Възраждането е онази епоха, която връща културата и образованието във всекидневието на българите. Повлияна от общоевропейските процеси, тя помага на българското общество да осъзнае значението на просветата за подобряване на неговата съдба в Османската империя, а като най-активния икономически етнос усвояването на определени науки е ключово за успеха на търговски и културни начинания. Училищното дело от своя страна надмогва килийната система и възприема по-модерни форми.
В онези ранни етапи на Възраждането е необходимо да се проучи опитът в чужбина и начинът, по който тамошните постижения могат да бъдат полезни за българската кауза.
С тази задача се заемат икономически замогнали се хора, които ясно разбират, че техния личен просперитет е невъзможен без всеобщия просперитет. Използвайки своето богатство и влияние, те полагат неимоверни усилия за изпращането на българи в чуждина, където да получат възможно най-доброто образование. Разбира се, най-предпочитаните дестинации са Русия и Западна Европа.
Да дариш безспорно е едно благородно дело. Но да дариш за образование и наука е нещо много по-специално, това означава да отвориш вратите на знанието за онези, които нямат възможност сами да го направят, това е най-яркият пример за проява на хуманизъм и любов към хората. Днес ще ви запознаем с някои от най-изявените дарители през Възраждането, чиито дела оставят незаличима следа във времето.
Иван Николаевич Денкоглу
Иван Денкоглу е български просветител и предприемач, чиято заслуга за просвещението на българите често е незаслужено забравяна. Въпреки незавидното си положение, той успява да натрупва значително състояние като търговец. Денкоглу е пример за това как човек може да надвие проблемите си и да изплува от дъното на социалната стълба до нейните върхове.
Богатството за него не е достатъчно. Разбиращ суровата действителност, в която живеят българите и нуждата от усвояване на практични науки, които да допринесат за тяхната реализация, богатият търговец предприема най-значимото дело в своя живот.
Тъй като една значителна част от дейността на Денкоглу е свързана с Русия, логично погледът на бележития българин се насочва първо натам. Така през 1844 година той учредява стипендия „на вечни времена“ в Московския университет, с която да се издържат млади българи, предимно от родния му край – Софийско.
За тази цел той влага 15 000 рубли асигнации в университетското ковчежничество, с лихвите от които предвидената за стипендиите сума следва да се образува. Нещо повече, според точка 5 от завещанието му към въпросната сума се добавят още 1500 рубли. С лихвите и дивидентите от вложените суми се осигуряват малко над 35 рубли за студент на месец.
Нагледен пример за успеха на този фонд са хората, получили обучение чрез него. Сред тях са известни възрожденци като Никола Михайловски от град Елена (баща на Стоян Михайловски) и Сава Филаретов от Жеравна. Сред първите стипендианти са и Константин Геров от Одрин и Никола Катранов от Свищов.
Щедрият дарител обаче не се задоволява единствено с парични помощи. Напротив, той активно следи българските студенти в Москва и показателно за отношението му към тях е грижата, която проявява за Никола Катранов при неговото заболяване, за което разбираме от Сава Филаретов в забележка към стихотворението му по повод смъртта на Катранов:
„На 1852 година заварих Ник. Катранов в Москва. Поживяхме заедно с него 2 недели. Известният родолюбец господин Денкоглу узна от лекарите, че Катранов е болен от чахотка, зе го с себе си и го заведе у Виена, гдето го гледаха лекаре. Изкуството като не може да му помогне, посъветхваха му да отиде на по-топъл климат във Венеция дано нещо, но и това не помогна.“ Това показва какво означават младите българи в Москва за Денкоглу – в тях той съзира безценни бъдещи ратници за българската кауза.
Освен тази стипендия Денкоглу още приживе влага на името на Ришелевската гимназия в град Одеса 6,250 рубли, от процентите на която сума да се издържа един млад българин, отново с предпочитание към произхождащите от град София. Предполага се, че сумата е вложена малко преди смъртта му, тъй като стипендията е учредена през 1862 година.
От средствата на този фонд се обучават в Ришелевската гимназия софиянците Никола Попов, Димитър П. Николов (книжовник и впоследствие учител в Стара Загора), Христо Филипов, адвокат (преместен в класическата гимназия в Николаев поради излишък натрупан капитал от незаета сума по фонда), Никола К. Стефанов, Веселин Ил. Стефчев, Крум Димитров, Трайко Димитров (автор на биография за живота и делото на Иван Денкоглу).
Освен всичко това има и една друга сума от 10 000 рубли, вложена от Денкоглу в Петербургска банка „за вечни времена“ на името на училищата в София. Софийската община всяка година получава процентите от тази сума.
След смъртта на Денкоглу по стипендията в Москва се обучават Христо Т. Стоянов, делегат от София при избора на първия български екзарх и губернатор на Свищов по време на Руско-турската война, Христо Бимбалов, студент по медицина, Христо Филипов, Захари Стоянов (две години), Васил Градинаров, Тодор Панчев, Боне Лазаров, Трайко Димитров.
Самият Денкоглу няма образование, но въпреки това осъзнава ползите, които една просветена прослойка може да донесе за обществото в бъдеще. Бърз преглед върху неговите стипендианти показва, че надеждите му се оправдават. Този човек е притежавал морални качества, с които малко българи през периода могат да се похвалят.
Васил Априлов
Друг бележит дарител е Васил Априлов, като има сведения за кореспонденция между него и Иван Денкоглу във връзка с откриването на училище в София. Не бива да ни изненадва, че двама меценати на българското просветно дело намират контакт един с друг.
Известен с откриването на първото българско светско училище, Априлов също така дава своя принос за образованието на българи в чужбина. Той учредява стипендии за обучение на ученици и студенти. Сред Априловите стипендианти са възрожденци като Тодор Бурмов, Райчо Каролев, Петър Генчев и Иван Гюзелев, които след завършване на средното и висшето си образование в Одеса и Киев работят в Габрово и реформират училището там така, че през 1872 година то се превръща в първата модерна гимназия по българските земи.
Априлов прави всичко това със съзнанието за нуждата от квалифицирани кадри в българските училища, които следва да се модернизират по примера на габровското, а и за да предпази най-будната част на младежта от все по-агресивната гръцка културна пропаганда.
Още през 1840 година Васил Априлов, Николай Палаузов и Стефан Тошкович се обръщат към граф Михаил С. Воронцов, генерал-губернатор на Новорусийския край, с молба да ходатайства пред императора за позволение „да се приемат на държавна издръжка в одеския лицей двама пристигащи от България юноши, и такова число в семинарията“.
В крайна сметка се стига до отпускане на четири стипендии само за Семинарията. Интересното е, че още преди това Априлов е привлякъл в Одеса, на издръжка на габровски настоятели, петима българи, но именно спечелването на официалната руска подкрепа прави възможно разрастването на броя им, като към стипендиите се присъединяват не само отделни лица, но и организации като Славянския благотворителен комитет и Одеското българско настоятелство. Дългосрочният резултат е появата на български колонии от ученици в различни руски градове.
Сред Априловите стипендианти са и забележителни общественици като Натанаил Охридски и Захари Княжески, вдъхновителите на възрожденската поезия Найден Геров и Добри Чинтулов, създателят на първия български вестник „Български орел“ Иван Богоров, както и знаменитите книжовници Ботьо Петков и Сава Филаретов.
Както личи от множеството инициативи, идеите на Априлов не са просто за единични случаи, те целят създаването на дългосрочна програма за българското просветно дело.
Евлоги и Христо Георгиеви
Прочутите братя също даряват значимо състояние за образователни цели, като заедно с това те подпомагат материално и самите образователни институции.
Методите за издръжка са различни. Понякога те използват завещаните им от родолюбиви българи средства. В писмо на Евлоги Георгиев до брат му Христо например се казва следното: „Зная, че внасяте в Прага на Васил Стоянов помощ. Тя мисля да е от състоянието на покойния Мустаков, няма ли повече, за да се определи и някоя помощ и за Шишкова, който е сега в Прага?“.
Евлоги Георгиев дори лично определя кой негов възпитаник какви науки да изучава, изхождайки от нуждата всеки един от тях да бъде полезен на народа си по максимален и разнообразен начин. Нещо повече, той следи строго и процеса на тяхното обучение и се проявява като непримирим при опити за отклоняване задължението на стипендиантите да се върнат на работа в родината.
Братя Георгиеви имат заслуга и за създаването и укрепването на българското училище в Галац, като Христо купува голяма къща през 1868 година и изразява готовност да я продаде на същата цена на Добродетелната дружина с уговорката да послужи за създаване на българско училище и църква. Той се отказва от възможната печалба и поставя единствено условие в къщата да се настани владиката Панарет Рашев. Впоследствие Евлоги ежегодно подкрепя тези две средища на българите в Румъния.
Като част от Добродетелната дружина двамата братя се превръщат в хората, към които младите българи директно се обръщат за помощ. Така например студентът Иван Михайлов моли Евлоги Георгиев през 1876 година да го подпомогне за довършване образованието му в Женева и отново прочутият карловец отпуска средства на студента К.Помянов за следването му в Табор и Прага.
Като цяло дружината отваря вратите на университетите в Западна Европа и Русия за българските студенти. Във Виена тя издържа няколко българи, сред които Дангов, Козарев, Проданов и Мицов, чийто настойник е Григор Начович. Начович информира редовно дружината за успешните резултати на четиримата и отчита изразходваните средства. Отново на разноски на дружината в Загреб е изпратен през 1873 година Моско Добринов.
Христо Тъпчилещов
По-малко известна е дарителската дейност на възрожденеца Христо Тъпчилещов. Това може би се дължи и на факта, че в много от случаите той действа индиректно, като урежда съдействие за финансова помощ от други лица.
Благодарение на Тъпчилещов образованието си получава Лазар Йовчев, известен като екзарх Йосиф, положил неимоверни усилия за изграждането на църковното и училищно дело в Македония и Одринско.
С усилията на „дядо Христо“, както е известен сред младежите, които подпомага, младият Лазар е приет във френския католически колеж в Бебек и после в Париж, където се обучава в Сорбоната, благодарение на даренията, събрани от калоферските чорбаджии с посредничеството на Тъпчилещов.
Йовчев получава 3000 гроша първоначална сума, а галаталийския еснаф в Цариград отпуска 2000 гроша всяка година отново със съдействието на богатия търговец, който освен това лобира за изплащане на обещаните на Йовчев суми, когато възникват проблеми с тяхното отпускане. Признанието на бъдещия български екзарх личи в писмо до неговия благодетел от 7 февруари 1867 година:
„Вие сте, прочие, някакси като провидението ми. Под грижите на такъв родолюбив и силен покровител, всегда съм мислел, че не ми остава (друго) освен да отправям към небето желания за Вашето благоденствие.“
Освен за Лазар Йовчев парична помощ е отпускана и на Ненчо Хаджикръстев, също обучаващ се в Париж.
Усилията на родения в Калофер възрожденец не спират дотам. В писмо на архимандрит Натанаил Зографски разбираме, че „калугерче от Зографския манастир“ постъпва в караказанското училище на остров Халки и съобщава, че „дядо Христо“ го приема да живее в неговата къща и „показва отечески грижи.“
Както виждаме, усилията на тези дарители и меценати на българското образование се увенчават с успех. Чрез учредените стипендии се образоват някои от най-големите български възрожденци. Разглеждайки историята на тази епоха често сме свикнали да ги възприемаме като част от едно поколение, без да осъзнаваме, че успехът на българското национално възраждане се дължи и на факта, че възрожденци осигуряват образование на бъдещи възрожденци като една непрекъсната нишка и доказват, че ако ние българите си помагаме едни на други, за нас няма невъзможни неща.
