„Великият урок на историята вече се оценява прилично в нашия просветен век. Този урок ни показва, че без наука народите не могат да направят нито крачка напред в развитието и усъвършенстването си, не могат да се сдобият с добро и честито бъдеще. Съдбата на народите, които се лишават от просвещението, не може да е друга освен да бъдат, тия народи, най-долни слуги на просветените народи и да им робуват. Тази неоспорима, вечна истина четем почти на всяка страница в историята, и дори в нашата българска история можем да видим, че само тогава е било най-добре на българския народ, когато учението се е разпространявало помежду ни и е хващало здрави корени в нас, по времето на българските най-славни владетели Борис, Симеон Велики и Иван Асен II.”
С тези думи започва първият брой на първото българско научно и литературнокритическо списание, орган на Българското книжовно дружество – „Периодическо списание“.
За да бъде поробеният български народ пълноправен член в семейството на народите от Новото време не са достатъчни само революционни прояви. Нужно е да се положи много труд в сферата на науката и просвещението. Макар и изостанали в този аспект от европейските и другите народи, българите, които лотарията на живота им отрежда да живеят в XIX век, със смела крачка тръгват по отъпканите пътища на цивилизацията и напредъка. Умножават се вестниците и списанията, развива се художествената литература, основават се училища, печатат се книги и учебници. След всички тези споменати, само основни щрихи в развитието на българската култура, идва нуждата от институция, вседържител на българската наука с една единствена цел: разпространение на просвещението между народа.
Създаването на институция обединяваща българската просвета и наука не е никак лесно. Високата порта не позволява в нейния териториален обхват да се основават подобни учреждения. Фактът силно затруднява и забавя поставената задача, но не може да убие стремежа на българската интелигенция към развитие.
Идеята за създаване на общобългарско научно-просветно дружество преминава през три основни етапа. В първия етап се заражда идеята за български културен център. В Брашов през 20-те години на XIX век се основава български кръжец. В него просветните дейци обсъждат въпроси свързани с развитието на българския език и правопис, и издаването на книжнина. Вторият етап от развитието на идеята се обуславя с идеите на завършилия правни науки в Париж Гаврил Кръстевич. Той предлага да се основе български просветен център, който да ръководи образованието. Поради избухването на Кримската война това начинание се проваля. Известни са още няколко опита за основаване на българско научно дружество.
В Одеса на 02 февруари 1854 година на свое събрание, одеските българи предлагат да се създаде подобно общество, но идеята остава само на ниво предложение. В средата на века, поради развитието на българската нация и с цел нейното укрепване, необходимостта от изграждане на просветен и книжовен център става още по-силно належаща. Третият етап в осъществяване на идеята за обособяване на просветен и културен център на българите се свързва с двама млади българи. Васил Стоянов през 1867 година е студент в Прага и има възможността да се запознае с дейността на някои научни чешки организации и институции.
През есента на 1867 година той се среща с Марин Дринов, наскоро завършил Историко-филологическия факултет на Московския университет. В Прага двамата изработват проектоустав на Българското книжовно дружество „Кирил и Методий” със седалище Букурещ. В него е залегнала целта за разпространяване на всеобщото просвещение и напредък между народа, и образованието, и усъвършенстването на българския език, на българската история и на словесността. До есента на 1869 година те успяват да убедят в идеите си българите в Румъния и най-вече тези в Браила. Дългият и сложен процес по създаване на българска институция за наука и книжовност е завършен.
В последните дни на месец септември 1869 година в румънския град Браила е основано Българското книжовно дружество и е приет устав. Предвижда се новосформираната институция да обедини всички образовани българи и народни заведения, както и да установи тесни връзки с учени от целия свят. Като първи и най-важни задачи, които основателите си поставят, са усъвършенстване на българския език, развитие на историческата наука, на литературата и разпространяването на всеобщото просвещение сред народа. С тайно гласуване е избрано първото ръководство на БКД, състоящо се от Настоятелство и действителни членове. За действителни членове са избрани Марин Дринов – председател, Васил Стоянов и Васил Друмев.
БКД чак до Освобождението изпитва остра нужда от финансово подпомагане. Почти половината му архив в този период е свързан с кореспонденция, сметки и молби все по финансови въпроси. Стига се до там, че капиталите на Дружеството, оставени на съхранение у одеския търговец Никола Тошков, след неговата смърт да не се върнат на Дружеството, а да останат при наследниците му. В тези тежки финансови условия се налага българските учени да развиват родната наука. Марин Дринов често остава без никакви средства докато се рови из чуждестранните архиви, а Васил Друмев, Васил Стоянов и Тодор Пейов изнемогват постоянно. След откриване на Дружеството на Друмев и Стоянов им се налага да живеят в един букурещки хан, около два месеца и да ядат само хляб и грозде, защото нямат никакви средства.
Въпреки трудностите българските учени поставят основополагащи камъни в градежа на българската наука и придават за голяма част от цъфтежа на културата. Посредством органа си „Периодическо списание” Българското книжовно дружество, представя много от българските научни изследвания през 70-те години на XIX век. За тези достижения, огромна роля играят Марин Дринов, Васил Друмев и Нешо Бончев.
Веднага след основаване на Дружеството, Марин Дринов обмисля как да се организира то, как да се популяризира „Периодическо списание” и как да се привлекат постоянни кореспонденти към печатния орган. Дринов пътува много и събира документи свързани с българското минало. Той с огромен ентусиазъм изследва въпроси свързани с българската история и пише статии за „Периодическото списание”. Също така се свързва с просветени българи не само от Москва, където е учил, но и от други места, от които получава множество материали за списанието.
Поради множеството международни връзки, които М. Дринов си създава, Книжовното дружество се измъква от браилската си затвореност и укрепва престижа си сред европейските научни институции. Парите които Дринов получава под формата на възнаграждение, като председател на книжовното дружество, инвестира в откопирване на архивни документи и за други разноски свързани с научната му дейност. Разработва два основни проблема на българската история. Единият е участието и ролята на славяните и прабългарите в етногенезиса на българския народ, а вторият – миналото на българската църква с цел разрешаването на църковната българо-гръцка разпра през 70-те години. Българският учен работи по въпроса за българския книжовен език и правопис.
Той добре разбира важността на унифицирането на езика във връзка с укрепването на нацията. Дринов набляга върху критическия раздел на списанието, пише множество рецензии и обзори. Критикува безмилостно неотговарящите на истината писания и не скрива положителното си отношение към добрите разработки. Марин Дринов е възпитаник на руската историческа школа и цялата му научно-изследователска дейност стои на нивото на съвременната руска наука.
Друг стълб на който е опряно „Периодическото списание” е Васил Друмев. Той си поставя за цел да запознае читателите на списанието с живота и дейността на българските будители. Препечатва Софрониевата автобиография и добавя към нея изключително добър исторически анализ. Проявява научни интереси в областта на нравствено-социалните проблеми и възпитанието на подрастващите. В печатния орган изяснява и дава насоки около въпросите за домашното възпитание, съвети и примери, полезни както за учители, така и за родители. Активно участва и в съставянето на рецензии в отдел „Критика” на списанието. Смята, че критиката трябва да събаря всичко пошло и неправдиво.
Нешо Бончев е третият сътрудник в списанието, който му придава сериозна научна тежест. Изучава из основи световната литература, превежда някои творби и ги представя на българския читател. Изтъква недостатъците на българската образователна система и дава насоки за това какви трябва да бъдат задачите на разните типове училища, особено класическите.
Организационната работа по издаването и разпространението на „Периодическото списание” пада върху плещите на Васил Стоянов, а след 1873 година на Тодор Пейов. До 1877 година Дружеството не е признато нито от Високата порта, нито от румънското правителство, което още повече затруднява печатането и разпространението на „Периодическото списание” отвъд Дунава. Наред с това не може да се намери добра печатница за отпечатване на научно списание. Не липсват и съмнения у чуждите консули в Браила, че Дружеството е революционна организация, с което още повече се затруднява издаването на печатния орган. Въпреки трудностите списанието се разпространява по цяла Мизия, Тракия и Македония. Има абонати в Браила, Галац и Болград, също се изпраща до различни научни институции в цяла Европа.
Първоначално революционните български среди съдействат за основаване на Книжовния център. Очакванията им са Дринов, Друмев и Стоянов да допринесат със знанията и дейността си за издаване на популярна книжовна поредица, която да бъде в полза на революцията, и на пробуждане на населението. След като излизат първите няколко книжки на „Периодическото списание” става ясно, че то е твърде научно и академично за да въздейства бързо върху съзнанието на народа, и да допринесе за неговото революционизиране. Поради тези и други особености революционните дейци, включително Каравелов и Ботев изказват остро своето негодувание от дейността на Книжовното дружество.
В началото на своя живот, Българското книжовно дружество едва успява да скрепи съществуването си. За няколко години до Освобождението от неговия печатен орган „Периодическо списание” са излезли едва 12 книжки, при първоначално заложената цел то да излиза всеки месец. Дружеството не успява да осъществи всички цели които си поставя в началото, но все пак основата на българската наука е положена. Това се случва поради неистовите усилия на шепа хора, които въпреки пронизващите стрели от наши и чужди, отстояват делото докрай.
Автор:Красимир Димитров
