Житейският край на легендарния войвода Христо Ботев вече 142 години е забулен в мъгла от неизвестности и недоказани предположения. Остри полемики са се опитвали да извадят през годините истината по този въпрос на светло. Една от тях е и полемиката около неговия боен символ – личната му сабя. Ако трябва да разчетем правилно фактологията, то версиите за истинската сабя, която е държала десницата на войводата в последните му часове, сe преплитат и всяка от тях не без основание почива на реални факти, потвърждавани, отхвърляни или отричани.
Колко саби е имал Христо Ботев от стъпването на Козлодуйския бряг до Вола и коя от тях е последната? В тези три отчаяно решителни дни от 17-ти до 20-ти май 1876 г., Ботев е държал последователно в десницата си две саби.
Първата сабя
„Не ми давайте тия дни да нося ни бастун, ни пардесю, защото много забравям“ –заръчал на домашните си поетът. А летописецът на Априлското въстание З. Стоянов ще допълни картината: „Страшна била деятелността на нашия войвода, когато наближили да тръгват. Той ходел деня и нощя, ту пушки и припаси да откупува и приготовлява, ту момчета да настанява и упътва“. На пленения параход легендарният войвода „извънредно красив и бляскав във военно генералското си облекло“ предупреждава капитана Дагоберт Енглендер: „Тук се слуша мойта воля, аз съм капитан“. Никола Кючуков дава нагледна представа за сабята на войводата, пояснявайки, „че тя била окачена на сърмен колан и шарф от зелен атлаз, през рамо спуснат над сабята“.
През 1925 г. други двама изследователи – проф. Беньо Цонев и Данаил Кацев-Бурски все в търсене на истината за Ботевата сабя, акостират при Петко Кръчмаря в Букурещ, родом от Калофер. Той ги уверява, че по думите на неговия баща сабята на Христо Ботев била с инкрустации. На връщане Кацев-Бурски се среща с Никола Обретенов, който допълва: „Вярното е, че Ботев е имал две сабли. Първата, която получи от Димитър Икономов – уредника на четата, заедно с бинокъл и паласка за карта, както и калпак, каквито имаше самият Икономов, имаше надпис малко по-долу от ръкохватката. Надписът беше направен от пиринч. От едната страна лявата, името на Ботев, а от другата – датата на тръгване на четата за България. Сабята беше черкезка, съвсем нова… Доколкото си спомням, надписа прави един куюмджия в Гюргево към 11 май, името… Георги Сърмаджията от Карлово. Тази сабя Ботев преметнал през рамото си, когато да завладеем кораба „Радецки“, па я извади като даде заповедта на момчетата и с гола сабя говори с капитана на парахода. Тази сабя с надписа Ботев носи през време на похода от Козлодуй до Милин камък гонен и от турските потери.“
Същите сведения се препотвърждават и от ген. Кирил Ботев, роден брат на войводата: „Яви се четник с изричното поръчение да му дам сабята си за войводата, заради това, че изгубил своята“.
Странна е обаче одисеята на изгубената Първа „ритуална“ Ботева сабя? През 1900 г. по повод на Радославовия десятък недоволното турско население от Делиормана в Шабла и Дуранкулак се възпротивява и на терен се изпраща редовна българска войска, чиято цел е да ги усмири и изземе оръжието им. Кап. Йордан Стоянов (Комитата) – пехотен офицер, при обиските попада на една сабя с инициали“ Хр. Б“. и дата „17 май 1876 г“. Схванал на момента значението на скъпата вещ, той я откупува. Драгоценната семейна реликва предава в Главния Военен музей неговия син – кап. Иван Стоянов с думите: „Аз не съм дарител, а само предавам една историческа вещ, която принадлежи на целия български народ“. Автентичността на ритуалната сабя е вън от всякакво съмнение, защото е засечена с показанията от четири страни: на кап. Стоянов, на ген. К. Ботев, на бай Петко от Букурещ и на Н. Обретенов. Сабята е руска, тип кавказка шашка, германска фабрикация.
Втората сабя
Какво казва братът на войводата – генерал Кирил Ботев, по въпроса за сабята на Войводата: „…Иван Стоянов ми подари румънска офицерска сабя и нея аз дадох на брат си между Козлодуй и Бутан“. Той потвърждава факта, че Хр. Ботев до своята смърт носи оръжието, подарено му от Гюргевския родолюбец и спомоществовател Иван Стоянов – Соларя.
Разпитан от Бурски, Н. Обретенов заявява конкретно: „Тази сабя („ритуалната“) с надписа Ботев носи през време на похода от Козлодуй до Милин камък гонен и от турските потери. Пред Милин камък като раниха няколко момчета (Върли Гюро), той отиде при него, но вече сабята му я нямаше. Тук му дадохме друга сабя, която той си беше понесъл от Букурещ, и която след неговата смърт е била предадена от четници в Черепишкия манастир“. Податки за втората сабя излизат и от други 2 информационни източници.
Най-напред летописецът Захари Стоянов пише: „Арнаутинът, без да го видят, взел му саблята“. С това прозвище се подвизават няколко души от четата. Но за един със сигурност има податки, че след разгрома при Купена, минава над Зверино, после е ранен, заловен, осъден и амнистиран. Това е Антон Танасов от Призрен. Най-вероятно това е четникът, чрез когото Ботевата сабя намира най-късия път до Черепишкия манастир. Втората информация идва от Стоян Заимов, който сочи, че „калъчката взел Георги Апостолов“, а Никола Обретенов препотвърждава тези сведения:
По съвета на Перо Македонеца прибрахме всичко от Ботйова, което можеше да покаже, че е войвода, за да не се гаврят с него неприятелите. Аз взех картата от пазвата му под мундира, часовника, бинокъла, компаса и портмонето с 5 наполеона, а Апостолов взе калпака му с лъва, шашката, револвера и мундира.
Г. Апостолов и групата му загиват, изклани още на следващия ден 21 май 1876 г. в каменната овчарска колиба в местн. „Рашов дол“. Едного от тях изпълзял на 150 м. между скалите и се прибрал след три дни в родното си село. Вероятно това е втората възможност да се изпроводи „саблята на войводата“ до манастира.
Правдоподобна е тезата, че всички съпътстващи данни посочени от Никола Обретенов отговарят за сабления образец, донесен в Черепишкия манастир „Успение Богородично“ от манастирския послушник Нено Нецов, който по това време е служил в Светата обител. Игуменът на манастира архимандрит хаджи Методий е направил сериозно издирване на свидетели на тези събития. Спомените са съхранени надлежно в Дело № 5 от 1910 г.
Съгласно разказа на главния свидетел, сеизина Нено Нецов (Келеша) отишъл на манастирската кошара в „Крушовица, откъдето после и донесъл саблята на Ботев.“ Той съобщава „…че я оставил в манастирското мазе, където я оставя зад вратата на гредата и съобщава на калугера – дядо Герасим, че я е оставил.Той пък я прибрал на по-сигурно място, в т.н. „Рушидова“ стая под една от дъските на душемето.“ Ръждата буквално разяжда канията и поради тази причина през 1892 г. тогавашният игумен йеромонах Епифаний поръчал изработката на нова кания. Техническите данни на Черепишката сабя съвпадат с тези посочени от А. Катерински, автор на книгата „Нови данни за история на Ботевата чета“ и на краеведа Петров, видял Ботевата сабя още през 1910 г.:
Сабята на цвят е сиворъждива. По средата е инкрустиран тогавашният герб на Румъния. Украсена е откъм двата края с интересни пирографски орнаменти. Около 20 см към върха е остра и от двете страни има на дръжката железен полукръг, който към острието има тройни дъги. Заедно с дръжката е дълга 1,03 м. А само дължината на острието е 89 см. Ширината му пък е два сантиметра и половина. Сабята е била с позлатен ефес, сърмени каиши и пискюли.
Както е видно от хронологията на събитията и от свидетелствата на участниците в трите дни от 17-ти до 20-ти май 1876 г. Христо Ботев е държал в десницата си две саби.
Нескрито любопитство буди и фактът, че при въздигането на монумента на Хр. Ботев в центъра на Враца през далечната 1890 г., австрийският скулптор проф. Гюстав Еберлайн използва като прототип именно Черепишката сабля, неопровержимо доказателство за автентичността на сабления образец на легендарния войвода.
Сабята обаче, свидетел на последните часове и мигове на великия Христо Ботев, е пазена грижливо сто години като „нещо свято“ в Черепишкия манастир и е препредавана от монасите. От 1976 г. тя е на съхранение във Врачанския исторически музей, в памет за подвига и безсмъртието на Войводата, безмълвен символ на силата на българския дух и на саможертвата за Отечеството ни.
Автор на статията е Красимир Григоров
зав. отдел „Възраждане“ в РИМ Враца.
