Дервент (днешен Авас) е едно от най-старите и големи села в Беломорска Тракия. Разположено е на средата на пътя между Дедеагач (днешен Александруполис) и родното място на Капитан Петко войвода – Доганхисар (днешен Есими).
Дервентци сравнително леко преживяват разорението на тракийските българи от 1913 година. Загиват едва 20 души. Повечето се спасяват като отпътуват с влак за България, а останалите от селото се укриват в околните гори, докато отминат трагичните събития и пожарищата в Тракия изтлеят. За сметка на това обаче те заемат централно място в унищожителната политика на гърците след 1919 година.
На 27 ноември 1919 година България е принудена да подпише Ньойския договор. Той е част от Версайската мирна система, която слага край на Първата световна война. Договорът от Ньой се оказва Втората ни национална катастрофа. Отнети са ни Беломорието, Кулско, Царибродско, Трънско, Струмишко. Наложени са редица военни ограничения и репарации. Но не това е най-големият ни ужас. Унищожен е националният идеал, а на мнозина българи е отнето правото да умрат там, където са родени.
През октомври 1920 година Съглашението заповядва изтеглянето на българските войски от Западна Тракия. Областта е окупирана от гърците. Започват репресии срещу местните българи. Те са принуждавани да подписват декларации, че признават Гръцката патриаршия и че са гърци. Властите се опитват да ги асимилират насилствено, но срещат силна съпротива. Мечтата им – в Беломорието да няма нито един българин, не може да бъде осъществена с тези средства. Осъзнават, че щом не могат да претопят българите, трябва да ги прогонят. Основният начин това да се случи е като ги интернират по островите в Егейско море, където под натиска на нечовешките условия те да вземат „правилното решение“, тоест да се отправят към България.
Годината е 1923, датата 22 февруари. Дервент е обграден от гръцка войска. Изходите са блокирани, а мъжете – затворени в черквата. На следващия ден 328 семейства или 1478 души са отведени под конвой в Дедеагач. Там преспиват на пристанището. На сутринта отплават за остров Крит и след девет денонощия достигат град Ретимо. Част от тях са настанени в стара римска крепост, а останалите – в местен манастир. Следват три тежки месеца без светлина, топлина и най-важното – храна. За да оцелеят са принудени да ядат избуялата трева. Заради тези лишения измират около 50 души (повечето жени и деца), сред които и първата съпруга на прапрадядо ми Никола Янков Коджаниколов.
ВИЖ ОЩЕ: КНИГАТА „РАЗОРЕНИЕТО НА ТРАКИЙСКИТЕ БЪЛГАРИ“ ОТ ЛЮБОМИР МИЛЕТИЧ
Дервентци не виждат изход от трагичното положение, в което се намират. Взето е решение една делегация, начело с Димо Григоров Шидеров, впоследствие жител на село Орешник, Тополовградско, да отиде при губернатора в град Ханя. Пропътуват около 100 километра, като се движат пеша, за да не бъдат заловени от гръцките власти. Първоначално отиват в Английския червен кръст, където случайно се срещат с председателя му. Въпросната госпожа ги изслушва и дори се разплаква, като й разказват за страданията си. Връчено им е писмо до Международния червен кръст в Ретимо, съгласно което всеки ден на българите трябва да бъде отпускан хляб, а на малките деца – консервирано мляко. След това те се явяват и при губернатора. И той ги подкрепя. Издава заповед, в която задължава околийския началник на Ретимо да дава на българите ежедневно по 2 драхми порцион. Връщайки се, предоставят дължимото на местния управител. Той се ядосва, че те са ходили до по-висши инстанции и иска да ги накаже, като дори ги арестува. Освободени са само заради насъбралото се множество в двора на околийското управление и неговото брожение.
Гърция е задължена от Обществото на народите (ОН) да върне българите в родното им село. След 6-месечно заточение те отново виждат родната земя, но откриват, че в къщите им са се настанили гръцки бежанци от Мала Азия. Реквизирана е земеделската им продукция и са отнети 25 000 глави овце и кози, 2000 глави говеда, крави, волове и биволи, 120 коне, кобили и мулета, 250 камили, 350 магарета, 300 свине, 5200 домашни птици, 820 кошера пчели, волски коли, дървени орала и железни плугове. Прапрадядо ми Никола Коджаниколов е загубил малкото, което е имал – 4 глави говеда и 40 глави овце и кози.
С много трудности и в нова оскъдица прекарват зимата. В периода 1924-25 година са най-големите преселения на дервентци. От заточеници стават едни от последните бежанци, пристигнали в България. Установяват се главно в Харманли, Тополовград, селата Ефрем, Орешец, Орешник. Впоследствие се разселват, като най-масово в селищата на днешните области Кърджали, Хасково, Стара Загора.
На 8 декември 1927 година е сключена българо-гръцката спогодба „Моллов – Кафандарис”, наричана така по имената на подписалите я финансови министри на двете страни – Владимир Моллов и Георгиос Кафандарис. Документът урежда финансовите въпроси по ликвидиране на българските имоти в Гърция и на гръцките в България.
Българската държава трябва да установи бежанците от Беломорието, намиращи се на територията й, и да им изплати необходимите суми, отговарящи на изоставените имоти. Близо 100 години по-късно, след редица перипетии, при повечето това не се случило. Но има надежда. Все пак дедите ни са дали своя дан. Те са устояли на всичко и са останали българи.
Автор: Антон Атанасов
