става духовен баща. С негова препоръка той отново се заема с учението.
Никола Първанов и Кръстьо Пишурка дават препоръките си на Маринов, за да учи безплатно в Истанбул. От училището му се осигурява храна и квартира, което донякъде решава проблемите му с лошото материално положение. Скоро след това се разболява и е пуснат в безсрочен отпуск въпреки, че лекарите не му дават шанс да оцелее още дълго. В Лом живее при един овчар, който успява да го излекува.
През 1870 година отново заминава за Белград за да продължи образованието си. Първата му задача е да открие българските революционери живеещи там – Панайот Хитов, Ильо Марков и дядо Цеко. През всички години на своето обучение той е отличник, но е принуден да живее много скромно и често да гладува. През 1875 година се връща в Лом и става главен учител.
На следващата година, кипи усилена подготовка за въстание, но този край не е особено подготвен и за това няма никаква съпротива. След разбиването на Ботевата чета, двама четници отиват да търсят помощ в Ломското училище от известния даскал. Той като един истински патриот и родозащитник успява да ги скрие за няколко дни в дома си, след което им урежда превоз през Дунав към Влашко. Четниците обаче са хванати и решават да кажат за укриването им от Димитър Маринов, дори лъжат, че той е създал революционен комитет, на който е секретар. Наклеветен Димитър Маринов е изпратен в томрука, където три дни и три нощи е подложен на глад и мъчение, за да си признае. Виждайки, че няма да изкопчат информация от него, турците го пращат в Ломския затвор и скоро след това го местят във Видинската крепост. Престоят там отново е мъчителен, но не продължава дълго, защото е преместен този път в Русенския затвор. Там отново е разпитван и осъден на три години затвор.
След обявяването на Руско-турската освободителна война Димитър Маринов е освободен на 15 ноември 1877 година от Исмаил чауш и е избран за председател на съдебния съвет и общината. През това време той се жени за дъщерята на вече покойния Кръстьо Пишурка – Виктория.
Но неволите му не свършват с Освобождението. През руското управление окръжен началник на Лом е капитан Нечаев в чиито образ Маринов вижда: „Същински турски бей, но не с чалма, а руска военна униформа”. Маринов не търпи никакви нередности, с което си навлича гнева на Нечаев и по негово нарежда е арестуван за 20 дни във Видин. Скоро след това обаче Нечаев е уволнен, а Маринов освободен.
Димитър Маринов взема дейно участие в изработването на Търновската конституция, след което отново се отдава на учителската професия. През 1893 година е преместен като директор на девическата гимназия в София, а на следващата година става директор на Народната библиотека. След свалянето на Стамболов, той е назначен през 1900 година за директор на мъжката гимназия.
През 1904 той се заема със създаването и ръководеното на Етнографски музей на България. Обикаля села и градове, за да събира експонати за музея. През 1908 година се пенсионира. През следващите години Димитър Маринов се занимава с различни дейности и развива своята журналистична кариера. Изпратен е през 1921 година в Кремиковския манастир като уредник. След смъртта на съпругата му през 1929 година той се оттегля в Рилския манастир и там изживява последните си години. Умира на 10 януари 1940 година на преклонна възраст.
Оставил след себе си огромно творчество, Димитър Маринов се явява основоположник на българската етнография. Неговият най-обемен труд за Северозападна България е списанието „Жива старина” като автор, редактор и издател. Списанието излиза от 1891 до 1914 година, като през този период са издадени общо 7 броя. То публикува различни сведения за народните обичаи, вярвания и суеверия, за възрожденски родове от Северозапада приказки, песни и пословици. Автор е и на други трудове като: „История на българската литература”, „Трите разделения на Полша”, „История на град Лом и Ломска околия”, „Никола Първанов”, „Из спомените ми. Цариград”, „Стефан Стамболов и новейшата ни история”и много други.
Автор:Александър Александров
