Неслучайно Освобождението на България е събитие, определяно като дълго чакано и изстрадано. Не един виден възрожденец е затворен в тъмница, изпратен на заточение и дори убит в борбата си за българското.
Нерядко в историите на революционерите ни се среща едно място, обвито в мистерия, ужас и страх. Диарбекир (на турски Диарбакър) е символ на най-тежкото наказание за будните българи в пределите на Османската империя, които се борят за свободата си в онези тъмни времена. В следващите редове ще Ви представим през спомените на заточеници какво е представлявал Диарбекир и защо малцина са оцелели там.
Диарбекир е град-крепост, разположен на бреговете на река Тигър. Заобиколен е от крепостни стени високи 8 метра, с 82 кули и четири порти, през които са минали много български борци за правда, просвета и свобода. Има 4 порти в римски стил, на които някога имало стража, която сутрин да отваря и вечер да затваря входовете към крепостта. Ако някой закъснеел след 12 часа вечер, оставал да пренощува извън пределите на града.
По този начин местните се предпазвали от нападения и нежелани гости. Повечето жители били кюрди, но в града живеели и хиляди християни-арменци, православни араби и сирийци. Българите установявали с диарбекирските християни приятелски връзки и чрез застъпничеството и гаранциите им някои заточеници получавали смекчен режим и право да живеят и работят.
Мястото е описано от много заточеници като пространство на ужаса, страха и смъртта. Те пътували от българските земи в пределите на империята до югоизточните й части пеш под дъжд, сняг, студ и изгарящо слънце. На вратовете им били окачвани специални вериги, наричани лалета. Вървели оковани по няколко човека, за да няма възможност никой да се откъсне от колоната. Ненужно е да се споменава колко много от заточениците умирали по тежкия път заради липсата на вода и храна.
Един заточеник пише:
Заминахме от Цариград с железата на краката, с лалетата (вериги на вратовете) десет души в един синджир и дванадесет в другия. Дъждът валеше като из котли и тъй тръгнахме из пътя – кал до колене – един пада, друг става… Пътуването ни ставаше от ден на ден по-опасно и по-страшно по причина на тежката зима..
В самия затвор българите били завързвани по двама или във верига по десетима, за да нямат възможност за бягство. Те страдали от множество болести, породени от нищетата, в която живеели, но това не ги спирало да милеят по Отечеството. Опитите за бягство били почти невъзможни, но има случаи, в които българи успяват да избягат и се превръщат в ключови фигури за българското националноосвободително движение.
Един от тези възрожденци е Стоян Заимов, апостол на Врачанския революционен окръг през Априлското въстание, който е сред двадесетина заточеници, които преоблечени като кюрди, араби или увити във фереджета като кадъни, изминават хиляди километри, за да се върнат в Родината. Сред случаите на бягство по-голям интерес поражда това на Атанас Узунов, заместник на Левски, избягал с паспорт на полския инженер емигрант с името Бенковски. Този паспорт попада по-късно в ръцете на Гаврил Хлътев, който приема името Георги Бенковски и с него оставя огромната си следа в историята на България като главен ръководител и герой на Априлското въстание.
В разказа „Мъченик” друг виден деец за свободата на България – Любен Каравелов, пише:
Няма дъждец, няма росица, няма прохладен планински ветрец, няма нищо добро каквото в нашата благословена България. Пече от небето анадолското слънце, пече над главата ти като адски огън и мозъкът на човека ври като в котел, керемидите се пукат и куршумът на джамиите се топи от това сърдито слънце. Нищо тук не весели, нищо не радва, все пустота и ад. А в тоя проклети град турското правителство изпраща най-живите българи…
Именно така наречените от него „най-живи българи”, нерядко високо образовани за времето си, с будно съзнание, пишат много хроники, мемоари, пътеписи и писма докато изстрадват своята прокуда. Именно в пределите на зловещия зандан поп Минчо Кънчев прави записки за едноименната си ръкописна книга „Видрица“. В нея той изказва гореща благодарност на християните в Диарбекир, които подпомагат българските заточеници. Той нарича една местна жена-баба Хампа, омъжена за българина дядо Коста, „майка на българите“.
Отново сред записки на заточеници срещаме турско име, което е пряко преплетено със съдбата на българите. Става въпрос за Мидхад паша, който веднъж на път за Багдад минава през Диарбекир. По негово нареждане българските заточеници са заведени във вилаетския конак. Пашата ги разпитва кой откъде е и колко време е лежал в затвор и заточение. След това заповядва да бъдат освободени някои от тях, за да могат да работят в града. На искането им да се завърнат в България, той отговаря: В България вие сте набелязани и можете да попаднете в по-зло като ви подозират.
Мидхат паша поисква някои от заточениците доброволно да отидат с него в Багдад, където бил назначен за валия. Ние – пише заточеникът хаджи Илия Монев – повторно го помолихме да ни опрости и да ни завърне. Той повторно каза, че не е времето да ни върне засега, като се обърна към кюрд Исмаила (валия на Диарбекир) и каза да ни освободи от затвора, че той е наредил за нас и да ни назначат на работа, за да работим.
Мидхат паша проявява стратегически интерес към дейците на българското освободително движение и се опитва да спечели някои от тях за широката шпионска мрежа, която изгражда като валия на Дунавския вилает през периода от 1864 година до 1868. За това разказва в спомените си образованият българин Васил Манчов, патриот-просветител, поддържал връзки с Раковски, Димитър Миладинов и други видни възрожденски дейци. През есента на 1866 година Мидхат паша го кани във вилаетското управление в Русе.
Той беше сам. Повика ме близо до него и ми каза на ухото: Мене ме викат Мидхат паша. Аз умея да възнаграждавам тия, които ми услужват. Дръж ме в течение на работите, които се вършат в Румъния и в България и бъди уверен, че ще те възнаградя богато.
След това ми поднесе кафе и чубук и на раздяла ми повтори: Името ми е Мидхат паша, аз умея да възнаграждавам. Васил Манчов не се впечатлява от обещаните блага и остава верен на своя идеал. В отговор на отказа му, Мидхат паша нарежда да го арестуват с думите: Тоя даскал, видите ли го? Той нямаше никакъв кабахат, но наказах и него за пример и назидание на свищовските българи.
Този случай е показателен за опитите на османци с власт да подкупват българското население, но по-важното, което разкрива е високия морал и личната саможертва в името на Родината.
Онези избягали заточеници, които успяват да дочакат Освободителната война, се включват в нея като преводачи, пътеводители на руските войски и, разбира се, като опълченци. По силата на Санстефанския договор техните съратници са амнистирани. На 4 април 1878 година поп Минчо Кънчев и поп Димитър отслужват прощална църковна служба в Диарбекир, в църквата „Свети безсребреници Кузма и Дамян“. На тази служба, състояла се само един месец след освобождението на България, присъстват всички български заточеници и представители на всички християнски народности в Диарбекир. За този момент поп Минчо Кънчев казва: Даскал Янко Т. Кочев каза реч на турски език, гдето не видях човек от диарбекирците да не плаче.
Със заупокойна молитва на гробовете на починалите в Диарбекир заточениците за последен път се прекланят пред своите сънародници и тръгват за свободна България. Първите завърнали се са посрещнати с хляб и сол на мястото, което днес е в сърцето на столицата.
