Българското Възраждане е забележително явление в нашата история, характеризирано с непрекъснати и усилени борби на българското население – за независима църква, за просвета и култура, за политическо освобождение. От годините са ни известни множество опити за отхвърляне на чуждата власт – както с мирни средства, така и със силата на оръжието. Личностите и събитията, свързани с тях, са много – кои от кои по-героични. Един такъв феномен на движението на българите за национално освобождение е и Червеноводската чета. Нейната история ще остане забележително събитие, защото въпреки малкия си мащаб и неефективни действия, тя е огледало на смелостта и дързостта на поробения български народ, пример за дързостта, с която той се противопоставя на неправдата, крепен от вярата, че промяната е възможна.
След известен опит, съпроводен с неуспехи, през месец август 1875 година в Букурещ БРЦК отново се събира за подготовка на въстание. Под предводителството на новият неин председател Христо Ботев, комитетските дейци вземат решението през следващия месец септември да се вдигне повсеместно въстание. Според откритата документация на комитета, България е разделена на революционни окръзи, на всеки от който е назначен апостол. Червеноводската чета е плод на усилията на Никола Обретенов и Тома Кърджиев в Русенския край. В Букурещ е решено поради големината на турския гарнизон в Русчук въстание да се вдигне в село Червена вода, където дълги години като учител работи Тома Кърджиев. Русенските въстаници трябва да се присъединят към четата, организирана в Червена вода. Планът е поборниците от Русенско да се обединят с голямата Търновска чета. Въстанието във всички окръзи трябва да избухне едновременно на 16/28 септември.
Организацията на четата е вълнуваща: дъщерята на Баба Тонка – Петрана, заедно с комитетския работник Тодор Чунчулов шият знаме, а Баба Тонка е наставницата. Твърди се, че знамето на четата е извезано със златна сърма, а на тъмнозеления плат заплашително стои лъвът с думите “свобода или смърт”. Чувството за историческа значимост не е пренебрегнато – изписана е и годината – “1875”-та.
Очакването да бъде изпратен войвода на четата от Румъния не се оправдава и комитетските дейци обръщат поглед към българите живеещи в границите на Османската империя. Изборът се пада на един непознат за Русенския комитет и за червеноводските патриоти мъж – Върбан Йорданов – член на Шуменския революционен комитет. Велко Абаджиев, участник в четата, пише в своите спомени:
“В събота на 14 септември подир обед пристигна с трена от Шумен войводата Върбан Юрданов от Шуменски(я) комитет. Той не бе посрещнат от никого по известни съображения. Като търговец на жито той отседна в търговския хан на бай Михо, касиер на комитета, пред когото се легитимирал”.
След като организационната част е приключена, а тактиката уточнена, на 17 септември знамето е осветено в местната църква, а четниците полагат клетва за своите действия: “Заклевам се, че ще се бия и жертвам за Отечеството си”. Там са и Тома Кърджиев, и Велко Абаджиев.
Според плана, при пристигането на куриер от Шумен, четата веднага поема на поход към Балкана. Целта е отрядите да се насочат към центъра на въстанието – Старозагорският край. Първата задача на Червеноводската чета обаче е да достигне до Горна Оряховица.
В последния момент, преди планирания старт на въстанието, на 19-и септември Кърджиев е арестуван по донос на Русенския митрополит Григорий, “че готви бунт против султана”. Задържането на Кърджиев внася смут сред бъдещите четници, но за кратко. Заради надвисналата опасност Никола Обретенов се прехвърля във Влашко. Въпреки първоначалните затруднения на 21 септември четата се събира за път. Неуспехите обаче продължават – вместо очакваните 200 души на учредения ден идват само 20. Четата има следния състав: войвода Върбан Юрданов от Шумен и юнаците от Червена Вода – Мирослав Живков (Маймунския), Георги, Никола и Иван Цончеви (братя), Никола Попмартинов, Христо Юрданов, Тодор Петков, Тодор Пенчов, Мирчо Милев и Продан Николов. Русенците в тая чета са: Велко Абаджиев, Стати Попов, Атанас М. Узунов и Андон Данев. Към тях се присъединяват от село Табачка русенците Петър Хаджи Драганов и Стоян Калчов Маджаров. Въпреки малкия им брой, желанието на четниците е несломимо и те тръгват по начертания път. На 23 септември те достигат село Хюджекьой (Могилино), където се надяват да намерят още последователи, но безуспешно. Четата продължава през полето и горите до село Лефеджии (Бреговица), продължават и несгодите – по време на похода веднъж водачът не се връща повече от денонощие след като отива в близкото село за храна. След като най-после се връща, той носи лоши вести: мостът, по който трябва да минат, е заварден, а и за въстание няма никаква вест. Четниците решават да вървят заедно до с. Широково, където се разпръскват. Войводата и Георги Цончев обаче остават да се укрият в селото и като “утихне” опасността да се прехвърлят в Румъния. Така идва и последната нощ на войводата. Издайникът в лицето на приютилия ги човек не може да устои – дали от страх или за награда, той издава българския патриот.
На следващата сутрин войводата Върбан Юрданов е заловен. Заптиетата заключват ръцете на гърба му и го провождат към Цариград, където да бъде изправен на съд. По пътя натам на войводата му хрумва план как да се измъкне: когато съзират извор пред тях, българинът моли да спре, за да пие вода. Навежда се, а желязната цев на револвера пари под пояса. Заптиетата проявяват несъобразителност и не го претърсват при залавянето му. Когато уж привидно се навежда да пие вода, Върбан Юрданов изважда револвера от пояса си, бързо се обръща и стреля по близкия от стражарите като го поваля моментално. Тогава вижда как ятаганът изсъсква зад врата му. Вижда и озвереното лице на другия. Войводата пада мъртъв на земята и с това се поставя краят на червеноводската чета.
По-късно са заловени и други от четниците, но не след дълго са освободени. Загива само войводата като изкупление за всички. В едно писмо до Никола Обретенов Тома Кърджиев изказва съмнения относно личността на Върбан Юрданов, но със смъртта си войводата доказва обратното: той умира в името на общата, висшата кауза, която обединява всички българи през Възраждането – всенародната свобода на българския народ.
Днес край пътя от Широково за Две Могили се издига паметник на Върбан Юрданов и неговите четници. Червеноводската чета, макар и да не прави нещо значително, повдига духа на народа. Тя е един от ярките примери за бунтовническите настроения сред българите, за непримиримостта им към чуждите владетели. Червеноводската чета показва, че дори и неподготвен и без оръжие, но с желание, народът може да се бори за свободата си.
Автор: Деян Стайков
